петък, 30 април 2010 г.

Lombard - Przeżyj to sam



Lombard - Przeżyj to sam

Na życie patrzysz bez emocji
Na przekór czasom i ludziom wbrew
Gdziekolwiek jesteś w dzień czy w nocy
Oczyma widza oglądasz grę
Ktoś inny zmienia świat za Ciebie
Nadstawia głowę, podnosi krzyk
A Ty z daleka, bo tak lepiej
I w razie czego nie tracisz nic
Przeżyj to sam, przeżyj to sam
Nie zamieniaj serca w twardy głaz
Póki jeszcze serce masz
Widziałeś wczoraj znów w dzienniku
Zmęczonych ludzi wzburzony tłum
I jeden szczegół wzrok Twój przykuł
Ogromne morze ludzkich głów
A spiker cedził ostre słowa
Od których nagła wzbierała złość
I począł w Tobie gniew kiełkować
Aż pomyślałeś: milczenia dość
Przeżyj to sam, przeżyj to sam
Nie zamieniaj serca w twardy głaz
Póki jeszcze serce masz


Lombard – Преживей го сам*

На живота гледаш без емоции,
напук на времето, против хората
Където и да си денем или нощем
с очите на зрител наблюдаваш играта
Някой друг променя света вместо теб,
залага главата си, надига глас
А ти – отдалече, понеже така е по-добре
и в случая не губиш нищо
Преживей това сам, преживей го сам
Не превръщай сърцето в твърд камък,
докато още имаш сърце
Вчера отново видя във вестника
разбунена тълпа уморени хора
И едничка подробност прикова погледа ти –
огромното море от човешки глави

А говорителят цедеше силни думи,
от които прииждаше внезапен яд
И в теб започна да кълни гняв,
докато си помисли: стига мълчание
Преживей това сам, преживей го сам
Не превръщай сърцето в твърд камък,
докато още имаш сърце
*Буквалният превод „преживей това сам” би изместил логическото ударение от идеята „преживей сам(остоятелно)” върху „това” (на какво конкретно да станеш съпричастен). И в двата езика глаголът задължително изисква пряко допълнение – преживявам нещо. На български обаче, ако искаме акцентът да е върху думата за действието, запълваме валенцията на глагола с кратките лични местоимения, като акцентът остава върху друга дума в изречението – тя се подчертава и с интонация. В полски не съществува член, но той може да се изрази именно с добавяне на този/тази/това/тези пред съществителното. На български кратките лични местоимения заместват именно членувани съществителни. Съществително обаче тук липсва – в оргинала присъства единствено местоимението to като задължително допълнение и го директно го изразява, без обаче да го подчертава. Какво е „това” или „го” при всички случаи става ясно единствено от контекста.


вторник, 27 април 2010 г.

Война и мир

Преди няколко дни си пътувам с трамвая.

На една от спирките се качват група запалянковци на един от водещите местни отбори на Лодз – „Видзев”. Позната картинка – шумна дружина, нагиздена с шалове в червено (цветът на любимия отбор), въоръжена с кутийки бира, явно не първите.

Народът в трамвая е леко притеснен – феновете подвикват (някои от изразите са нецензурни) и се държат доста свободно, незачитайки обществените норми за поведение. (В Полша пиенето на публични места, освен специално предназначените за това заведения, е забранено.)

Настроението се повишава. Хората гледат накриво. Смеховете и закачките продължават. Някаква жена апелира за приличие. Зпалянковците не обръщат внимание и запяват силно и с апломб. Никой не смее да се обади, но чувствам, че напрежението расте, чувам (или усещам) мърморене и вътрешен ропот. Слава богу младежите не се въвличат в единоборства – има само някакви реплики от двете страни, които увисват в пространството, което е заредено.

Идва време за моята спирка. Ставам и приближавам вратата, която е на метър от мен и е препречена от няколко едри момчета. Те се отдръпват почтително, а младежът, който през цялото време беше с лице към мен, казва весело:

- Да пропуснем Пани (г-жата/г-цата). Тя така хубаво се усмихваше, докато пеехме.

Дали трябва да войнстваме срещу лошото или да го опитомяваме с усмивка?

Тук си припомням едно стихотворение, по което има песен. Когато бях в гимназията обичах да я пея.

ПРИКАЗКА

Дамян Дамянов


Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга!
Самичък съм, а тъй ми се говори …
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди! Ще си отида скоро.
Дойдох аз тук на бурята с плача …
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носел зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дявола бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той - за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът! Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо -
ни с обир скъп, ни с рязана глава …

Но ти заспа!…А тъй ми е студено!…
Туй приказно момиче - где е то?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?


неделя, 25 април 2010 г.

Dżem - List do M.


t>



Dżem - List do M.

Mamo piszę do ciebie wiersz

Może ostatni, na pewno pierwszy

Jest głęboka, ciemna noc
Siedzę w łóżku, a obok śpi ona
I tak spokojnie oddycha
Dobiega mnie jakaś muzyka
Nie, to tylko w mej głowie szum
Siedzę, tonę i tonę we łzach
Bo jest mi smutno, bo jestem sam
Dławi mnie strach

Samotność to taka straszna trwoga
Ogarnia mnie, przenika mnie
Wiesz mamo, wyobraziłem sobie, że
Że nie ma Boga, nie ma, nie
Nie ma Boga, nie
Spokojny jest tylko mój dom
Gdzie Ty jesteś, a mnie tam nie ma
Gdzie nie wrócę już, chyba nie
Mamo, bardzo cię kocham, kocham cię

Myślałem, że ty skrzywdziłaś mnie
A to ja skrzywdziłem ciebie
Szkoda, że tak późno pojąłem to
Tak późno to, to zrozumiałem
Zrozumiałem to

Писмо до М.
Мамо, пиша стих до тебе
може би последен, със сигурност първия
Дълбока, тъмна нощ е.
Седя в леглото, а до мене спи тя
И така спокойно диша
До мен достига някаква музика
Не, това е само шум в главата ми
Седя, тъна и тъна в сълзи
Защото ми е тъжно, защото съм сам
Дави ме страх

Самотността така страшно ме тревожи
Обгръща ме, прониква в мен
Знаеш ли мамо, представям си, че
че няма Бог, не няма, не
Няма Бог, не
Спокоен е само моят дом
Където си ти, а мене ме няма
Където няма да се върна вече, навярно няма
Мамо, много те обичам,
обичам те


Мислех, че ти си постъпила несправедливо с мен.
А то аз те нараних
Жалко, че така късно разбрах това
Толкова късно разбрах това.
Разбрах това.

Рихард Ридел (Ryszard Riedel, (1956 - 1994) – солистът на група Dżem става един от най-добрите полски вокалисти след Чеслав Ниемен (Czesław Niemen). Той умира след дългогодишна употреба на наркотици ('compote', полски хероин). Историята на неговия живот е претворена във филма Skazany na bluesa (Destined for Blues), който гледах вече два пъти. Във филма настоящият солист на групата играе ролята на най-добрия приятел на Рихард, който го въвежда в пътя на дрогата.


Откъс от филма (изпълнение на песента "Писмо до М.")

Golden life - Животът, макар и красив, е толкова крехък


Golden life feat сборна формация

Golden life - Życie choć piękne, tak kruche jest

Gdy matka tuli w ramionach dziecie swe
Jej miłość staje przeciw złym mocom
Tak ludzie modlą się o urodzajny deszcz
Jak ona czuwa nad nim nocą

Wyfruwa wreszcie z gniazda młody ptak
Bo przywilejem jest młodości
Zabawa, radość, przyjaźń a nie strach
Bo młodość nie chce wiedzie o tym, że:

Życie choć piękne tak kruche jest
Wystarczy jedna chwila by zgasić je
Życie cho piękne tak kruche jest
Zrozumiał ten kto otarł się o śmierć

I nie do końca piękny jest ten świat
Gdy wciąż odwieczne prawa łamie
Zabiera miłość, młodość, słońca blask
Lecz my nie chcemy o tym wiedzieć, że:

Życie choć piękne tak kruche jest
Wystarczy jedna chwila by zgasić je
Życie choć piękne tak kruche jest
Zrozumiał ten kto otarł się o śmierć

Życie choć piękne tak kruche jest
Wystarczy jedna chwila by zgasić je
Życie choć piękne tak kruche jest
Zrozumiał ten kto otarł się o śmierć


Животът, макар и красив, е толкова крехък

Когато майката притиска в прегръдките си своето дете,
любовта й противостои на злите сили
Така хората се молят за плодоносен дъжд,
както тя бди над него нощем

Изхвръква най-после от гнездото птичето -
това е право
на младостта
Забавления, радост, приятелства, а не страх
Защото младостта не иска да знае за това,
че:

Животът, макар и красив, е толкова крехък
Достатъчен е само миг, за да угасне
Животът, макар и красив, е толкова крехък
Това е разбрал този, който се е отъркал о смъртта

И съвсем не е красив
този свят,

когато вечните права непрестанно руши
Отнема любовта, младостта, слънчевия блясък
Но ние не искаме да знаем за това, че:


Животът, макар и красив, е толкова крехък
Достатъчен е само миг, за да угасне
Животът, макар и красив, е толкова крехък
Това е разбрал този, който се е отъркал о смъртта

събота, 24 април 2010 г.

Немара

Това е почти забравена дума в българския език. Макар че е все по-потребна, ако тръгнем да описваме живота си днес. (http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=327647) И не само заради езика, не само заради това, което става (или по-скоро, не става) в обществен план. Просто сякаш е ударил нейният час.

Защо живеем автоматично?

Вършим някакви действия само защото е прието, че така се прави. Научени сме на нещо и го възпроизвеждаме, дори без да се замислим дали това е нашият път или най-добрият начин. И естествено, изобщо не сме вътре в това, което правим. Нямаме отношение към него, нито желание. И нито резултатът е като хората, нито същността на извършеното минава през нас и оставя отпечатъка си.

Защо пълним главите си с готовите образи, които ни се поднасят, и се примиряваме с тях?

Консумирането на тъпи изкуствени продукти е превърнато в същността на делника ни.

Производството на още, по- и най- все повече ни води към самоцел.

Сякаш това ще ни направи по-щастливи.


Втълпяват ни се някакви крайности, родени от чужди грешки или идеали.

Доверието е риск или наивност.

Любовта – невъзможна мисия или романтична приказка.

Отстояването на каузи – блъскане на главата в стена.

Остарявам – НОРМАЛНО е да съм болен и немощен, да изглеждам и да се чувствам зле.

И разбира се зад всяка от тези аксиоми стои очакваното поведение, което да облечем като униформа.

А не може ли просто да се вслушаме във вътрешния си глас? И да опитаме по наш си начин на собствения си гръб. Да сътворим собствен образ на това каква точно да бъде историята на нашия живот и да действаме така, че да „се случи”.


Защо приемаме нещата за даденост?

Мога да ходя, мога да виждам, мога да чувам... Замисляли ли сме се какво би станало, ако загубим тези способности? Осъзнали ли сме, че всяка от тях е дар – толкова безценен и едновременно толкова крехък? Ако съхраняваме тази мисъл, не само ще се загрижим малко повече за тялото си – единственото нещо, което действително притежаваме, но ще изпитваме наслада, когато вървим, гледаме, слушаме... Да правиш нещата с пълно съзнание е динамична медитация. Толкова да се проникнеш от тях, че да се слееш и да ги преживяваш всеки път – пак и пак, поемайки ги изцяло.

Преди няколко дни в часа по йога отчетох две неща.

Лошата вест: След дългия застой /неходене на йога и мързел вкъщи/ редица пози правя по-лошо.

Извод: Когато не полагаш грижи за нещата, които притежаваш, те посърват, униват, губят сили, вехнат, загиват.

Добрата вест: Когато си се научил да правиш нещо, но дълго не си го практикувал, не си си губил времето, защото много по-бързо си връщаш предишната форма от някой, който тепърва започва.

Извод: Всяко усилие има смисъл. Колкото по-системно е, толкова по-добре.

Нищо ново. Но важното е тези истини да стигнат именно до твоето собствено съзнание и да останат там за постоянно. А после да се разширят – преди всичко върху отношенията с хората, после – работата, нещата, които стават наоколо и твоя малък, но съществен дял за това, нещо да се промени. Тъй като злото съществува, защото добрите хора не правят нищо, за да го спрат.



четвъртък, 8 април 2010 г.

Extreme

Когато животът се ускорява, не ти е до писане... :))