Juwenalia

Вчерашният ден обаче надхвърли всичките ми представите за лудница. Намираме се в такъв период на годината, когато в цяла Полша тече т.нар. Ювеналия. Това са ежегодни студентски празници през май и началото на юни, преди лятната сесия. Всеки полски университет празнува по различно време. Всъщност пътуването до Познан беше в рамките на Ювеналията в Познанския университет, на която бяхме поканени (ще го опиша по-късно като си сваля снимките от апарата).

Тази седмица такъв празник провежда Лодзката Политехника. Вчера, петък вечер, беше кулминацията – серия от концерти на известни групи от следобед до късно през нощта. Естествено, направо от лекциите с няколко студенти се помотахме, ходих им на гости до общежитието и към 21:30 се отправихме към мястото на откритата сцена.

Градът беше като мравуняк. Потоци от млади хора се стичаха от всички страни. Трафик почти нямаше, освен автобусите, които сипеха нови и нови количества студенти. Улиците бяха техни. Градът им принадлежеше. Глъчка, движение, развеселени тълпи, много бира... Оказа се, че сцената е в оградено място и реката от хора, в която се бяха превърнали потоците, почна да забавя, а накрая да блокира. Мястото не можеше да поеме повече хора. Тълпата се степваше все повече, хората се губеха едни други. Всички заизваждаха телефони и започна голямото уговаряне кой къде е, как ще се съберат и какво ще правят в тази ситуация. Настана блъсканица и тъй като не искахме да рискуваме да бъдем смачкани, се запромъквахме обратно на свобода.

И ние насъбрахме още познати – къде със срещи, къде по пътя, и започна голямото скитане. Във всички клубове купонът беше на 6, бяха препълнени и ужасно шумни. Хора имаше навсякъде из района – насядали по стълби, по тревата... Нямам думи. За съжаление се оказа, че батериите на фотоапарата ми са умрели и нямам възможност да ви покажа всичко това.

После цялата вечер се чувствах като в роман на Хемингуей – от един бар в друг, алкохол (разбирай – бири, студентите друго почти не пият), шеги и истории. Приключихме с 3 заведения на Пьотрковска, едното от които специално искам да отбележа.

Казва се Łódż Kaliska, на три етажа е – малко прилича на лабиринт с отделните си зали и виещи се метални стълби. Там не останахме, защото музиката дънеше яко и не си чувахме приказката, а трябва да ви кажа, че по-добра езикова практика от тая, която провеждаме по такива забавления, няма. Говорим изключително на български. Естествено има известни дози полски, което пък е полезно за мен.

Защо отбелязвам това място? Най-забележителното нещо там са тоалетните. Едната е с плочки в черно-бяло, с картина, издържана в духа на холандските майстори, но съвременна – мъж и жена, които са изобразени до кръста, голи. Тя докосва едно от зърната на гърдите му, а той е направил някакъв жест с ръка, и това на фона на оригинален образ от холандско платно, който стои пред картина, а тази картина повтаря предния план с мъжа и жената. Оставаш озадачен от стереоскопичния ефект, измъчва те въпросът какво точно изразява жестът на мъжа и в теб се загнездва мисълта какво означава всичко това.

Втората тоалетна те разбива. Тя е клетка, вградена в стълбите, направена от огледално стъкло, през което виждаш каква става в клуба. Работата е там, че макар да знаеш, че от обратната страна материалът е непрозрачен, не можеш да се освободиш от усещането, че всички те виждат. Секват ти всякакви пориви и трябват усилия на съзнанието, за да убедиш себе си, че не си на показ и да свършиш това, за което си дошъл. Всички стигнахме до извода, че подобна архитектурна идея идва малко в повече и това, че те карат да преживееш подобни усещания, е перверзно.

Накрая се пъхнахме в съседния клуб, където в едно кътче на някаква платформа край стълбите, в удобни кресла, на приглушена светлина, приятна музика и весели разговори се размазвахме още няколко часа.

В началото, когато не успяхме да отидем на концерта, студентите бяха разочаровани, но с течение на времето доброто настроение обхвана всички и се забавлявахме все повече със ситуацията. Аз, както обикновено, си приемах всичко като дар от съдбата и откровение, защото “Господ си знае работата” и това, което често смятаме, че трябва да ни се случи, е далеч от това, което ни се полага да научим, да преживеем, да преодолеем или да развием у себе си.

Казах им мисълта “Животът е това, което ни се случва, докато правим планове.” и поразсъждавахме върху нея. Май им хареса.

Апокалипсис сега

Тези последни дни от годината са шеметни: подготовка за изпити, самите изпити, проверка на тестове и есета. Имам и собствени такива – по полски. Купоните също не спират, а на недоспал човек всичко му е като на филм.

Към това трябва да се прибави и лудницата, която цари в града. Първо тук трескаво продължават ремонтите из целия Лодз. Отпуснати са средства от ЕС, които спешно трябва да се усвоят. Числото на улиците, които са в процес на реконструкция скоро ще достигне 210, някои от които са централни артерии. Както и във Варшава, тук няма околовръстно и задръстванията са огромни.

Допълнителните емоции идват и от факта, че няма никаква гаранция, че транспортът, който си ползвал вчера, днес или утре ще върви по същия маршрут. Налага се всеки ден да четеш разписанията по спирките, актуализирайки информацията си за това кое откъде минава. При това трябва да пристигаш на спирката достатъчно рано, за да съобразиш нова комбинация от превозни средства, която да те достави там за където си тръгнал.

Във вторник още към 7 сутринта беше станал някакъв инцидент и половината град беше почти парализиран чак до следобед. А аз трябваше от курса по полски да търча за една комисия, в която участвам. 40 минути се опитвах да намеря някакъв транспорт в моята посока. Накрая с някакъв автобус се добрах до автогарата, откъдето знаех, че имам по-голям шанс да намеря такси. Естествено закъснях (само 10 минути обаче). Напрежението от бързането ми коства нервност през целия следобед. Впоследствие разбрахме, че се е срутила някаква част, поддържаща трамвайните кабели и слава богу, не е имало жертви.

Моля, хората, които ще ми идват на гости, да не се шашкат от апокалипсиса, който обрисувах – все пак не винаги е така.

24-ти май - ПРАЗНИК, КАКЪВТО ДРУГИТЕ НАРОДИ НЯМАТ

Честит празник на всички близки и приятели!
Честит празник на всички българи!

Нека отново и весел и вдъхновяващ!

Тук вече го отпразнувахме на 20 май със специално тържество.

Беше изключително преживяване. Студентите се бяха подготвили прекрасно. Залата беше пълна. Атмосферата приповдигната, вълнуваща. Присъстваха височайши гости от посолството във Варшава, спонсорите, представители от ръководството на университета, българи, живещи в Лодз, български студенти, които са тук по обменни програми, самите студенти българисти, много от сърбистите, словенистите - преподаватели и студенти. Беше дошло дори едно словашко семейство, които споделиха, колко приятно се чувстват в нашата среда.

Програмата беше изключително богата:

Тържествена част:
Презентация "Образите на Светите братя в изобразителното изкуство".
Презентация и програма с раздели "Първоучителите","Празникът" и "24 май - защо сме горди с този уникален празник" (мое дело).

Забавна част:
Фантастична театрална постановка как Братята се пренасят в наши дни и се сблъскват с бюрокрацията (трябва да прокарат проекта си "Азбука"), с един непонятен им език, пълен с жаргон и компютърен сленг. Присъстваше и онзи момент от житието на Кирил, когато избира София, мъдростта. Беше представен като конкурс, на който той може да направи своя избор измежду следните кандидатки: домакиня, т. нар. kura domowa, сексбомба, бизнесдама и София. После ги назначиха за преподаватели в нашата катедра и задаваха въпроси, вкл. и на някои прпадаватели, отбелязвайки, че трябва още да поработят върху материала.

Смях, смях.
Всичко това е изцяло дело на една мощно артистично ядро от студенти ІІ курс. Е, и аз дадох някои идеи, признавам си. Заедно на маса писахме първоначалния сценарий.

После имаше драматизация на една народна приказка, също много добра. Нашите студенти изучават дисциплина "Театър на южнославянските народи" при проф. Ядвига Собчак и тя прави с тях такива постановки.

Накрая една българка, артистка, която живее тук и пее по невероятен начин народни песни, съвсем довърши публиката. Певицата подкани хората да се включат в изпълнението и много от присъстващите припяваха.

Естествено след това имаше коктейл. Това обаче съвсем не беше краят. По традиция след тържествата завършваме с купон в някоя от явките ни (има няколко сръбски ресторанта), където атмосферата се нажежава и се стига до хора и танци по масите. После с най-издържливите бяхме в клуб и така до 4 часа.

По едно време дойде майката на един от студентите да го вземе с колата, че живеели далече. Жената с удивление отбеляза, че не е виждала такова нещо и изрази съжаление, че обикновено в другите специалности курсовете са толкова големи, че студентите дори от един курс не се познават, камо ли от всички курсове и че нямат такъв задружен живот.

Е, така е при нас. Заразата се нарича "Балкански синдром".

*Снимките - допълнително.

Радост вкъщи

Народе,

Най-после съм напълно оборудвана и независима технически!

След като разбрах, че ще сменям жилището наесен, се бях зарекла да не купувам нищо голямо, но... направих изключение. Имам т. нар. у нас Smart Studio: принтер/скенер/ксерокс/факс, наречено тук urządzenie wielofunkcyjne, демек - многофункционално устройство.

Още от България си наумих да се сдобия с тази супер полезна за работата ми тук вещ, дори веднъж отидох да го купувам. Фактът, че всичко по него беше на полски: надписи върху корпуса, менюта и хелпове, охлади ентусиазма ми. Айде аз ще се оправя, но като си го домъкна в БГ, всички останали, които го ползват, ще трябва да се борят с неразбираеми съобщения.

Моментът обаче назря. В службата секретарката на Катедрата вече почти два месеца е болна. На всички ксерокси и принтери са им свършили тонерите, а предстоят изпити, които да се печатат, както и други материали и т. н. Когато опряхме до поканите за тържеството за 24 май, вече ми прекипя... Даже и с полски менюта - купувам го и това е. Реших, че като си тръгвам, просто ще го харижа на Катедрата, а дотогава кой знае какво още ще измислят да напъхат в подобно устройство, така че ще е по-добре да си купя ново.

Консултантът ли беше по-любезен или този път имаха по-голям асортимент, но за моя радост имам новичък Canon с английски менюта. Ура!

Първата ми творба - въпросните покани са строени и готови за изпращане, а някои вече отпътуваха - тия до посолството ни във Варшава. Имаме потвърждение, че височайши гости ще присъстват.

Тъй като бях вдигнала голям шум, че така не може да се работи, най-после секретарката се появи (тя е със счупена ръка) и поръча всички необходими консумативи, които на свой ред пристигнаха. Слава Богу, няма самоотвержено да си изцедя тонера за нула време!

За да се убедите в радостното ми настроение, публикувам прясна снимка от междучасие в групата по полски.

Райско кътче

В споменатия парк е разположена друга забележителност, т. нар. Палмиарня.

Това е закрита ботаническа градина, главно с палми, има и друга, на съвсем различно място, която още не съм посетила.

Този кактус народът нарича "Столът на свекървата".

На това прекрасно място можеш да се наслаждаваш с часове; да си седиш на пейка, мечтаейки, или да разговаряш с приятели.

А тези сладуранки се припичат на все още рехавото пролетно слънце.



Мога да си пожелая само повече свободно време, за да мога да се възползвам в по-голяма степен от всички възможности, които дава градът.

Księży Mlyn

Сутринта на Великден се разходихме из един квартал, който дава представа как е изглеждал градът по времето на индустриалния си разцвет. Това е империята на Karol Wilchelm Scheibler – комплекс от някогашни фабрики, гара, пожарна, училище, болница, работнически жилища и резиденцията на собственика. (Мръсен капиталист, а?) Сега част от тях са административни сгради, в жилищата си живеят хора и до днес, а една огромна фабрика в момента е изкорубена до стени и се превръща в супер луксозни апартаменти с общи места за отдих и забавления, басейн и кой знае още какво.

В този екстериор Анджей Вайда е снимал филма си “Обетована земя”. Можете отново да видите “запазената марка” на Лодз – керемиденочервените тухлени
сгради с индустриален дизайн.

Този град се слави като “град на четири култури” – полска, еврейска, немска и руска. През деветнайсети век, когато градът за няколко десетилетия почти от нищото избуява до един от най-големите промишлени центрове на Европа, фабрикантите са немци, банките ги държат евреи, администрацията е руска, а поляците работят във фабриките. Евтина земя, евтина работна ръка, центърът на Европа – затова се инвестира тук. Промишлеността започва да запада, когато след “Великото дело на октомври”, поръчките от Русия секват и огромният руски пазар се затваря. Вторият удар е в наши дни след края на социализма и инвазията на евтина текстилна продукция от Азия.

Между другото, оказа се, че след войната, когато Варшава е била 85% разрушена, за три години Лодз е бил столица.

В града се е преместила администрацията, както и много хора, останали без жилища, които са се нанесли в опразнените от множеството избити евреи и емигрирали немци и руснаци жилища. След това за известно време столица става Краков, докато възстановят Варшава из основи.

В миналото Лодз е бил основен център на полската кинематография. Висшето училище (Wyższej Szkoły Filmowej, Telewizyjnej i Teatralnej) и в момента има много висок престиж; много активен е и Музеят на кинематографията. Лодз развива динамичен културен живот и кандидатства да стане Европейска столица на културата през 2016.

От есента ще заживея наблизо, защото през октомври ни местят. Блокът в момента се обновява основно и единият вход вече е готов. Модерно, PVC, плочки, съвсем нови мебели. Проф. Коритковска, моята шефка, в събота се нанесе. Ние, от странство, сме втората серия.

Край квартала има чудесен парк. Това е радостно, защото харесвам настоящото си жилище най-вече заради изложението и парка до него. Би ми липсвал.

Моят Великден

Виж ти, не съм писала повече от половин месец! Но то е като с децата – като не те зоват, значи са добре. Иначе, като те търсят спешно, значи има проблем. И трябва да бършеш сълзи, да цункаш рани, а като поотраснат – основно да пратиш париJ

Та животът зад кадър продължава да е наситен. Зает си да го живееш, а не да го описваш.

Все пак... къде се губя толкова време?

За работата няма да говоря. Тя е безкрайна. А както би казал мъжът ми, дори да няма, аз съм била в състояние да измисля такава колкото за целия китайски народ.

Празникът.

Този Великден беше различен. Интимен, интернационален и не типично български.

В събота бях уредена от Жоро с гостенка от Македония. Дипломантка от Гньезно, дошла за вечерната служба, защото там няма православна църква. В Лодз има три. Момичето е доста набожно за възрастта си – носеше си постна храна и спазваше в църквата всички ритуали. Всъщност, не знам. По тая логика аз, дето постих 40 дни, а не като нея – три, ще изляза много религиозна.

Това, че никога не се кръстя, вероятно е наследство от характера на религиозното ми възпитание. Баба ми, словачката, и дядо ми, от които го имам (и слава Богу за това, в ония времена на върл атеизъм), бяха адвентисти. Те не се кръстят и нямат икони. Аз обаче, като неосъществен художник, иконите си ги обичам. Да не говорим, че те помагат на вярващия да материализира обекта, с когото общува. Да приемаш обаче самата икона за обект на обожествяване е примитивизъм. Определено не смятам, че трябва да се целуват, да им се оставят пари и подобни. Що за обичаи? Битовизиране на вярата.

Катедралният храм “Св. Александър Невски” е най-голямата православна църква в Лодз. Естествено, руска. Както и останалите. В този момент обаче тя бе средище за всички вярващи от източноправославното вероизповедание. Беше прекрасно да видиш руснаци, украинци, белоруси, българи, сърби, гърци, грузинци, поляци (има и такива), а може би и други, но с тях не съм се запознавала. А, забравихме и македонката.

Когато влязох, бях поразена от католическото влияние. Всичко друго си е същото – стенописите, иконите, свещите, олтарът. Но пред стълбите на олтара, в центъра, имаше някакъв постамент с нещо като саркофаг и подобно на външния католически олтар (който е открит и си е на практика като дълга покрита маса). Това всичкото – обградено с множество огромни топчести бели изкуствени цветя.

Жоро, който преподава палеография, изясни. Било символичният гроб на Христос, откъдето после вдигат ковчега, покрит с плащеницата, и в полунощ го изнасят. За плащеницата знаех. И у нас тя е задължителен елемент, но присъства деликатно и честно казано на службите никога не съм я забелязвала къде е и какво става с нея. Би трябвало да я изнасят. Тука обаче, в сюблимния миг на изнасянето част от народа се тръшна на земята на колене с наведена глава. Жоро обясни, че това са поляците. Вероятно пак католическо влияние. Виждала съм снимки, включително и в един филм за Йоан Павел ІІ, където лежат по корем и така се молят (включително той самият преди да стане папа).

Останалите си държахме свещите. Преди това си ги бяхме запалили един от друг. Нормално. Бях забравила да си взема на входа картонче и си държах свещта така, че да ми капе в шепата. Не капна нито веднъж. Свещите им са доста тъмни, от чист восък и скъпи. Най-малката е на стойност един лев.

После си обикаляхме църквата, както си му е реда. Около оградата се насъбраха поляци да гледат сеира и вероятно се питаха “Какво е това?” и защо го правим.

Не видях обаче никой да извади яйце. Представяте ли си? Присъстваха обаче няколко от прословутите полски кошнички с храна за освещаване.

Върнахме се отново вътре. Едва не се разсмях, когато при думите на свещеника “Христос воскресе”, високо от двете страни върху самия олтар засвети съответният надпис в рубинен неон. Това нововъведение според мен придаде кичозен нюанс на церемонията, но хора – разни, обичаи – всякакви.

Пропуснах за хора. Зле. Верно, че надали имат голям избор от певци, които при това всеотдайно да озвучават всяка служба, но бяха изключително жени, с онова високо и със стиснато гърло пеене, пък и го правеха малко нестройно. Хилава работа. Къде са ония ми ти мъжки български гласове да огласят храма. Пък и църковните песнопения уж са ни общи – нищо познато не чух, а някакви мънкави такива – нямам обяснение.

Така или иначе, празникът за мен беше много вълнуващ. Той си е вътрешен празник, на душата, и церемонията само помага да го разбудиш и споделиш.

Върнахме се в къщи с Жоро, Бойка и македонката и си спретнахме у нас български Великден с чукане на яйца. Една украинка по молба на Жоро беше боядисала 5 яйчица и за нас. Та слушахме истински песнопения – имам на харда доволно, раздадохме Христова кръв и тяло и разговори на балкански и полски теми до 4-5 часа.

За жалост снимки нямам. То не че беше удобно да се снима в такъв момент, но нещо апаратът ми казва, че нямам карта. Сигурно някъде съм го ударила. Ще трябва да я извадя и да я поставя отново. Един вид да я рестартирам.

За жалост тука не се празнува Гергьовден, нямат интерес и към агнешкото. Тази грешка е поправима. Има сръбски ресторанти, а студентите вече разучават песента. Купонът е неминуем.