понеделник, 13 декември 2010 г.

Вътрешно време

Още ми държи впечатлението от вчерашния рок концерт. От тичането извън пътеките, в неутъпкания сняг...

В момента съм глуха и масажирана, обзалагам се, че дори имам и някои синини. Но това е цената да си пред самата сцена, сред подскачащата тълпа. Аз така обичам – на първия ред, буквално да дишам праха на сцената и да имам усещането, че участвам напълно. Но само когато нещата се случват в момента. Киното го предпочитам вкъщи /точно обратното/ – то изисква усамотение и вглъбяване.

Подобни преживявания са и единствения случай, в който понасям „психологията на тълпата” – именно заради тази заразителна атмосфера. Никой не се интересува какво точно правиш, можеш да пееш, независимо как, да крещиш и да изпадаш в транс колкото си искаш. Чудесен начин да загубиш контрол.

Чак на второто излизане за бис изведнъж почувствах, че сега съм истински заредена и мога да изкарам още толкова. А бях там вече повече от 3 часа. При това на входа ми конфискуваха енергийната напитка, която имах в раницата, но това е друга история*.

И изведнъж разбрах, че няма начин да следвам доброжелателните съвети да се съобразявам с възрастта си. Ще ходя по рок концерти, ще се сближавам със студентите, ще нося дрехи, „неподходящи за възрастта ми”, няма „да се храня редовно”, а когато съм гладна, ще се катеря по дърветата и няма да ползвам асансьор, ще си лягам в три и няма "да си осигурявам осем часа сън", просто защото ми е достатъчен много по-малко, ще стоя с часове на компютъра, защото той е моето продължение и без него не мога да творя, да се образовам и да комуникирам, ще нося тежка чанта, защото правя куп неща всеки ден и това ми е интересно и така искам...

Ако някой друг се чувства немощен или тежко авторитетен, трябва ли да се дразни от това, че друг не е и да се опитва да го направи като себе си?

Отказвам.

Няма да сменя моето лично усещане за себе си във времето.

Ще следвам вътрешното си време.

А то определя външното – как изглеждаш, как се чувстваш, как живееш.


*Напоследък в Полша непрестанно се явявам нарушител. Забраниха тотално пушенето на публични места и вече май само вкъщи можеш да си пушиш.

Конкретно за кена Burn – помислих, че ми го вземат от съображения за сигурност, но когато вътре видях бар и как народа масово се изнизва оттам с бири, ми стана ясно. Никога не съм предполагала, че на концерт, пък било то и рок, би била разрешена употребата на алкохол.



петък, 10 декември 2010 г.

Визуални експерименти






Lodz, Museum of Arts, The Staircase, Perspectives
Лодз, Музеят на изкуствата, Ракурси
Łódź, Museum sztuki, Schody, Perspectywy

вторник, 30 ноември 2010 г.

Хубави неща днес

Всичко е бяло.
Оранжевите мандарини греят.
На балкона ми живеят осем гълъба. Рано сутрин те пеят.

Правих неща. Бях режисьор /защото ще имаме коледно тържество/; бях експерт /защото имах консултация/. Обичам да правя неща. Неща, в които се чувствам в свои води. И е много хубаво, когато усещаш как хората се вдъхновяват.

Вървях из града. Всичко е снежно. Снегът искри. Тихо е.
Вътре в мен е тихо.

понеделник, 15 ноември 2010 г.

Pink Floyd – On The Turning Away

В периода на затишие - време за малко непубликувани чернови. Днешната, реална дата на постване, всъщност е 9 февруари, 22:02.



On the turning away
From the pale and downtrodden
And the words they say
Which we won't understand
"Don't accept that what's happening
Is just a case of others' suffering
Or you'll find that you're joining in
The turning away"
It's a sin that somehow
Light is changing to shadow
And casting it's shroud
Over all we have known
Unaware how the ranks have grown
Driven on by a heart of stone
We could find that we're all alone
In the dream of the proud
On the wings of the night
As the daytime is stirring
Where the speechless unite
In a silent accord
Using words you will find are strange
And mesmerised as they light the flame
Feel the new wind of change
On the wings of the night
No more turning away
From the weak and the weary
No more turning away
From the coldness inside
Just a world that we all must share
It's not enough just to stand and stare
Is it only a dream that there'll be
No more turning away?

Когато те отблъскват

Когато всички се извръщат
от слабия и изтерзания
и думите, които те казват,
които ние няма да разберем
"Не приемай, че това, което се случва,
е само един случай от страданието на другите
или ще откриеш, че се присъединяваш
към извръщащите се”
Грях е, че някак си
светлината се превръща в сянка
и отпечатъкът е покров
над всичко, което знаем
Несъзнаващи как редиците са се увеличили,
движени от сърце от камък
бихме могли да открием, че сме сами
в съня на гордия
на крилете на нощта,
докато деня се разбърква,
където безмълвието се обединява
в едно тихо съгласие,
използвайки думи, които ще намериш за странни.
И хипнотизиран, докато те подпалват пламъка
почувствай новия вятър на промяната
на крилете на нощта
Не се отвръщай повече
от слабия и уморения
Не се отвръщай повече
от студенината вътре
Просто свят, който ние всички трябва да споделяме
Не е достатъчно просто да стоиш и да зяпаш
Само мечта ли е, че
не ще се отвръщаме повече?











четвъртък, 22 юли 2010 г.

Погледът на Буда

Освободи се от мисълта, че нещата не би трябвало да бъдат такива.

Те СА такива.

петък, 2 юли 2010 г.

"Разбирам" значи две неща

Да знаеш всичко означава да прощаваш всичко.

понеделник, 28 юни 2010 г.

Тайната на летенето


Причината ангелите да могат да летят е,
че възприемат себе си тъй леко.

Дж. К. Честертън

неделя, 27 юни 2010 г.

Трудният път


И по пътеките, които ми постилаш, Господи, ще тръгна...

Защото знам, че там ще срещна Себе си.

вторник, 15 юни 2010 г.

Спектакъл по китайски

Няма как да не споделя.
Връщам се от представление. Shen Yun Performing Arts гостува в Лодз със спектакъл на класически китайски танци и музика.

Китай ми е любима дестинация. За малко да отида там за пет години, наместо в Полша. Слава богу, тук съм. Но това е друга тема. Някой ден може би ще обясня защо изобщо не съжалявам, въпреки че толкова исках.

Така.

Има една много хубава българска дума, с която могае да определя това, на което станах свидетел. Е, ама колко точен е тоя израз – станах свидетел! Защото наистина не го преживях.

Думата е „зрелище” , т.е. пиршество за очите.

Представете си голяма сцена и огромното пространство на стената зад нея, което е екран. На него се сменят „декорите”, които са тъпкани с визуални ефекти, естествено компютърно генерирани. Най-хубавото е това, че между слумващото се на сцената и на екрана на практика няма граница – действието преминава във фона и обратно. Напр. Ботхисатви се спускат от небето като образи от екрана и достигайки хоризонта на сцената се появяват като артисти и влизат в действие; отвеждат героинята и я изпращат на заточение – щом изчезне от сцената, тя се появява като образ на екрана и цялото действие се пренася там. Затварят я в една пещера на картината, местятсе скали, избухват пламъци – супер! (Хубаво, ама това са едни от малкото сюжетни сцени).

Изобилието от цветовете на костюмите и декора може да ти „счупи окото”. Чудесно! За някои. На мен ми е малко силничко. Обожавам комбинацията от резеда и розово, но в по-пастелни нюанси. Това, ако ти е на екрана на ТВ-то ще му избие пикселите. Жълто и розово together обаче нещо ме боде.

Иначе феерия. Мятат воали, кърпички, фенери насам натам, дрънкат със накити, думкат с тъпанчета. Това много хубаво, щото танц става характерен, чрез този детайл и ти се отпечатва в съзнанието. По-скоро в ретината.

Музиката.
Тука разочарование. Твърде ми е лековата. И приповдигната. Дрън-дрън. Стил райско щастие в най-сладникавия му вид. Всички щастливи семейства си приличат.

Много небесно.
Ама то и названието на състава било такова. Нещо като „танцът на красивото небе”.
Майка ми съвсем правилно отбеляза, че наблягали на движенията с ръце, а те са грациозни и леки. В нашите танци – подчерта – акцентът е върху краката.

Точно така! Ето какво ми липсва! Виталност, връзка със земята и първичното.
Да излязат юнаците, па като тупнат с крак, земята да се р азтресе.
Да се втурнат момите, че да люшнат плитки, да раздрусат пазви.
Всичко да тупка в ритъма на танца, да дишат страстите.
Да не говорим, че тия хора играят отделно жените, отделно мъжете. Почти не са заедно на сцената.

В целия тоя контекст изведнъж цъфнаха политически ангажирани моменти с дъх на соц. Такъв контраст между натурализма на тези сцени, загатващи за студентите на Тянан Мън, културната революция и под. И останалата феерия, че просто те блъсва в лицето. Те поне обаче нещо казваха.

А иначе ясно ми е вече какво ме гризе.
Няма символи, няма дълбочина...
Няма история! Къде е разказът, драмата?!
Идват моментите, когато ме напушваше смях. Нямам май достатъчно основание, но явно съм в такова настроение. Ама и дрън-дрън тонът на спектакъла като цяло просто прави сериозните сцени гротескни.
Измъчен борец за справедливост със счупен тоя оня крайник пъшка в затвора. Слизат ботхисатвите. Магически го лекуват – това беше много добре направено, дума да няма. Пристигат мъчителите. Обаче нашият вече е китайският Neo. Глей кво стаа! Все едно гледам сцени от матрицата, бас ловя че са копирали поне част от движенията.

Имаше и песни и музикални изпълнения. Класическият китайски инструмент ерх е нещо изключително. Еквивалент е на цигулката, но има по-плътен тон и както точно го характеризира майка ми – повече се доближава до човешки глас. Вълнува.

Слушайте сега. На песните отзад на екрана вървят йероглифи с превод на полски отдолу. Самите песни не ме впечатлиха. Текстът – по-смислен, понякога дори силно духовен, например вайкаше се един, че атеизмът нанесъл рани , които трудно заздравяват. Не че не е прав. Но явно песента е от по-ново време, а в Китай ,знаем, социализмът не е отживелица, макар и да е вече до голяма степен опаковка, в която мощно бие капиталистическо сърце. Та тука опаковката ме удари точно като бутилка с „Веро” от страниците на „Инвентарна книга на социализма” на Яна Генова и Георги Господинов (това за младежката аудитория, живелите по-дълго на земята знаят за какъв ръбат антидизайн от мътна пластмаса с неопределен цвят става дума).

Но най-забавното. В нашите песни, в които „радостта” се римува с „любовта”, „пролетта” (и продължи нататък) използваме метафори от рода на „търсил/чакал съм те 100 години” и др. фиксирани числови значения като израз на търпението и други трепети, които може да роди любящото сърце. Чета аз в превода „търсил съм те хиляди инкарнации, демек прераждания” и си викам, виж, какъв хубав образ, на какво ниво на възприемане. Браво! Ама във втората песен пак същото. „Хиляди прераждания”. И тука вече се хиля, щото то, братче, си е клише, чиста проба. Това не променя нещата, че хората работят с духовни категории, ама вече се питам – Абе, тва да не е некоя китайска чалга?

Между другото стана ясно, че тия китайци живеят и работят в Ню Йорк, т.е. „изданието” е “american”.
Тук се сетих за една много смешна история.
Аз съм още в гимназията и лятото съм на гости в Трявна у една приятелка. 1977 – разгарът на соца. Отиваме весела компания в най-хубавия и кажи-речи единствен хотел в града – „Ралица”. Сядаме в ресторанта. Разкошна панорама. Чудесен летен ден. Носят менюто. Отварям го и не след дълго се превивам от смях, почти свличайки се от стола. Вътре в менюто, сред другите неща, се мъдри следният надпис:

Hamandeggs с яйца и шунка (със салам)

Та, в духа на въпросната случка, бих могла да перефразирам:

Clasic China Dance&Music Performing с класически китайски танци и музика (ама по нюйоркски)

Нямам нищо против американците и американското изкуство по принцип. Освен известни генерализации и стереотип на на европееца, родени от доста мръсния поток на масовата USA култура, който ни залива. Те няма как да не работят – като срество за самозащита, един вид – едно наум. Но да си спомним „Ах, този джаз”, „Коса” и подобни незабравими примери, където посланието и зрелището работят съвместно със синергетичен ефект и затова резонират в публиката. Нещо подобно видях само в последната сцена на спектакъла, където тези два подхода се обединиха.

Не, че беше лошо.

Но без внушение, което да остане и да ти въздейства, всичко мина през очите, без да докосва душата. Има само наслада за сетивата.

Разликата е като между любовта и секса.

Да, добре, има забавления заради самата забава.
Но когато става дума за изкуство, това не е моят начин.
Искам да си тръгна с нещо.

И си взех това:
Отивам на един такъв спектакъл, а откривам неща за себе си: какво ценя, какво обичам, какво ми липсва, как се чувствам, когато го няма, как се радвам, когато се появява, кога друг път съм се усещала по единия или по другия начин, с какво асоциирам това или онова, какво ме разсмива, какво ми харесва, къде е границата между подходящото и неподходящото, как важни и не лоши сами по себе си неща, могат да се компрометират, поставени не където трябва (на това място пак се сещам за ярък пример, при това твърде свеж – новият фонтан пред сградата на операта на Лодз, където се състоя въпросният спектакъл*).

Сега знам и още нещо
Ще си купя гонг...
И тъпан.

В духа на парафразите, родени от ироничната дистанция, бих могла да завърша така:
Shen Yun (няма да кажа асоциацията, censored) Performing Arts гостува в Лодз с много шум (продължете сами асоциацията, joker: Бай Shakespeare)

Тоя фонтан е обект на насмешка, защото неговите обтекаеми, лежерни, футуристични форми драстично не се връзват със строгия, суров и кубичнонедодялан вид на социалистическия класицизъм, чието въплъщение е самата опера. Да не говорим, че пък фонтанът сам по себе си е „нещо като устни, нещо като вагина, нещо като нищо на света”.

Въпросният фонтан

сряда, 2 юни 2010 г.

Ироничната дистанция

I want to stay as close to the edge as I can without going over. Out on the edge you see all kinds of things you can't see from the center.

Kurt Vonnegut

Искам да стоя толкова близо до ръба, доколкото мога без да го премина. Вън от него виждаш всичко, което не можеш да видиш от центъра.

Кърт Вонегът


Тайната на близостта е в ироничната дистанция.

Да носиш всичко свое със себе си.
Да могат да ти го вземат, само ако вземат теб.
Да си винаги при себе си, защото това е единствената ти къща.

Да си толкова близко до нещата, че да могат да те погалят и да те ударят.
Очакването и изненадата ни крепят да не паднем.

Да си толкова далеч от нещата, че само с една достойна крачка да си там, където вече не участваш.

Да си там.
Да си.

из "Приказки за лека нощ" на Кирчо Райнов, със съдействието на Любен Дилов



неделя, 30 май 2010 г.

Facebook настроения

Наскоро се наложи да се върна в history-то на профила си във Facebook да търся нещо. И минавайки през дните, установих, че не искам да забравя някои от нещата, които съм писала в What's in your mind? през последните месеци. Затова реших да ги пренеса тук:


Don't wanna close my eyes
Don't wanna fall asleep
I don't wanna miss a thing


Mamihlapinatapai (sometimes spelled mamihlapinatapei) is a word from the Yagan language of Tierra del Fuego. It is considered one of tha hardest words to translate and describes: "a look shared by two people with each wishing that the other will initiate something that both desire but which neither one wants to start".

Коментар (превод) на Тош: Двама влюбени се гледат, но и двамата смятат, че чувствата им са несподелени и/или ги е страх.

Мой коментар (превод): Поглед на неосмеляващите се... Нещо такова.


Нищо не е толкова лошо, колкото изглежда.


Удовлетворението е в усилието,а не в постижението. Максималното усилие е пълна победа. (Махатама Ганди)


Соломон бил малко момче, когато неговият баща, Давид, преди смъртта си му дал един пръстен, който да му помага в тежки изпитания и в минути на победа, за да не загуби себе си. На него имало надпис: "Всичко отминава".


Доказано е, че намаляването на храната с около 30% удължава живота на всички изследвани видове с поне 30%. Според данни от двугодишното изследване в Биосфера ограничаванетона калориите е удължило живота на всички участвали видове с 50-80%.


Ready, set, go!


Възможно е.


Не е необходимо нещо да се вижда, щом знаеш, че е там.


Too hot to handle, too cold to hold

петък, 28 май 2010 г.

Моментът, който тече...

Мога да те преглътна.

Макар че засядаш на гърлото.


Слагах дните ни

тухла по тухла.

Но ти си вълна,

която залива...

после се дръпва.


Сега плувам.

Защото научих -

няма история.

понеделник, 24 май 2010 г.

Какво знае рибата за водата, в която плува цял живот?


Интуитивен отговор:

Рибата не знае, тя плува.


Логическа дисекция:

Рибата не мисли, затова плува.

Рибата не мисли, защото плува.

Рибата познава водата, плувайки.


неделя, 23 май 2010 г.

За нашата собствена рамка

Можеш да разбиеш външната рамка, а вътрешната?

Ние не се променяме.
Просто разкриваме себе си.

сряда, 19 май 2010 г.

Не искам





Целуна ме.
Сърцето ми скочи
да те посрещне...

Но се спъна
във всички отблъснати докосвания
и глухи телефони...

Не искам да бъда на дъното на чашата ти.



вторник, 11 май 2010 г.

За структурата и символите

Гледах два филма. Един след друг. Даже в началото едновременно. Често ми се случва, защото много рядко преглеждам предварително програмата на телевизията. По-често някой от трейлърите ме заинтригува и тогава по възможност се зареждам в обявеното време.


Обикновено обаче, когато изобщо реша да гледам телевизия, практикувам цъкане по каналите, докато окото ми закачи нещо интересно, което си заслужава. Zapping-ът периодично продължава, за да не се е появило нещо по-примамливо. Освен ако филмът не е завладяващ и тогава просто забравям да превключвам.


Но думата беше за друго. Филмите, за които споменах, не бяха в никакъв случай нещо изключително, но не бяха лоши. Защо са предмет на коментар? Ами във всеки от тях имаше по един режисьорски похват, които променя въздействието на цялото послание.


За мен винаги е от по-голямо значение как се представя историята. Общо взето е трудно да кажеш нещо ново. Всичко се върти около драматични преживелици, които опират до едни и същи човешки чувства. Преставянето на съдържанието е тънката работа. То прави така, че идеята да резонира в душата, да събуди мислене. Ето защо във филма, книгата, пиесата, картината обръщам внимание на структурата и на символите. Колкото повече е работено върху тях, толкова по-фино, по-метафорично и дълбоко, въздейства произведението. И толкова повече ми харесва.


За какво иде реч.

Първият филм. Босненски? Сръбски? (имаше познати физионамии). Неизвестно заглавие, тъй като не е хванат от началото.


Малко градче в Босна 4 години след края на войната. Безпорядък, мафиоти, подкупни полицаи, контрабанда, трафик на проститутки и пр. Главният герой е честно момче на двайсет и няколко години, пожарникар. Пред очите му мина избухва и оставя без крака негова съученичка, току-що дошла си от гурбет в Германия. Брат му е убит през войната.


Но за градчето настъпва звезден миг – предстоящото посещение на Бил Клинтън включва посещение на това забутано място.


Целият подземен бизнес замря, за да отговорят на очакванията. Постараха се доста да позамажат следите от разрушенията в града (макар и по смешен начин) и в душите си (това вече не беше смешно – тоя-оня падна убит в битката на съвести).


Най-хубавото в целия филм, заради което именно разправям цялата история, беше лайтмотивът. Периодично даваха как бащата на момчето седи на масата в кухничката или под ореха навън, или под сайванта и разговаря с умрелия си син. Всъщност героят присъства и участва в разговора. Че е убит се разбира чак след някоя от тези сцени.


Разговорът с мъртвия син просто заковава целия филм. Е, точно това ми харесва.


Краят разбира се е трагикомичен, точно какъвто може да е в един балкански филм. При самото пристигане на височайшето величие бащата пусна газта и след като си поговори със сина си, си запали цигара. На площада естествено настъпи лудница. Наизскочиха от колите ония ми ти командоси и се разхвърчаха сред тичащите насам-натам паникьосани хора, ловейки „подозрителни” лица. Кметът си скубеше косите, загубил надежда за едрите хвалебствени заглавия във вестниците и за бленуваните инвестиции, които щяха да потекат...


Филмът завършва как нашето момче сяда на масата под ореха, край руините на изгорелия си дом, и слага 3 чашки и бутилка. Отсреща са брат му и баща му. Разменят приказки, пийват. После той казва, че ще замине – може би за Германия – и ги моли това да е последната им среща, да го оставят на мира временно, за да може да продължи живота си. Надигат се, стискат си ръцете усмихнати. Той си тръгва...


Вторият филм.

Американски. Заглавие – неизвестно.


Богата възрастна дама към 70-те, но много приветлива и жизнерадостна, живее сама. След инцидент тя е временно на инвалидна количка и има нужда от някой, който да й помага и прави компания (за домакинската работа си има специална жена). Тя наема не друг, а с помощта на социалното бюро – проститутка, която участва в изправителна програма да работи, вместо да лежи в затвора.


Момичето е на 22 години и цялото й лице е татуирано с черни орнаменти. Тя е сърдита на целия свят, гневна и се държи апатично и предизвикателно дори с тези, които се отнасят добре с нея. Това е последният човек, който би ви хрумнало да си вкарате в къщата и в живота.


Става ясно, че старата дама е искала да върши нещо смислено и усетила нараненото същество на момичето, е поела мисия, виждайки, че то най-силно се нуждае от помощ. Изключително трудно те се придвижват една към друга, момичето непрестанно се съпротивлява, но дамата не се отказва, въпреки отхвърлянето и душевните рани, които понася. Много бавно то започава да разкрива неща от живота си – майка и брат, загинали трагично пред очите му, баща, който сломен вътрешно, престава да я забелязва и проиграва всичко на комар, вуйчо-изнасилвач и пр.


Дамата го учи на урока на прошката, но и самата тя се учи – най-после прощава на себе си за провалената си сватба, изоставеното си някога дете. Момичето променя полека и мненията на околните и те започват да я приемат. Но идва краят на програмата и макар че може да остане, тя избира друг път. Отива на гороба на баща си, при вуйчо си в затвора...


Стигаме до момента.

След две години тя работи и усмихната разговаря с околните – весела и красива, с чисто лице. После я дават как разглежда старите си снимки от времето, когато е била при дамата. На снимките на лицето й няма татуировка.