СЕТИВА

Жена

2011-12-01T13:45:00.001+01:00

Толкова дълго близките ми ме гледат внимателно, говорятми бавно и ходят на пръсти около мен.
Защото си позволих да съм чувствителна. Спълна сила. И да не го крия.

Разочаровах ги.

Защо всички очаквате да съм винаги силна?

Винаги да се справям. Да успявам. Да не се сривам.
Искатеда можете да разчитате на мен, нали?

Да, наистина, обикновено съм точно такава.

Момичето, коетосъм, трябва да пораства. Не върви някак си в свят, който не прощава, когато отказваш да остаряваш. Твърде хвърчащо из облаците,оптимистично до наивност и вярващо в чудеса. Не от тоя свят.

Но не съм мъж!

Това, че приемам предизвикателства, значи само, че съмсмела.

Това, че понасям изпитанията, значи, че съм издържлива.
Това, че мисля логично и уважавам действието, показвасамо, че използвам равноправно и двете половини на мозъка си.

Това, че обичам честно да мисля на глас и да вдъхновявам, не трябва автоматично да ме превръща в лидер. Това е огромна отговорност. И искам правото да решавам кога да бъда знаменосец и кога войвода.

Под кожата на силната жена, която също съм, бях затворила уязвимостта си.
Тя беше там, подключ, заради посегателствата на света, който ограбва. Връхлита чрез множество грубидуми и жестове, низости, лъжи, предателства. Чрез мъжки лапи, протегнати къмженско тяло с ранима детска душа.

Е, добре, сега видяхте, че мога да бъда и слаба.
Защоторазкъсах тази кожа. За да ви пусна съвсем близо. Защото искам да бъда и нежна, имека, и беззащитна... Без задръжки да изразявам чувствата си. Да плача, когато мисе плаче и да крещя, когато ми се крещи. Да се облягам на нечие рамо, когатонямам вече сили. Да опозная всички страхове, които бях заключила, преди да ги пуснада си отидат, защото ще мога да разчитам на вас.

Позволете ми да съм ИСТИНСКА ЖЕНА!

Вълшебната пръчица

2011-11-13T21:10:00.005+01:00

Хей, имаш всичко, което ти е необходимо.

Мисълта - светлината, която извайва формите;

която преодолява пространството и времето;

която резонира с други съзнания и с всичко наоколо.

Нарисувай във въображението - и намерението придобива образ.

Роди го в сърцето - да запламти с огъня на емоцията.

Произнеси го - и изрази волята във вибрация.

И се постила пътят към действието...

Можем да разговаряме дори с тялото си.

"Този процес се записва върху клетъчната мембрана с помощта на електромагнитното поле на клетката. Той отразява еволюцията на съзнанието, иницирана от самото него. Това е следствие от единението между духа, душата и ДНК - новата троица на живота. Когато божественият разум и активираният разум на ДНК разговарят помежду си, се поражда могъща сила, която възражда тялото, променя съзнанието и ставаме едно с бога."

Активирай своята ДНК и промени живота си - Саша Тодорова

Всесилни сме.

Стига да го повярваме.

...

2011-08-09T22:48:00.001+02:00

Кой решава кога животът е необходимо да угасне?
Защо този точно миг е съдбовният, в който нишката му трябва да бъде прекъсната?
Кое се предава първо - духът или тялото?

Сбогом, Маргарита.

Пътешествия из Полша

2011-08-07T23:51:00.002+02:00

Пет града, много влак (два от които се счупиха :D, изтървана връзка и чакане посред нощ - все нещо ми се случва!), всички гари - в строеж, много точни хостели - винаги на пъпа на центъра, страхотна патардия в Краков: фестивал, състезания по колоездене, парад на пилигримстващи (дружества към църквите, предимно младежки, обикалящи по свети места), рекламни хепънинги и средновековни инсценировки, много ходене, разбира се, умора и съжаление, че няма повече време...
Нито мога да разказвам за всички места, където бяхме, нито съм правила достатъчно снимки, но ето някои от любимите ми места:

Вроцлав: Японската градина

Вроцлав: Hala Stulecia (нещо като нашето НДК, с тази разлика, че е построено в 1911 -1913 г., реновирана през 2009 - от 2006г. е обект на ЮНЕСКО)

Вроцлав: Jana Chrzciciela (непроизносимо звукосъчетание [хшчьичьиел], което значи Кръстител, става дума за Йоан Кръстител, каквото е названието на въпросната катедрала)

Вроцлав: Джуденцата (предпочитам това название пред гноми)
Общо взето тръпката е да се натъкваме на тях из града. Превръща се в лов на джудженца. Те имат прозвища в зависимост от професията си или състоянието, в което са изобразени.

Вроцлав: Ботаническата градина

Вроцлав: Мостът "Тумски" (където хиляди влюбени двойки закачат катинари с имената си)

Вроцлав: детайли

Замъкът Książ
Третият по големина замък в Полша след Малборк и Вавел. Построен в 13 век, като през 18 и кр. на 19 - нач. на 20 е разширяван и преустройван. Династията Хоxберг, чиято собственост е замъкът през 19 и 20 в., достига статут на една от най-богатите в Европа. Доминираща фигура в историята на замъка е "полската Лейди Ди" - наричана принцеса Дейзи, красива уелска аристократка, която се омъжва за Henrich XV Hochberg von Pless, който по това време е посланик в Англия. Присъствието на Дейзи придава съвсем друг характер на замъка - финесът на баловете, интериорите, тоалетите, заниманията й са обект на внимание в европейската преса. В допълнение скандалните истории - третият син на семейството се залюбва с любовницата на баща си и впоследствие се жени за нея - държат фамилията във фокуса на вниманието.
От 1941 замъкът е конфискуван от хитлеристите, част от стаите са унищожени, а под него са построени тунели.

Бъди

2011-07-10T17:52:00.007+02:00

Болница. Светла и приветлива.

И колко странно за онкологично отделение - хората не са тъжни.

Приличат си по кърпите на главите и по удивителното усещане за радост, че още са тук, че още са живи. Правят това, което смятат, че е редно, и просто живеят. Не се дразнят от най-малкото нещо, не обвиняват, не са гневни.

За разлика от моята приятелка. Но тя е в началото - това е първата й химиотерапия. Може би когато мине през страданието, и тя ще разбере...

На ръба на бездна разбираш

за какво си струва да живееш

Когато на 23 юни във виртуалния свят "настъпих няколко мини" и angry birds започнаха да се събират в очакване на плячката, просто затворих компютъра - кутията на Пандора.

Обадих се на децата си и им разказах. И те поискаха да ме защитят. Дадох им паролите си и заминах за Познан. Отидох там, където някой имаше нужда от помощ. Исках да живея истинския живот.

Съществува само течащият миг. И няма по-удовлетворяващо нещо от това да си напълно тук и сега. Миналото е спомен от такъв миг, а бъдещето - мечта за него. Въпреки плановете, които така или иначе всички правим, в мен непрестанно е будно усещането, че това е най-важното - точно това, което става сега. Сякаш във всеки един момент ме очаква малко чудо, което не трябва да пропусна. Никога не подхождам с готов отговор и това е най-голямото приключение.

Важно е какво, кой влиза в картината и танцът на взаимодействието.

Да усетиш топлата скала под стъпалата си, когато бягаш по камъните, съпротивата или опората на клона, който хващаш, докато се катериш, полъха на вятъра, чрез който осъзнаваш косите, кожата си...

Когато се появи някой, будността пита "Кой е той?" и "Защо е тук?". И ако внимателно се вглеждаш в него, научаваш как работи това цяло - светът. Да оставиш едно благодатно пространство, в което може да съществува разбирането, да вървиш по течението на общуването и да оставиш нещата да се случват. Без изисквания, без очаквания - просто отворена чувствителност за другия и за това, което събужда у теб. Координация на движенията. Танц.

Имаш ли усещането, че ти е хубаво с него? Той така ли се чувства? И ако във всеки следващ настоящ миг отговорът е "Да", какво друго бъдеще ти е нужно.

Тези седмици са силни. Подавам чаша вода. Ръката й трепери. Не се страхувай за бъдещето! Бъди.

Noc Muzeów (Нощ на музеите)

2011-05-21T05:49:00.007+02:00

Трета поредна година се включвам в интересното пътешествие из музеите на Лодз и бих могла да кажа, че вече съм видяла почти всичко, което ме интересува. С малко изключение - за подземния канал под площад "Wolności", т.нар. "Dętka" не сколасах, но и това, което посетих е предостатъчно. Естествено, за да успея, трябваше предварително да поработя здраво по логистиката, но това както винаги си е задължително домашно при мене и част от предвкусване на удоволствието. Снабдена с план, изготвен по три критерия - ранжиране според интересите ми, фиксираните часове на някои от изявите в програмата и близостта на обектите, успях дори да надхвърля плана минимум. Тъй като имаше непредвидени обстоятелства, се наложиха и импровизации, но когато разполагаш с цялата необходима информация, това става лесно и както често се оказва дори се получава по-добре. Единственият гаф бе, че не си проверих телефона и бях принудена да се скъпя на снимки, тъй като батерията беше към края си. Трябваше да ходя с други хора, но музеите, които те искаха да посетим, съм ги гледала по 4-5 пъти, та затова изоставих компанията. И така:

Започнах от един от обектите към Музея на изкуствата - този, в който все още не бях ходила - Galeria Chimera i Willa, на улица Wólczańska 31/33. Прекрасна къща, както можете да се убедите от витража, който е по-долу.

За съжаление съвсем забравих да снимам таваните, които са невероятни - сецесион, стил, който много обичам - защото точно тогава открих, че нямам възможност да фотографирам много и явно в уплахата си направо съм си казала "Айде стига толкова снимки тука, че да има за после." А там нащраках фотографии, които ми харесаха.

Тука вече съм се усетила да анулирам светкавицата, за да не прави отблясък.

В Centrum Ryba, където трябваше да гледам демонстрации на кендо, да сгъвам оригами и да дегустирам суши, имаше такова меле, че посъкратих престоя си и се задоволих с изложбата на кимона и картини от хартия. Извънредното време ми позволи да отскоча до Кукления театър, където управлявах марионетки (по точно се опитвах да го правя, защото се оказа ужасно трудно... :) Имам опит само с петрушките - от детските години и от забавленията с Мая и Бояна.

След това отново импровизация - влязох в музейния отсек на Манифактура, макар да съм била там неведнъж. Не се бавих много, защото предпочетох да отида сред народа. Попаднах в море от хора, които се бяха струпали на концерт на Кашя Ковалска, защото освен всичко друго бяха и дни на Лодз във връзка с празника на града. Хареса ми.

После се оказах пред велосипедно шествие, което пропагандираше вело придвижването. С тях освен полицейски коли отпред и отзад имаше и полицаи с колелета :)

Оттук се отправих към Музея на тъкачеството, който се намира в т. нар. Biała Fabryka на Geyer, който отдавна ми е мерак, но все не можех да се наканя. Да отидеш в Лодз, града на тъкачите, и да не видиш този музей е все едно да посетиш Рим и да не отидеш да видиш Ватикана и папата. Тук изживяването е внушително - от шума само на един стан за толкова кратко щях да оглушея, а не зная тези хора, които са работили там, как са издържали по цял ден години наред - същия въпрос, който ме измъчваше и в тъмницата на замъка затвор в Бърно. Тук интересна е колекцията от облекла от 20 век. Припомних си роклите на майка ми от 60-те с острите бюстове, тънка талия и бухнали поли, шарените хипарски 70 с високите подметки, размъкнатия, напластен силует и фолк мотиви, 80-те с безумния реглан ръкав, който и аз толкова носех... Тъканите също просто описват същата история. Помните ли сатена от 60-те под формата на костюмче или рокля с право жакетче? А гордостта на химическата индустрия - найлона и дрехите от този неприятен материал? А ламето? Жакардовата текстура? А тревирата - хахаха...

В залата за облекла от предишни епохи имаше манекени с дрехи от 19 век. Там малко си пофантазирах и потанцувах с един от господата - този, който не беше толкова наконтен и самоуверено нахален като останалите :)

Това тук е част от интериора на една от страничните постройки и явно представлява кухня на работническо жилище.

И за десерт - Музея на приказката "Se-Ma-For", който на практика е музей на анимационното студио "Se-Ma-For", където можеше да се види как се правят анимационни филми, както и множество от декорите, куклите и апаратурата. Запознах се лично с

Мечо Клепоушко,

както и гледах няколко интересни анимационни филма, от които особено си харесах Miasto Płynie, посветен на Лодз и всичките му проблеми: безработицата, безизходицата, особено за младите, занемареността, простотията на запалянковската война Widzew - LKS (все едно Левски - ЦСКА). Филмът завършва с кучета и котки, които летят в небето, завързани за балони с надписи на съответните любими отбори...

Ето ви трейлър, че няма възможност за enbed:
http://www.youtube.com/watch?v=DVBOlBggIQM

А тука още малко музика, използвана във филма:
http://www.youtube.com/watch?v=7agMS1uTsV0

За ученето

2011-05-07T10:37:00.011+02:00

Истинският учител научава повече от ученика.

Истинският ученик не просто учи. Той изучава и разкрива себе си.

*разкрива себе си: 1. открива собствената си личност

2. проявява собствената си същност

3. изявява собствения си потенциал

Чрез нас Господ разкрива себе си?

2011-02-26T19:14:00.011+01:00

Танцуваме си в кръг и се досещаме,

а тайната е в центъра и знае.

Робърт Фрост

?

2011-02-25T20:35:00.005+01:00

Колко трябва да си силен, да си позволиш да бъдеш уязвим?

Restart

2011-02-09T22:05:00.006+01:00

В периода на затишие - време за малко непубликувани чернови.
Излизат с датите, на които са писани, затова - ето адресите:

Shakespeare - Sonet 146

My Way

"Разбирам" значи две неща

Pink Floyd – On The Turning Away

Dido - Paris

Жълто

2011-01-19T00:48:00.013+01:00

Вътрешно време

2010-12-13T03:52:00.010+01:00

Още ми държи впечатлението от вчерашния рок концерт. От тичането извън пътеките, в неутъпкания сняг...

В момента съм глуха и масажирана, обзалагам се, че дори имам и някои синини. Но това е цената да си пред самата сцена, сред подскачащата тълпа. Аз така обичам – на първия ред, буквално да дишам праха на сцената и да имам усещането, че участвам напълно. Но само когато нещата се случват в момента. Киното го предпочитам вкъщи /точно обратното/ – то изисква усамотение и вглъбяване.

Подобни преживявания са и единствения случай, в който понасям „психологията на тълпата” – именно заради тази заразителна атмосфера. Никой не се интересува какво точно правиш, можеш да пееш, независимо как, да крещиш и да изпадаш в транс колкото си искаш. Чудесен начин да загубиш контрол.

Чак на второто излизане за бис изведнъж почувствах, че сега съм истински заредена и мога да изкарам още толкова. А бях там вече повече от 3 часа. При това на входа ми конфискуваха енергийната напитка, която имах в раницата, но това е друга история*.

И изведнъж разбрах, че няма начин да следвам доброжелателните съвети да се съобразявам с възрастта си. Ще ходя по рок концерти, ще се сближавам със студентите, ще нося дрехи, „неподходящи за възрастта ми”, няма „да се храня редовно”, а когато съм гладна, ще се катеря по дърветата и няма да ползвам асансьор, ще си лягам в три и няма "да си осигурявам осем часа сън", просто защото ми е достатъчен много по-малко, ще стоя с часове на компютъра, защото той е моето продължение и без него не мога да творя, да се образовам и да комуникирам, ще нося тежка чанта, защото правя куп неща всеки ден и това ми е интересно и така искам...

Ако някой друг се чувства немощен или тежко авторитетен, трябва ли да се дразни от това, че друг не е и да се опитва да го направи като себе си?

Отказвам.

Няма да сменя моето лично усещане за себе си във времето.

Ще следвам вътрешното си време.

А то определя външното – как изглеждаш, как се чувстваш, как живееш.

*Напоследък в Полша непрестанно се явявам нарушител. Забраниха тотално пушенето на публични места и вече май само вкъщи можеш да си пушиш.

Конкретно за кена Burn – помислих, че ми го вземат от съображения за сигурност, но когато вътре видях бар и как народа масово се изнизва оттам с бири, ми стана ясно. Никога не съм предполагала, че на концерт, пък било то и рок, би била разрешена употребата на алкохол.

Визуални експерименти

2010-12-10T20:08:00.011+01:00

Lodz, Museum of Arts, The Staircase, Perspectives

Лодз, Музеят на изкуствата, Ракурси

Łódź, Museum sztuki, Schody, Perspectywy

Хубави неща днес

2010-11-30T16:18:00.003+01:00

Всичко е бяло.

Оранжевите мандарини греят.

На балкона ми живеят осем гълъба. Рано сутрин те пеят.

Правих неща. Бях режисьор /защото ще имаме коледно тържество/; бях експерт /защото имах консултация/. Обичам да правя неща. Неща, в които се чувствам в свои води. И е много хубаво, когато усещаш как хората се вдъхновяват.

Вървях из града. Всичко е снежно. Снегът искри. Тихо е.

Вътре в мен е тихо.

Pink Floyd – On The Turning Away

2010-11-15T17:27:00.006+01:00

В периода на затишие - време за малко непубликувани чернови. Днешната, реална дата на постване, всъщност е 9 февруари, 22:02.

On the turning away

From the pale and downtrodden
And the words they say
Which we won't understand
"Don't accept that what's happening
Is just a case of others' suffering
Or you'll find that you're joining in
The turning away"
It's a sin that somehow
Light is changing to shadow
And casting it's shroud
Over all we have known
Unaware how the ranks have grown
Driven on by a heart of stone
We could find that we're all alone
In the dream of the proud
On the wings of the night
As the daytime is stirring
Where the speechless unite
In a silent accord
Using words you will find are strange
And mesmerised as they light the flame
Feel the new wind of change
On the wings of the night
No more turning away
From the weak and the weary
No more turning away
From the coldness inside
Just a world that we all must share
It's not enough just to stand and stare
Is it only a dream that there'll be
No more turning away?

Когато всички се извръщат
от слабия и изтерзания
и думите, които те казват,
които ние няма да разберем
"Не приемай, че това, което се случва,
е само един случай от страданието на другите
или ще откриеш, че се присъединяваш
към извръщащите се”
Грях е, че някак си
светлината се превръща в сянка
и отпечатъкът е покров
над всичко, което знаем
Несъзнаващи как редиците са се увеличили,
движени от сърце от камък
бихме могли да открием, че сме сами
в съня на гордия
на крилете на нощта,
докато деня се разбърква,
където безмълвието се обединява
в едно тихо съгласие,
използвайки думи, които ще намериш за странни.
И хипнотизиран, докато те подпалват пламъка
почувствай новия вятър на промяната
на крилете на нощта
Не се отвръщай повече
от слабия и уморения
Не се отвръщай повече
от студенината вътре
Просто свят, който ние всички трябва да споделяме
Не е достатъчно просто да стоиш и да зяпаш
Само мечта ли е, че
не ще се отвръщаме повече?

Погледът на Буда

2010-07-22T20:39:00.011+02:00

Освободи се от мисълта, че нещата не би трябвало да бъдат такива.

Те СА такива.

"Разбирам" значи две неща

2010-07-02T11:13:00.002+02:00

Да знаеш всичко означава да прощаваш всичко.

Тайната на летенето

2010-06-28T23:16:00.010+02:00

Причината ангелите да могат да летят е,

че възприемат себе си тъй леко.

Дж. К. Честертън

Трудният път

2010-06-27T03:41:00.006+02:00

И по пътеките, които ми постилаш, Господи, ще тръгна...

Защото знам, че там ще срещна Себе си.

Спектакъл по китайски

2010-06-15T03:33:00.004+02:00

Няма как да не споделя.
Връщам се от представление. Shen Yun Performing Arts гостува в Лодз със спектакъл на класически китайски танци и музика.

Китай ми е любима дестинация. За малко да отида там за пет години, наместо в Полша. Слава богу, тук съм. Но това е друга тема. Някой ден може би ще обясня защо изобщо не съжалявам, въпреки че толкова исках.

Така.

Има една много хубава българска дума, с която могае да определя това, на което станах свидетел. Е, ама колко точен е тоя израз – станах свидетел! Защото наистина не го преживях.

Думата е „зрелище” , т.е. пиршество за очите.

Представете си голяма сцена и огромното пространство на стената зад нея, което е екран. На него се сменят „декорите”, които са тъпкани с визуални ефекти, естествено компютърно генерирани. Най-хубавото е това, че между слумващото се на сцената и на екрана на практика няма граница – действието преминава във фона и обратно. Напр. Ботхисатви се спускат от небето като образи от екрана и достигайки хоризонта на сцената се появяват като артисти и влизат в действие; отвеждат героинята и я изпращат на заточение – щом изчезне от сцената, тя се появява като образ на екрана и цялото действие се пренася там. Затварят я в една пещера на картината, местятсе скали, избухват пламъци – супер! (Хубаво, ама това са едни от малкото сюжетни сцени).

Изобилието от цветовете на костюмите и декора може да ти „счупи окото”. Чудесно! За някои. На мен ми е малко силничко. Обожавам комбинацията от резеда и розово, но в по-пастелни нюанси. Това, ако ти е на екрана на ТВ-то ще му избие пикселите. Жълто и розово together обаче нещо ме боде.

Иначе феерия. Мятат воали, кърпички, фенери насам натам, дрънкат със накити, думкат с тъпанчета. Това много хубаво, щото танц става характерен, чрез този детайл и ти се отпечатва в съзнанието. По-скоро в ретината.

Музиката.

Тука разочарование. Твърде ми е лековата. И приповдигната. Дрън-дрън. Стил райско щастие в най-сладникавия му вид. Всички щастливи семейства си приличат.

Много небесно.

Ама то и названието на състава било такова. Нещо като „танцът на красивото небе”.

Майка ми съвсем правилно отбеляза, че наблягали на движенията с ръце, а те са грациозни и леки. В нашите танци – подчерта – акцентът е върху краката.

Точно така! Ето какво ми липсва! Виталност, връзка със земята и първичното.

Да излязат юнаците, па като тупнат с крак, земята да се р азтресе.

Да се втурнат момите, че да люшнат плитки, да раздрусат пазви.

Всичко да тупка в ритъма на танца, да дишат страстите.

Да не говорим, че тия хора играят отделно жените, отделно мъжете. Почти не са заедно на сцената.

В целия тоя контекст изведнъж цъфнаха политически ангажирани моменти с дъх на соц. Такъв контраст между натурализма на тези сцени, загатващи за студентите на Тянан Мън, културната революция и под. И останалата феерия, че просто те блъсва в лицето. Те поне обаче нещо казваха.

А иначе ясно ми е вече какво ме гризе.
Няма символи, няма дълбочина...
Няма история! Къде е разказът, драмата?!

Идват моментите, когато ме напушваше смях. Нямам май достатъчно основание, но явно съм в такова настроение. Ама и дрън-дрън тонът на спектакъла като цяло просто прави сериозните сцени гротескни.

Измъчен борец за справедливост със счупен тоя оня крайник пъшка в затвора. Слизат ботхисатвите. Магически го лекуват – това беше много добре направено, дума да няма. Пристигат мъчителите. Обаче нашият вече е китайският Neo. Глей кво стаа! Все едно гледам сцени от матрицата, бас ловя че са копирали поне част от движенията.

Имаше и песни и музикални изпълнения. Класическият китайски инструмент ерх е нещо изключително. Еквивалент е на цигулката, но има по-плътен тон и както точно го характеризира майка ми – повече се доближава до човешки глас. Вълнува.

Слушайте сега. На песните отзад на екрана вървят йероглифи с превод на полски отдолу. Самите песни не ме впечатлиха. Текстът – по-смислен, понякога дори силно духовен, например вайкаше се един, че атеизмът нанесъл рани , които трудно заздравяват. Не че не е прав. Но явно песента е от по-ново време, а в Китай ,знаем, социализмът не е отживелица, макар и да е вече до голяма степен опаковка, в която мощно бие капиталистическо сърце. Та тука опаковката ме удари точно като бутилка с „Веро” от страниците на „Инвентарна книга на социализма” на Яна Генова и Георги Господинов (това за младежката аудитория, живелите по-дълго на земята знаят за какъв ръбат антидизайн от мътна пластмаса с неопределен цвят става дума).

Но най-забавното. В нашите песни, в които „радостта” се римува с „любовта”, „пролетта” (и продължи нататък) използваме метафори от рода на „търсил/чакал съм те 100 години” и др. фиксирани числови значения като израз на търпението и други трепети, които може да роди любящото сърце. Чета аз в превода „търсил съм те хиляди инкарнации, демек прераждания” и си викам, виж, какъв хубав образ, на какво ниво на възприемане. Браво! Ама във втората песен пак същото. „Хиляди прераждания”. И тука вече се хиля, щото то, братче, си е клише, чиста проба. Това не променя нещата, че хората работят с духовни категории, ама вече се питам – Абе, тва да не е некоя китайска чалга?

Между другото стана ясно, че тия китайци живеят и работят в Ню Йорк, т.е. „изданието” е “american”.
Тук се сетих за една много смешна история.

Аз съм още в гимназията и лятото съм на гости в Трявна у една приятелка. 1977 – разгарът на соца. Отиваме весела компания в най-хубавия и кажи-речи единствен хотел в града – „Ралица”. Сядаме в ресторанта. Разкошна панорама. Чудесен летен ден. Носят менюто. Отварям го и не след дълго се превивам от смях, почти свличайки се от стола. Вътре в менюто, сред другите неща, се мъдри следният надпис:

Hamandeggs с яйца и шунка (със салам)

Та, в духа на въпросната случка, бих могла да перефразирам:

Clasic China Dance&Music Performing с класически китайски танци и музика (ама по нюйоркски)

Нямам нищо против американците и американското изкуство по принцип. Освен известни генерализации и стереотип на на европееца, родени от доста мръсния поток на масовата USA култура, който ни залива. Те няма как да не работят – като срество за самозащита, един вид – едно наум. Но да си спомним „Ах, този джаз”, „Коса” и подобни незабравими примери, където посланието и зрелището работят съвместно със синергетичен ефект и затова резонират в публиката. Нещо подобно видях само в последната сцена на спектакъла, където тези два подхода се обединиха.

Не, че беше лошо.

Но без внушение, което да остане и да ти въздейства, всичко мина през очите, без да докосва душата. Има само наслада за сетивата.

Разликата е като между любовта и секса.

Да, добре, има забавления заради самата забава.
Но когато става дума за изкуство, това не е моят начин.
Искам да си тръгна с нещо.

И си взех това:

Отивам на един такъв спектакъл, а откривам неща за себе си: какво ценя, какво обичам, какво ми липсва, как се чувствам, когато го няма, как се радвам, когато се появява, кога друг път съм се усещала по единия или по другия начин, с какво асоциирам това или онова, какво ме разсмива, какво ми харесва, къде е границата между подходящото и неподходящото, как важни и не лоши сами по себе си неща, могат да се компрометират, поставени не където трябва (на това място пак се сещам за ярък пример, при това твърде свеж – новият фонтан пред сградата на операта на Лодз, където се състоя въпросният спектакъл*).

Сега знам и още нещо
Ще си купя гонг...
И тъпан.

В духа на парафразите, родени от ироничната дистанция, бих могла да завърша така:
Shen Yun (няма да кажа асоциацията, censored) Performing Arts гостува в Лодз с много шум (продължете сами асоциацията, joker: Бай Shakespeare)

Тоя фонтан е обект на насмешка, защото неговите обтекаеми, лежерни, футуристични форми драстично не се връзват със строгия, суров и кубичнонедодялан вид на социалистическия класицизъм, чието въплъщение е самата опера. Да не говорим, че пък фонтанът сам по себе си е „нещо като устни, нещо като вагина, нещо като нищо на света”.

Въпросният фонтан

Ироничната дистанция

2010-06-02T00:43:00.011+02:00

I want to stay as close to the edge as I can without going over. Out on the edge you see all kinds of things you can't see from the center.

Kurt Vonnegut

Искам да стоя толкова близо до ръба, доколкото мога без да го премина. Вън от него виждаш всичко, което не можеш да видиш от центъра.

Кърт Вонегът

Тайната на близостта е в ироничната дистанция.

Да носиш всичко свое със себе си.
Да могат да ти го вземат, само ако вземат теб.
Да си винаги при себе си, защото това е единствената ти къща.

Да си толкова близко до нещата, че да могат да те погалят и да те ударят.
Очакването и изненадата ни крепят да не паднем.

Да си толкова далеч от нещата, че само с една достойна крачка да си там, където вече не участваш.

Да си там.
Да си.

из "Приказки за лека нощ" на Кирчо Райнов, със съдействието на Любен Дилов

Facebook настроения

2010-05-30T22:22:00.005+02:00

Наскоро се наложи да се върна в history-то на профила си във Facebook да търся нещо. И минавайки през дните, установих, че не искам да забравя някои от нещата, които съм писала в What's in your mind? през последните месеци. Затова реших да ги пренеса тук:

Don't wanna close my eyes
Don't wanna fall asleep
I don't wanna miss a thing

Mamihlapinatapai (sometimes spelled mamihlapinatapei) is a word from the Yagan language of Tierra del Fuego. It is considered one of tha hardest words to translate and describes: "a look shared by two people with each wishing that the other will initiate something that both desire but which neither one wants to start".

Коментар (превод) на Тош: Двама влюбени се гледат, но и двамата смятат, че чувствата им са несподелени и/или ги е страх.

Мой коментар (превод): Поглед на неосмеляващите се... Нещо такова.

Нищо не е толкова лошо, колкото изглежда.

Удовлетворението е в усилието,а не в постижението. Максималното усилие е пълна победа. (Махатама Ганди)

Соломон бил малко момче, когато неговият баща, Давид, преди смъртта си му дал един пръстен, който да му помага в тежки изпитания и в минути на победа, за да не загуби себе си. На него имало надпис: "Всичко отминава".

Доказано е, че намаляването на храната с около 30% удължава живота на всички изследвани видове с поне 30%. Според данни от двугодишното изследване в Биосфера ограничаванетона калориите е удължило живота на всички участвали видове с 50-80%.

Ready, set, go!

Възможно е.

Не е необходимо нещо да се вижда, щом знаеш, че е там.

Too hot to handle, too cold to hold

Моментът, който тече...

2010-05-28T03:50:00.005+02:00

Мога да те преглътна.

Макар че засядаш на гърлото.

Слагах дните ни

тухла по тухла.

Но ти си вълна,

която залива...

после се дръпва.

Сега плувам.

Защото научих -

няма история.

Какво знае рибата за водата, в която плува цял живот?

2010-05-24T00:06:00.005+02:00

Интуитивен отговор:

Рибата не знае, тя плува.

Логическа дисекция:

Рибата не мисли, затова плува.

Рибата не мисли, защото плува.

Рибата познава водата, плувайки.

За нашата собствена рамка

2010-05-23T01:44:00.003+02:00

Можеш да разбиеш външната рамка, а вътрешната?

Ние не се променяме.

Просто разкриваме себе си.

Не искам

2010-05-19T01:20:00.008+02:00

Целуна ме.

Сърцето ми скочи

да те посрещне...

Но се спъна

във всички отблъснати докосвания

и глухи телефони...

Не искам да бъда на дъното на чашата ти.

За структурата и символите

2010-05-11T08:37:00.007+02:00

Гледах два филма. Един след друг. Даже в началото едновременно. Често ми се случва, защото много рядко преглеждам предварително програмата на телевизията. По-често някой от трейлърите ме заинтригува и тогава по възможност се зареждам в обявеното време.

Обикновено обаче, когато изобщо реша да гледам телевизия, практикувам цъкане по каналите, докато окото ми закачи нещо интересно, което си заслужава. Zapping-ът периодично продължава, за да не се е появило нещо по-примамливо. Освен ако филмът не е завладяващ и тогава просто забравям да превключвам.

Но думата беше за друго. Филмите, за които споменах, не бяха в никакъв случай нещо изключително, но не бяха лоши. Защо са предмет на коментар? Ами във всеки от тях имаше по един режисьорски похват, които променя въздействието на цялото послание.

За мен винаги е от по-голямо значение как се представя историята. Общо взето е трудно да кажеш нещо ново. Всичко се върти около драматични преживелици, които опират до едни и същи човешки чувства. Преставянето на съдържанието е тънката работа. То прави така, че идеята да резонира в душата, да събуди мислене. Ето защо във филма, книгата, пиесата, картината обръщам внимание на структурата и на символите. Колкото повече е работено върху тях, толкова по-фино, по-метафорично и дълбоко, въздейства произведението. И толкова повече ми харесва.

За какво иде реч.

Първият филм. Босненски? Сръбски? (имаше познати физионамии). Неизвестно заглавие, тъй като не е хванат от началото.

Малко градче в Босна 4 години след края на войната. Безпорядък, мафиоти, подкупни полицаи, контрабанда, трафик на проститутки и пр. Главният герой е честно момче на двайсет и няколко години, пожарникар. Пред очите му мина избухва и оставя без крака негова съученичка, току-що дошла си от гурбет в Германия. Брат му е убит през войната.

Но за градчето настъпва звезден миг – предстоящото посещение на Бил Клинтън включва посещение на това забутано място.

Целият подземен бизнес замря, за да отговорят на очакванията. Постараха се доста да позамажат следите от разрушенията в града (макар и по смешен начин) и в душите си (това вече не беше смешно – тоя-оня падна убит в битката на съвести).

Най-хубавото в целия филм, заради което именно разправям цялата история, беше лайтмотивът. Периодично даваха как бащата на момчето седи на масата в кухничката или под ореха навън, или под сайванта и разговаря с умрелия си син. Всъщност героят присъства и участва в разговора. Че е убит се разбира чак след някоя от тези сцени.

Разговорът с мъртвия син просто заковава целия филм. Е, точно това ми харесва.

Краят разбира се е трагикомичен, точно какъвто може да е в един балкански филм. При самото пристигане на височайшето величие бащата пусна газта и след като си поговори със сина си, си запали цигара. На площада естествено настъпи лудница. Наизскочиха от колите ония ми ти командоси и се разхвърчаха сред тичащите насам-натам паникьосани хора, ловейки „подозрителни” лица. Кметът си скубеше косите, загубил надежда за едрите хвалебствени заглавия във вестниците и за бленуваните инвестиции, които щяха да потекат...

Филмът завършва как нашето момче сяда на масата под ореха, край руините на изгорелия си дом, и слага 3 чашки и бутилка. Отсреща са брат му и баща му. Разменят приказки, пийват. После той казва, че ще замине – може би за Германия – и ги моли това да е последната им среща, да го оставят на мира временно, за да може да продължи живота си. Надигат се, стискат си ръцете усмихнати. Той си тръгва...

Вторият филм.

Американски. Заглавие – неизвестно.

Богата възрастна дама към 70-те, но много приветлива и жизнерадостна, живее сама. След инцидент тя е временно на инвалидна количка и има нужда от някой, който да й помага и прави компания (за домакинската работа си има специална жена). Тя наема не друг, а с помощта на социалното бюро – проститутка, която участва в изправителна програма да работи, вместо да лежи в затвора.

Момичето е на 22 години и цялото й лице е татуирано с черни орнаменти. Тя е сърдита на целия свят, гневна и се държи апатично и предизвикателно дори с тези, които се отнасят добре с нея. Това е последният човек, който би ви хрумнало да си вкарате в къщата и в живота.

Става ясно, че старата дама е искала да върши нещо смислено и усетила нараненото същество на момичето, е поела мисия, виждайки, че то най-силно се нуждае от помощ. Изключително трудно те се придвижват една към друга, момичето непрестанно се съпротивлява, но дамата не се отказва, въпреки отхвърлянето и душевните рани, които понася. Много бавно то започава да разкрива неща от живота си – майка и брат, загинали трагично пред очите му, баща, който сломен вътрешно, престава да я забелязва и проиграва всичко на комар, вуйчо-изнасилвач и пр.

Дамата го учи на урока на прошката, но и самата тя се учи – най-после прощава на себе си за провалената си сватба, изоставеното си някога дете. Момичето променя полека и мненията на околните и те започват да я приемат. Но идва краят на програмата и макар че може да остане, тя избира друг път. Отива на гороба на баща си, при вуйчо си в затвора...

Стигаме до момента.

След две години тя работи и усмихната разговаря с околните – весела и красива, с чисто лице. После я дават как разглежда старите си снимки от времето, когато е била при дамата. На снимките на лицето й няма татуировка.

Кошче

2010-05-10T01:12:00.008+02:00

Свърших цигарата. Исках да изхвърля фаса. В моята посока имаше кошче.

Станах от пейката и тръгнах към него. Мислите ми и те потеглиха и ме отнесоха...

Внезапно се сепнах. Градът ме дръпна обратно.

Стоях пред съвсем друго кошче, доста по-далеч от мястото, където бях доскоро. Току-що бях изхвърлила непотребния фас в него – абсолютно несъзнателно. Явно, първото го бях подминала, без изобщо да забележа.

Гледах кошчето като хипнотизирана. Беше много по-красиво от първото. Почти арт деко. Имаше стил и загадъчност, а не само функция.

Как бях стигнала до него? Та нали изобщо „духом” не бях в действителността. Как си спомних, без да си спомням? Какво ме доведе тук?

Всичко това ми напомни, че когато не забравям какво искам, не е от значение как точно и с кого ще се осъществи.

Нещо повече – може да бъде неподозирано по-хубаво.

Земя и вода

2010-05-08T00:57:00.015+02:00

Балканска вечер в един полски град.

Настроението се вдига още с първите звуци. После избухва.

Хорà, от които няма място къде да се обърнеш, танци по седалките...

Оркестърът се раздава.

Ревем с пълно гърло.

Този път има много много български песни.

На "Пуста младост" се разплаквам.

Боже, благодаря ти за тази вечер.

Бях у дома.

Оказа се, че съм имала и имен ден по полския календар.

Вълнуващо е над 60 души да ти пеят "100 лат" (Нека да ни е жива 100 години...)

Когато няма снимки, значи, всичко е било на max и изобщо не съм се сетила да документирам събитията.

Зная тази песен с малко по-друг текст в края. (Точно така я изпя и тукашният оркестър.) Символиката на земята ми харесва повече, от тази на сянката:

Пуста младост, мамо, пуста младост,
пуста младост, милай мамо, не се стига
пуста младост, милай мамо, не се стига.

Не се стига, мамо, не се среща
ни се с пари, мила й мамо, не купува
ни се с пари, милай мамо, не купува.

Младост тече, мамо, младост тече
младост тече, милай мамо, като вода
младост тече, милай мамо, като вода

Старост де би, мамо, старост де би
старост де би, милай мамо – като земя
старост де би, милай мамо – като земя.

Неясна е думата "деби" (Във всички текстове, които открих в Интернет, е написано точно така. Би трябвало да е глагол със значение от рода на 'тежи, тегне', 'мъчи', 'изпива'... Всъщност личните асоциации са твърде индивидуални. При всички случаи в този контекст, а и изобщо, смисълът на сянката е подтискащ.) Аз винаги съм си мислела, че е:

"...младост тече, милай мамо, като вода

Старост де би, мамо, старост де би

[Старостта къде би могла да я стигне/ къде (ти) би могла да бъде такава]

старост де би, милай мамо – като земя

[Старостта, къде би могла, тя е като земя]

Е, това си е моят вариант на песента. В него има доста повече оптимизъм. Идва от "земята". С нея са свързани толкова много положителни асоциации, които конкретният контекст не може да убие.

Да, има неща и хора като водата. Те са ценни, защото нахлуват, преобръщат, проникват. Напояват.

Земята е постоянство и опора. Благодатна почва, която е способна да поема и да отдава. И когато живителните капки на новата придошла вода я докоснат, тя се съживява.

А единството им ражда живот и растеж.

Lombard - Przeżyj to sam

2010-04-30T15:41:00.008+02:00

Lombard - Przeżyj to sam

Na życie patrzysz bez emocji
Na przekór czasom i ludziom wbrew
Gdziekolwiek jesteś w dzień czy w nocy
Oczyma widza oglądasz grę

Ktoś inny zmienia świat za Ciebie
Nadstawia głowę, podnosi krzyk
A Ty z daleka, bo tak lepiej
I w razie czego nie tracisz nic

Przeżyj to sam, przeżyj to sam
Nie zamieniaj serca w twardy głaz
Póki jeszcze serce masz

Widziałeś wczoraj znów w dzienniku
Zmęczonych ludzi wzburzony tłum
I jeden szczegół wzrok Twój przykuł
Ogromne morze ludzkich głów

A spiker cedził ostre słowa
Od których nagła wzbierała złość
I począł w Tobie gniew kiełkować
Aż pomyślałeś: milczenia dość

Przeżyj to sam, przeżyj to sam
Nie zamieniaj serca w twardy głaz
Póki jeszcze serce masz

Lombard – Преживей го сам*

На живота гледаш без емоции,
напук на времето, против хората
Където и да си денем или нощем
с очите на зрител наблюдаваш играта

Някой друг променя света вместо теб,
залага главата си, надига глас
А ти – отдалече, понеже така е по-добре
и в случая не губиш нищо

Преживей това сам, преживей го сам
Не превръщай сърцето в твърд камък,
докато още имаш сърце

Вчера отново видя във вестника
разбунена тълпа уморени хора
И едничка подробност прикова погледа ти –

огромното море от човешки глави

А говорителят цедеше силни думи,
от които прииждаше внезапен яд
И в теб започна да кълни гняв,
докато си помисли: стига мълчание

Преживей това сам, преживей го сам
Не превръщай сърцето в твърд камък,
докато още имаш сърце

*Буквалният превод „преживей това сам” би изместил логическото ударение от идеята „преживей сам(остоятелно)” върху „това” (на какво конкретно да станеш съпричастен). И в двата езика глаголът задължително изисква пряко допълнение – преживявам нещо. На български обаче, ако искаме акцентът да е върху думата за действието, запълваме валенцията на глагола с кратките лични местоимения, като акцентът остава върху друга дума в изречението – тя се подчертава и с интонация. В полски не съществува член, но той може да се изрази именно с добавяне на този/тази/това/тези пред съществителното. На български кратките лични местоимения заместват именно членувани съществителни. Съществително обаче тук липсва – в оргинала присъства единствено местоимението to като задължително допълнение и го директно го изразява, без обаче да го подчертава. Какво е „това” или „го” при всички случаи става ясно единствено от контекста.

Война и мир

2010-04-27T20:27:00.009+02:00

Преди няколко дни си пътувам с трамвая.

На една от спирките се качват група запалянковци на един от водещите местни отбори на Лодз – „Видзев”. Позната картинка – шумна дружина, нагиздена с шалове в червено (цветът на любимия отбор), въоръжена с кутийки бира, явно не първите.

Народът в трамвая е леко притеснен – феновете подвикват (някои от изразите са нецензурни) и се държат доста свободно, незачитайки обществените норми за поведение. (В Полша пиенето на публични места, освен специално предназначените за това заведения, е забранено.)

Настроението се повишава. Хората гледат накриво. Смеховете и закачките продължават. Някаква жена апелира за приличие. Зпалянковците не обръщат внимание и запяват силно и с апломб. Никой не смее да се обади, но чувствам, че напрежението расте, чувам (или усещам) мърморене и вътрешен ропот. Слава богу младежите не се въвличат в единоборства – има само някакви реплики от двете страни, които увисват в пространството, което е заредено.

Идва време за моята спирка. Ставам и приближавам вратата, която е на метър от мен и е препречена от няколко едри момчета. Те се отдръпват почтително, а младежът, който през цялото време беше с лице към мен, казва весело:

- Да пропуснем Пани (г-жата/г-цата). Тя така хубаво се усмихваше, докато пеехме.

Дали трябва да войнстваме срещу лошото или да го опитомяваме с усмивка?

Тук си припомням едно стихотворение, по което има песен. Когато бях в гимназията обичах да я пея.

ПРИКАЗКА

Дамян Дамянов

Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга!
Самичък съм, а тъй ми се говори …
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди! Ще си отида скоро.
Дойдох аз тук на бурята с плача …
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носел зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дявола бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той - за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът! Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо -
ни с обир скъп, ни с рязана глава …

Но ти заспа!…А тъй ми е студено!…
Туй приказно момиче - где е то?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?

Dżem - Lit do M.

2010-04-25T01:26:00.017+02:00

t>

Dżem - List do M.

Mamo piszę do ciebie wiersz

Może ostatni, na pewno pierwszy

Jest głęboka, ciemna noc
Siedzę w łóżku, a obok śpi ona
I tak spokojnie oddycha
Dobiega mnie jakaś muzyka
Nie, to tylko w mej głowie szum
Siedzę, tonę i tonę we łzach
Bo jest mi smutno, bo jestem sam
Dławi mnie strach

Samotność to taka straszna trwoga
Ogarnia mnie, przenika mnie
Wiesz mamo, wyobraziłem sobie, że
Że nie ma Boga, nie ma, nie
Nie ma Boga, nie
Spokojny jest tylko mój dom
Gdzie Ty jesteś, a mnie tam nie ma
Gdzie nie wrócę już, chyba nie
Mamo, bardzo cię kocham, kocham cię

Myślałem, że ty skrzywdziłaś mnie
A to ja skrzywdziłem ciebie
Szkoda, że tak późno pojąłem to
Tak późno to, to zrozumiałem
Zrozumiałem to

Писмо до М.

Мамо, пиша стих до тебе
може би последен, със сигурност първия

Дълбока, тъмна нощ е.

Седя в леглото, а до мене спи тя

И така спокойно диша

До мен достига някаква музика

Не, това е само шум в главата ми
Седя, тъна и тъна в сълзи

Защото ми е тъжно, защото съм сам

Дави ме страх

Самотността така страшно ме тревожи
Обгръща ме, прониква в мен
Знаеш ли мамо, представям си, че
че няма Бог, не няма, не
Няма Бог, не

Спокоен е само моят дом
Където си ти, а мене ме няма

Където няма да се върна вече, навярно няма
Мамо, много те обичам,
обичам те

Мислех, че ти си постъпила несправедливо с мен.

А то аз те нараних

Жалко, че така късно разбрах това

Толкова късно разбрах това.
Разбрах това.

Рихард Ридел (Ryszard Riedel, (1956 - 1994) – солистът на група Dżem става един от най-добрите полски вокалисти след Чеслав Ниемен (Czesław Niemen). Той умира след дългогодишна употреба на наркотици ('compote', полски хероин). Историята на неговия живот е претворена във филма Skazany na bluesa (Destined for Blues), който гледах вече два пъти. Във филма настоящият солист на групата играе ролята на най-добрия приятел на Рихард, който го въвежда в пътя на дрогата.

Откъс от филма (изпълнение на песента "Писмо до М.")

Golden life - Животът, макар и красив, е толкова крехък

2010-04-25T00:36:00.028+02:00

Golden life feat сборна формация

Golden life - Życie choć piękne, tak kruche jest

Gdy matka tuli w ramionach dziecie swe

Jej miłość staje przeciw złym mocom
Tak ludzie modlą się o urodzajny deszcz
Jak ona czuwa nad nim nocą

Wyfruwa wreszcie z gniazda młody ptak
Bo przywilejem jest młodości
Zabawa, radość, przyjaźń a nie strach
Bo młodość nie chce wiedzie o tym, że:

Życie choć piękne tak kruche jest
Wystarczy jedna chwila by zgasić je
Życie cho piękne tak kruche jest
Zrozumiał ten kto otarł się o śmierć

I nie do końca piękny jest ten świat
Gdy wciąż odwieczne prawa łamie
Zabiera miłość, młodość, słońca blask
Lecz my nie chcemy o tym wiedzieć, że:

Życie choć piękne tak kruche jest
Wystarczy jedna chwila by zgasić je
Życie choć piękne tak kruche jest
Zrozumiał ten kto otarł się o śmierć

Życie choć piękne tak kruche jest
Wystarczy jedna chwila by zgasić je
Życie choć piękne tak kruche jest

Zrozumiał ten kto otarł się o śmierć

Животът, макар и красив, е толкова крехък

Когато майката притиска в прегръдките си своето дете,
любовта й противостои на злите сили
Така хората се молят за плодоносен дъжд,
както тя бди над него нощем

Изхвръква най-после от гнездото птичето -
това е право на младостта
Забавления, радост, приятелства, а не страх
Защото младостта не иска да знае за това, че:

Животът, макар и красив, е толкова крехък
Достатъчен е само миг, за да угасне
Животът, макар и красив, е толкова крехък
Това е разбрал този, който се е отъркал о смъртта

И съвсем не е красив този свят,

когато вечните права непрестанно руши
Отнема любовта, младостта, слънчевия блясък
Но ние не искаме да знаем за това, че:

Животът, макар и красив, е толкова крехък
Достатъчен е само миг, за да угасне
Животът, макар и красив, е толкова крехък
Това е разбрал този, който се е отъркал о смъртта

Немара

2010-04-24T23:31:00.013+02:00

Това е почти забравена дума в българския език. Макар че е все по-потребна, ако тръгнем да описваме живота си днес. (http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=327647) И не само заради езика, не само заради това, което става (или по-скоро, не става) в обществен план. Просто сякаш е ударил нейният час.

Защо живеем автоматично?

Вършим някакви действия само защото е прието, че така се прави. Научени сме на нещо и го възпроизвеждаме, дори без да се замислим дали това е нашият път или най-добрият начин. И естествено, изобщо не сме вътре в това, което правим. Нямаме отношение към него, нито желание. И нито резултатът е като хората, нито същността на извършеното минава през нас и оставя отпечатъка си.

Защо пълним главите си с готовите образи, които ни се поднасят, и се примиряваме с тях?

Консумирането на тъпи изкуствени продукти е превърнато в същността на делника ни.

Производството на още, по- и най- все повече ни води към самоцел.

Сякаш това ще ни направи по-щастливи.

Втълпяват ни се някакви крайности, родени от чужди грешки или идеали.

Доверието е риск или наивност.

Любовта – невъзможна мисия или романтична приказка.

Отстояването на каузи – блъскане на главата в стена.

Остарявам – НОРМАЛНО е да съм болен и немощен, да изглеждам и да се чувствам зле.

И разбира се зад всяка от тези аксиоми стои очакваното поведение, което да облечем като униформа.

А не може ли просто да се вслушаме във вътрешния си глас? И да опитаме по наш си начин на собствения си гръб. Да сътворим собствен образ на това каква точно да бъде историята на нашия живот и да действаме така, че да „се случи”.

Защо приемаме нещата за даденост?

Мога да ходя, мога да виждам, мога да чувам... Замисляли ли сме се какво би станало, ако загубим тези способности? Осъзнали ли сме, че всяка от тях е дар – толкова безценен и едновременно толкова крехък? Ако съхраняваме тази мисъл, не само ще се загрижим малко повече за тялото си – единственото нещо, което действително притежаваме, но ще изпитваме наслада, когато вървим, гледаме, слушаме... Да правиш нещата с пълно съзнание е динамична медитация. Толкова да се проникнеш от тях, че да се слееш и да ги преживяваш всеки път – пак и пак, поемайки ги изцяло.

Преди няколко дни в часа по йога отчетох две неща.

Лошата вест: След дългия застой /неходене на йога и мързел вкъщи/ редица пози правя по-лошо.

Извод: Когато не полагаш грижи за нещата, които притежаваш, те посърват, униват, губят сили, вехнат, загиват.

Добрата вест: Когато си се научил да правиш нещо, но дълго не си го практикувал, не си си губил времето, защото много по-бързо си връщаш предишната форма от някой, който тепърва започва.

Извод: Всяко усилие има смисъл. Колкото по-системно е, толкова по-добре.

Нищо ново. Но важното е тези истини да стигнат именно до твоето собствено съзнание и да останат там за постоянно. А после да се разширят – преди всичко върху отношенията с хората, после – работата, нещата, които стават наоколо и твоя малък, но съществен дял за това, нещо да се промени. Тъй като злото съществува, защото добрите хора не правят нищо, за да го спрат.

Extreme

2010-04-08T20:20:00.003+02:00

Когато животът се ускорява, не ти е до писане... :))

Бърно

2010-03-25T19:31:00.031+01:00

Най-после сколасах да кача снимките от пътешествието до Чехия.

Най-напред Бърно.

Това не е най-типичната картина от там, но спокойствието на тази градина беше заразително. (Не бих го нарекла парк, като имам предвид парковете на Лодз, които са огромни и многобройни - 53 плюс 13 горски зони).

Надник:)

Най-известната църква на Бърно - Катедралата "Св. Петър и св. Павел."

Този паметник беше близо до хотел "Континентал", където моя милост се наслаждаваше на удобство и лукс.

Ето това вече е типичната за Бърно архитектура.

Няма как да отидеш в Чехия и да не пийнеш бира. Та тука сме в много известната бирария "Пегас", където едва намерихме места.

Посещението в замъка Шпилберк (точно така, с "к", а на с "г", както си мислех) не е приятно изживяване. Тъй като винаги проучвам какво бих могла да видя, отивайки някъде, почти бях склонна да си го спестя. Става въпрос за замък, който всъщност през по-голямата част от съществуването си е функционирал като затвор.

Въпреки това не съжалявам, ако щете дори само заради ей тази снимка.

Всъщност това, което човек вижда там, го хвърля в дълбок размисъл. Как е възможно да се издържи години в тази тъмница? Да се понесат нечовешките условия и мъчения? (Не публикувам тук голяма част от снимките!) Не са ли нашите вайкания за щяло и нещяло, за неща най-често зависещо от самите нас, направо глезотии пред всичко това?

Отново се опитвам да намеря нещо красиво в тази подтискаща атмосфера.

Дворецът "Летница". До тук пристигаме с колата на Зденка. За съжаление дърво и камък се пука от студ и за туристи са отворени само паркът, ботаническата градина и аквариумът.

Те пък си заслужават. За жалост снимките от аквариума не са сполучливи.

Снимките в Новоседли, където живеят Зденка и Ладо, на които бях на гости през уикенда, ги прави самата Зденка. Това е нишата, в която е урната на Павел Ханик, племеник на баба, син на Ондро Ханик. Снимах го също и за да може да се сравни как изглеждат нашите места с подобна функция.

Това е от посещението ни в Йевишовка. В това селище голяма част от словаците, пристигнали от България, са се заселили първоначално и след това са се разселвали. В момента братът на Зденка, Михал, който в семейството наричат Минко (както са му викали в България), е кмет на Йевишовка.

Отбихме се на гробището, където е погребана сестрата на баба, на име Анна (вляво) и родителите на Зденка (майка й Анна Вагова, е дъщеря на баба Ана и племеница на баба ми).

А някой ще ми обясни ли какво трябва да значи тази чаша на дясната плоча?

Ето това е баба Ана отблизо. Очевидно е колко много си приличат с баба Мара.

А това сме ние с Берта (племеница на баба по линия на Ондро) и Ян в дома им в Бърно, където им гостувах около 4 часа. Берта говори прекрасен български, въпреки че не е имала възможност да го практикува повече от 30 години. Но тя се е преселила от България на 11 години и е го е била научила отлично. Много се трогнаха, че ги помня и то по този начин, защото споделих с Берта как в детските ми спомени е останала като много красива и елегантна жена.

Да дава Господ все така да изпълнявам плановете си - с едно ходене 3 задачи: конференция, лекция като гост лектор и съживяване на родовите корени.

Не си оставяй магарето в калта

2010-03-10T20:52:00.008+01:00

Какво правим, когато всичко изглежда безднадеждно?

Вайкаме се за сполетялото ни нещастие?

Махваме с ръка – голяма работа, ще се оправя все някак?

Вдигаме ръце безпомощно, предавайки се – да става каквото ще?

Или сме като онази жаба оптимистка, която паднала в млякото, но толкова упорито скачала, за да се измъкне, че то станало на масло и, видите ли, успяла.

Вероятно отговорът зависи донякъде и от ситуацията. В личните отношения натискането в някаква посока на всяка цена, определено би ограничило човека отсреща в собствените му чувства и действия.

Но все повече се убеждавам, че дори в ситуации, в които нещата (изглежда, че) не зависят от отделния човек, той не бива да се предава и трябва да опитва до последно.

Съзнателно не използвам израза „трябва да се бори”. В него има твърде много усилие. Много често всъщност иде реч за съобразителност как да реагираш; изобретателност да използваш наличните ситуации, предмети и хора; умение да се оправяш с всички тях; способност да предразполагаш хората да ти услужат... Преди всичко обаче – психическа издържливост, за да поемеш удара, нанесен от съдбата и да се заемеш здраво с това да обърнеш нещата в своя полза, доколкото можеш.

Редовните пътешествия са начин да проверяваш трениран ли си за неочаквани премеждия. Те също така те учат да се справяш всеки път все по-добре. Просто няма начин при по-дълго и сложно като маршрут пътуване нещо да не се случи.

Поредният инцидент: на връщане от Бърно за Лодз, още първият влак закъсня с почти 10 минути, в резултат на което стана ясно, че ще си изпусна връзката за Варшава – Euro City Sobieski.

Когато дойде кондукторът, с любезен тон и приятна усмивка го попитах какво правим в този случай. Оказа се за жалост (както подозирах), че международният влак, на който трябваше да се прехвърля, няма договорено изчакване с моя първи влак. Такааа.

Още няколко реплики. Израз на безпокойство, но решителност. Имах щастието човекът да не е някакъв борсук и задвижих добрата воля насреща.

Действия против течението на събитията:

Човекът се свързва с гаровия диспечер. Уговорено е другият влак да изчака още около две минути (така вече имам 3 минути за прехвърляне – слизане и качване по стълби до друг перон, влачене на куфар и пр.). Казва ми, че влакът ще е спрял на 2-ри перон (това съм го разучила предварително в интернет, щото винаги си пиша домашното:), но актуализацията никога не е излишна). Съобщава ми, че ние вероятно ще пристигнем на 3-ти перон. После обявява всичко това на три езика по информационната система във влака, та правим добро и на други пътници за въпросния влак (макар да не съм сигурна, че имаше такива – връзката беше нетипична и рискова (както се видя само с 10 минути престой на гарата може да има неприятни изненади).

Крайният резултат:

Всичко планирано по-горе се случва, при това с няколко облекчаващи корекции. На гарата на нашия влак му е определено да спре на същия перон, но от другата страна, за да е още по-лесно прекачването. Междувременно машинистът наваксва закъснението от 10 минути и финишираме на гарата по разписание.

Когато задвижването на добрата воля се превърне във верижна реакция, значи си успял.

Тук прескочих допълнителната инфарктна ситуация с тръгването от Бърно, когато заради закъснението на влака потеглихме от друг перон, а не от обявения.

Съвети:

Щом се уверите, че сте там, където трябва да сте и чакате това, което ви е нужно, набележете си поне няколко души, местни, които да запомните. Може по-млади – по-вероятно е да говорят английски. Нека обаче не са съвсем млади, за да са достатъчно опитни и съобразителни.

Пример: Не мога да питам тинейджър със слушалки в ушите какво са обявили за нашия влак, защото глупчото изобщо не се е сетил да си ги извади, за да разбере какво става и защо влакът не се появява на перона, а надписа на електронното табло над перона дори го изтриха!

Запомнените хора може да ги заговорите предварително, хем убеждавайки се, че сте на прав път като локация, хем да разберете дали имате общ език за комуникация с тях. Винаги следете какво правят хората!

Горчив опит:

На отиване, след последната смяна на влака, бях вече доста изморена и задрямах. Макар че в просъница чух как хората от купето слизат, не си направих труда да се поразсъня, защото знаех кога пристигаме и че това не е моята гара.

Резултат:

След няколко минути се събуждам от царящата тишина и покой. В целия влак съм абсолютно сама! Оказва се, че част от линията е в ремонт и за този участък трябвало да се прехвърлим на автобуси. но докато разуча това – търчане. После тичане да търсиш и хванеш автобусите. Естествено, изпуснах ги.

Чакам следващия влак. Слава богу пак съм си свършила предварителната работа и знам, че на всеки час има влак и съответно, чакащ го автобус. (Такава информация е много успокояваща, защото предходния влак почти бях сигурна, че ще го изпусна – за прекачване имах само 4 минути, а той пък взе че и закъсня с 15 – извод: поне половин час толеранс за прехвърляне!)

Парен каша духа. Затова питам поне 7 души дали, аджеба, това е автобусът, който ми трябва. И много добре направих, щото най-неочаквано в някакво селище автобусът спря и тъй като вече половината хора от него знаеха закъде пътувам, та ме задърпаха да слизам. Тия, които се бяхме отправили за Бърно, сега се запътихме към гарата, където отново яхнахме някакъв влак, който най-после ни отведе до крайната точка на моето пътуване.

Когато си отворен към хората и случващото се около теб, чрез приемането и споделянето всеки от вас има достъп до много повече ресурси от знания и умения, чрез които да решава възникващите проблеми.

Въпреки всички перипетии, пътешествията до, в и около Бърно бяха чудесни. Плановете, които бяха 3 в 1 (обичам с едно усилие да уреждам повечко неща) даже са преизпълнени:)

А Бог каза "НЕ"

2010-02-03T10:43:00.002+01:00

Помолих Бог да вземе моята гордост,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че гордостта не може да се отнеме,
от нея се отказват.
Помолих Бог да излекува дъщеря ми,
прикована в леглото от своя недъг,
а Той ми отговори "Не".
Каза ми, че душата й е невредима,
а тялото й е само временно.
Помолих Бог да ми даде търпение,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че търпението е резултат от изпитания
и не се дава, а трябва да се заслужи.
Помолих Бог да ми подари щастие,
а Той ми отговори "Не".
Каза, че ми дава благословение,
а дали ще бъда щастлив, зависи от мен.
Помолих Бог да ме предпази от болката,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че страданието отделя човека
от житейските грижи и го приближава до Него.
Помолих Бог да ми даде духовен ръст,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че духът трябва да израсне сам,
а Той само ще го подрязва,
за да го накара да даде плод.
Помолих Бог да ми даде всички неща,
за да мога да се радвам на живота,
а Той ми отговори: "Не".
Каза, че ми дава живот,
за да се радвам на всички неща.
Помолих Бог да ми помогне да обичам другите
така, както Той ме обича.
И Бог каза: "Ти най-накрая разбра
за какво трябва да молиш..."
Молих Бог да ми даде сили
и Той ми прати изпитание,
за да ме закали.
Молих Бог да ми даде мъдрост
и Той ми прати проблеми,
за които се налага да мисля ден и нощ.
Молих Бог да ми даде мъжество
и Той ми изпрати опасности.
Молих Бог да ми даде любов
и Той ми изпрати нуждаещи се от моята помощ.
Молих Бог да ми даде благоденствие
и Той ми прати възможност.
Нищо от това, за което Го молих,
аз не получих даром.
Но получих всичко, от което имах нужда.
Бог чу молитвите ми.

Стихотворението не е от мен, но е написано в душата ми.

На друго ниво (Щастлив ли си? – 3)

2009-12-27T17:26:00.002+01:00

Да понесеш удара е все едно да победиш!
Из Бушидо, кодекса на самурая

Не, не става дума за компютърни игри:)

Там победите са други – героят пораства в нивото си, ако е най-силен, най-бърз, най-съобразителен, има много кръв, разнообразни и мощни оръжия...

Там и нивата са други: подвизи, приключения, сразяване на противника, които изискват още от горните качества и мнооого чийтове.

Искам да разкажа за вътрешните нива.

Друга причина да не бъда никога нещастна е достигането до истината:

Истинското изпитание за духа са пораженията.

Лесно е да си добър в минути на щастие.

Но когато всичко се срива, не бързай да кълнеш другите, съдбата, Бога...

Даден ти е шанс.

Няма случайни неща. Има неща, чиито причини не прозираме.

Умираха мои приятели, прекрасни хора. Не преставах да питам всеки път: Защо умират добрите хора? Няма ли справедливост?

Един ден, много отдавна, отговорът дойде.

(Отговорите често идват ей така в главата ми. Изгрява ясна мисъл и ме прониква цялата.

Обикновено са много прости. Понякога ги чувам или са видения.)

Беше мисъл: Те са си научили уроците.

На тези, които сме били около тях, следователно, сега ни е времето да си научим нашите уроци. Без улесненията, които обикновено са ни осигурявали първият притичващ се на помощ, вечно разбиращият, всеопрощаващият приятел или близък, който си е отишъл...

Първият път, когато ясно осъзнах, че съм минала ниво, не беше веднага, а доста след това.

Разбрах, че всички благополучия, прекрасният начин, по който се чувствам, се дължи именно на това.

В критичния момент на беда, паднала като гръм от ясно небе, реагирах не с обикновените човешки емоции, не с борба на всяка цена, с доказване на права и правота, а спазвайки закони, които са част от вътрешната ми ос. Закони, отчитащи хармонията, свободата, истината, любовта (безусловната, не тази, която иска да притежава). И това стана съвсем естествено. Щях да вляза в противоречие с цялата си личност, ако следвах съветите на околните как да постъпя.

После ми се случи пак.

Имах много ясно съзнание за урока, който уча в този период, и много дълго и сериозно работих върху него. Най-трудно е да променяш собствената си природа, както и наследените социални модели, които са наслоили много страхове, предубеждения, ограничения...

И точно когато вече бях готова за последния скок, когато скочих... не се приземих на бряг, който ме очаква, а се сблъсках със стена.

Беше тежък, неочакван удар.

Въпреки това усещах, че приемам нещата, каквито и да са.

После имаше моменти на кризи, в които човешкото ми страдание избиваше и питах „Защо? Защо беше нужно да постигам това, щом сега то се обезсмисля?”.

Отговорът дойде под формата на притча. Библейска. Първо една, после друга.

В съзнанието си видях Авраам, който трябва да отдаде в жертва на Бог единствения си, толкова дълго жадуван син Исак. Усетих треперещата му ръка, сълзите в очите. Но и съзнанието, че ще го направи, защото се предава на Неговата воля.

Тогава разбрах: имало е смисъл нещо толкова важно за мен, но върховният смисъл е в това да си готов и това да принесеш на олтара на вътрешните, божествените закони. Защото те отчитат не само твоето егоистично човешко щастие, а цялостната хармония. А без да си търсил награда, тя е твоето приминаването на друго ниво.

После видах Йов, който е богат и щастлив, а сетне бива лишен от всичко. Отнемайки му едно по едно имота, семейството, здравето, Бог го изпитва. Но макар окаян в очите на околните, неразбиращи защо погледът му сияе, откъде черпи сили да понесе нещастията, Йов ликува и прелива от вътрешна радост. Защото дори в страданието е съумял да опази и съхрани Божествената си душа. И сега тя свети в него, струи при съприкосновението му със света.

Някога над входа на българските училища е пишело: "Помогни ми да те възвися".

Най-важният урок.

Да бъде Твоята воля, както на Небето така и на земята сега и во веки.

Амин.

Shakespeare - Sonet 146

2009-12-20T19:44:00.011+01:00

В периода на затишие - време за малко непубликувани чернови. Днешната, реална дата на постване, всъщност е 9 февруари, 21:55.

Poor soul, the centre of my sinful earth,

These rebel powers that thee array;

Why dost thou pine within and suffer dearth,

Painting thy outward walls so costly gay?

Why so large cost, having so short a lease,

Dost thou upon thy fading mansion spend?

Shall worms, inheritors of this excess,

Eat up thy charge? is this thy body's end?

Then soul, live thou upon thy servant's loss,

And let that pine to aggravate thy store;

Buy terms divine in selling hours of dross;

Within be fed, without be rich no more:

So shalt thou feed on Death, that feeds on men,

And Death once dead, there's no more dying then.

Душа, ядро на моя свят греховен,

душа, метежен пленник на нощта,

ти изнемогваш, мреш от глад духовен,

пилееш се във външните неща.

Ти, гостенката, пръскаш щедри средства

за този свой наемен дом, без смут

натрупваш ти за червея наследства,

от теб добити с непосилен труд.

Расти душа! Граби от днес нататък

от тялото усещания ти.

Изчерпвай всяка радост без остатък,

живей в разкош, но външно не блести.

Смъртта ще спре пред твоя жив кипеж.

Смъртта е тлен, а ти, душа, не мреш.

Друг превод:

Душа нещастна, ядко на плътта,

нападана от страсти денонощно,

защо гладуваш вътре в нищета,

а кичиш свойта къща тъй разкошно?

Защо се грижиш тъй за този дом,

нает за кратко и строен нездраво?

За себе си, душа, купувай, щом

наследник му е червеят по право!

Тъпчи се във ущърб на тази плът,

с която храним ний смъртта всеядна,

дордето тъй съсухри я гладът,

че даже тя, Смъртта, да свърши гладна.

Когато смърт Смъртта ни сподели,

завинаги безсмъртна ще си ти.

Истина vs. Милост

2009-12-12T08:54:00.012+01:00

Има дилеми, които съм разрешила.

Естествено, че обикновено всеки живее по-скоро в диапазон отколкото в полюс, но има моменти, в които трябва да избереш. И избирам. Свободата срещу сигурността. Да бъдеш вместо да имаш...

Но има една дилема, с която, явно, ще се боря цял живот.

Започна отдавна така. Имах международна група курсисти, начинаещи, които учеха по някакви собствени мотиви български. Курсът от занятия беше всеки ден в продължение на 3 седмици. Не е много, но обучението е интензивно, особено при мен. В края има изпит. Едно от момчетата не издържа изпита. Писах му двойка, което означаваше, че няма да получи сертификат за курса.

Бях извикана от директорката на програмата, която ми дръпна едно конско как можело така, те били тука доброволно и нали виждам, че момчето по принцип има проблеми (разбирай, интелектуални).

Замислих се. Не отнемах ли на това момче радостта, че нещо все пак е направило? В рамките на своите възможности. Няма ли този „неуспешен” поради моята принципност опит да му подреже крилата и да не посмее повече да лети?

Спомних си за друг случай. Бях студентка в първи курс първи семестър. Трябваше да избираме какъв спорт предпочитаме да играем по физическо. Понеже нямаше група за плуване, нито за фехтовка, нито за тенис на корт, препратиха ме към тенис на маса. Ходех аз, но имаше голямо текучество, тренировките не бяха организирани добре и изобщо групата се оказа полулегална. Спрях да ходя. Добре, ама дойде време за подписи. И изведнъж се разбра, че няма кой да ми подпише книжката, защото никой официално не отговоря за групата по тенис. Надвисна опасността да прекъсна заради физическото! Аз, с отличния успех!

Пратиха ме при шефа, отговарящ за спорта. Той ми чете морал поне 15 минути. Аз рева и не мога да спра. И после човекът изведнъж омекна. Почерпи ме с шоколадов бонбон (като днес си го спомням) и взе да ме успокоява. След това ми даде подпис.

Цялата история ме накара оттук нататък да спазвам правилата или поне никога да не ги нарушавам толкова, че да прехвърлям мярата. Имаше смисъл - и провинението, и опрощението.

От случката с момчето битката между истината и милостта в мен не е спирала. Много добрини извърших, за да компенсирам случаите, в които пробождах с меча на честността. Разбрах, че справедливостта е точно този кръст.

Истината ми идва отвътре, просто ми е вродена. Майка ми ми е казвала, че и като дете не съм можела да лъжа. Но сега знам, че понякога трябва да се смилиш. Все още обаче смятам, че не винаги. Все още се колебая дали така помагам или по-скоро обричам някого да разчита не на себе си, а на състраданието на другите. Не съм убедена, че това е добър урок за днешното „вълче време”, в което трябва да се научим да оцеляваме. Но се опитвам да си напомням, че не всички хора са силни, а също трябва да им се даде шанс.

Що се отнася до самата мен, не желая да ме жалят. Винаги съм предпочитала да ме ударят с истината. Само така мога наистина да прогледна за нещо, което потопена в дадена ситуация, може би не бих могла да забележа с погледа отстрани. Само така мога да го поправя. И слушам, слушам другите. Не казвам, че ги чувам веднага. Не казвам и че правя това, което ме съветват.

Майка ми е човекът, който най си пати. Знаете ги майките. Те намират да ви наврат в лицето всичко, което и така си знаете, но криете по ъглите на съзнанието си, защото е нелицеприятно. Отричате, противите се, не признавате. При мен обаче това не остава без последствия. Казаното започва бавно да прониква и да попива, пелените на самозаблужденията се вдигат. Идва момент, в който вътрешно благодаря на човека, който е направил картината ясна, защото просто се връща оттам, където аз отивам.

А как да постъпя с приятел, който трябва да вземе върховно важно решение, ако не така, както бих искала да постъпят с мен? Мога ли да не взема скалпела на истината, за да я издялам, пък макар и в сърцето му? Бих ли могла спокойно да го гледам овързан, задушаван и разтърсван непрестанно?

Това е неблагодарна роля. Никой не я желае и не я обича. Кой ще извика, че царят е гол? Само невинното дете. Или този, който рискува главата си. Който съзнава, че подстрекателите ги съдят по-строго от изпълнителите.

Огласяването на истината е просто събуждане. Оттук нататък може да стане всичко – да станеш или да продължиш да спиш. Но точно в този момент виждаш ясно - връчено е правото ти на избор.

Не убивайте вестоносеца!