My Way

I can see things from so many levels that nothing is really "wrong".

"Насила хубост не става."

Има ли смисъл да получиш нещо желано насила? Да го изтръгваш капка по капка, изстисквайки, сломявайки волята на другия: със свредела на вината, с шантажа на съжалението, със страха от разправата... Да го изискваш по силата на прошнуровани права и дължима отговорност.

Сладка ли е победата, когато, за да се добереш до нея, си използвал слабите места на човека. Когато си си послужил с принуда, измама, просия, съблазън...

Къде тук е насладата? На каква цена? И какво всъщност си получил?

Искам някой да тича насреща ми с отворени обятия - с копнеж в сърцето и радост в очите.

Капчица роса (Щастлив ли си? – 2)

Да, жизнелюбието, изследователският дух и способността да приемаш поражението са определящи за това да се чувстваш щастлив.

Истината е обаче, че те са само следствия.

Да влезем по-надълбоко.

Дали ние сме само това, което съществува тук и сега? Нямаме ли други измерения, които да проектират във всяко наше земно действие други, «божествени» закони? Не сме ли отговорни за това, което мислим, изричаме, чувстваме и причиняваме пред нещо вътре нас, което пази връзката с Върховната истина?

Аз вярвам в душата. И в духа.

Не случайно това са понятия, съществуващи от хилядолетия с названия във всички езици.

Аз се вслушвам в старите приказки. Те не са брътвежи и бабини деветини. Все по.често подтичващата наука най-после се добира до нещо, което за интуитивния разум е било непосредствено прозрение.

Ако допуснеш трансцеденталното като вътрешно преживяване, ще усетиш Божествения си Аз и Духовния си Аз.

Няма значение как ги наричаш. Просто почувствай, че ги има. Не само човека, а и частицата в теб от това, което зовем «Бог» и твоя инструмент да го разбираш. Ето това си Ти. Това триединство.

Можеш да му измислиш образ.

Моят е една малка капчица роса.

Той е прекрасен.

И говори толкова много.

Погледнете я! Тя отразява цялото в себе си.

Само ако е чиста, може да прави това. Помисли върху това!

Толкова е крехка, а въплъщава свойствата на всичката вода на света.

Толкова е дребна, но познаваш силата на обединените капки, нали?

Може да се отрони всеки момент, но по невидими причини се удържа.

Следва законите на Вселената. Ще се отдаде, когато е необходимо. На птица с пресъхнало гърло, за да продължи да пее, на вехнещо цветче, за да се разтвори... Не я докосвай, ако не си жаден!

Дори когато се изпари или вятърът я отвее, не изчезва, а само се превръща в нещо друго. После пада като дъжд и всичко започва отново. Преминава целия възможен път. Земята я люлее върху сочните си треви, поема я в недрата си. После слънцето я гори, но и я кара да заискри като диамант преди да изсъхне. Издига се във въздуха – високо, високо, за да получи силата да бъде оплодителна в новия си земен живот на дъждовна капка. Но тя пак е вода. И продължава вечния кръговрат.

Ето така се опитвам да обясня тази «вътрешна ос», която пронизва цялото ми същество. Която ми позволява да бъда несъкрушима. Не можеш да унищожиш неунищожимото. Трудно е дори да го нараниш. Не е за дълго. То се възстановява отвътре.

Ако изобщо се стигне дотам. Защото центърът ти е изнесен в други пространства и дребнавостите на ежедневието пъплят наоколо, но ти не си чувствителен за тях. Оръжие обикновено никой не насочва към теб, защото щастието и добронамереността обезоръжават. Ако се случи, то често се плъзга по същността ти, защото отказваш да го приемеш: не отговаряш или още по-добре - отговаряш с добро...

Капчица роса. Малка, но можеща да преживее и да даде толкова много.

Обичам този образ.

Akurat - Lubię mówić z tobą

Kiedy z serca płyną słowa
Uderzają z wielką mocą
Krążą blisko wśród nas ot tak
Dając chętnym szczere złoto

I dlatego lubię mówić z Tobą
I dlatego lubię mówić z Tobą

Każdy myśli to co myśli
Myśli sobie moja głowa
Może w końcu mi się uda
Wypowiedzieć proste słowa

I dlatego lubię mówić z Tobą
I dlatego lubię mówić z Tobą

Обичам да говоря с теб

Когато думите бликат от сърцето,
те удрят с голяма сила
Кръжат помежду ни, просто ей така,
давайки на копнеещия чисто злато

И затова обичам да говоря с теб
И затова обичам да говоря с теб

Всеки мисли това, което си мисли
Мисли си и моята глава
Може би в крайна сметка ще успея
да изкажа простите думи

И затова обичам да говоря с теб
И затова обичам да говоря с теб

Щастлив ли си?

Получих лично съобщение от приятел

със следния въпрос:

Чувстваш ли се щастлива и защо?

Отдавна никой не ми е задавал важен

въпрос от упор.

Такива прояви в общуването не са на мода.

А всъщност не е ли точно това най-ценното в контакта с хората?

Един разговор да ти отваря врати: към въпроси, които

трябва да си зададеш, към гледни точки, за които не

си бил чувствителен до този момент, към отговори

вътре в самия теб, чийто изказ не си успявал да

формулираш. Или дори не си се опитвал.

Чувствам ли се щастлива и защо?

Начинът, по който е зададен въпросът, показва, че той

има впечатлението, че съм, и по-скоро трябва само да

се аргументирам – защо, аджеба, съм щастлива.

Има и един друг подтекст.

Той, струва ми се, се чуди и не проумява как бих могла

да съм. Вероятно като има предвид „шибаната” (по

общото мнение) действителност, в която живеем и в

частност „личната ми картинка”, която в повечето случаи

се тълкува, ако не като трагедия, то поне като

невероятно сътресение.

Че как иначе – крах на идеалния 23 годишен семеен

живот, емоционални инвестиции, отишли на вятъра,

предателство от най-близкия и прочее

обществени оценки?!

Работата е там, че имам собствен поглед към

събитията. Че приемам всичко като възможност

за ново начало, за живот, който не съм имала, за

уроци, които не съм научила, за умения, които

не съм придобила, за качества, които не съм

(до)развила...

Да, щастлива съм.

Чувствам огромна жажда за живот.

Всичко ми е интересно.

Всички ми казват, че имам млад дух.

Той дори не е млад.

Като се има предвид любопитството ми към света и

свръхсетивността ми в момента, той е детски.

Трябва да умеем да се прощаваме.

Без омрази, без обвинения. С разбиране и прошка.

Човек има право да се променя.

И да бъде верен преди всичко на себе си, не на

другите.

Не можеш "да оградиш" някого с "колчета" и да заявиш, че е твой.

Мисля, че това е тайната на щастието – никога да не

губиш жизнелюбието. Тази свързаност със света и

хората. Да съществуваш изцяло в настоящето и да си

готов да посрещнеш всичко, което ти се случва.

Това последното трябва да го развиеш като бонус от

всичко, през което си преминал. Да, видял си

издигането и рухването на толкова „царства”

(под това, разбирай цикъла на каквото й да е –

човек, вещ, събитие, състояние, което ти изглежда

сигурно). Но това е тъкмо причина да цениш мига

сега, в който то съществува и е точно каквото е.

Или мига преди, в който го е имало и е било важно

за теб. Вече знаеш, че вечността е химера.

Бъдеще няма.

То се прави днес.

Щастието идва отвътре.

Вижда се веднага в светлината, която струи от очите.

Където и да го дириш, няма да го откриеш, ако не си го

възцарил в себе си.

Никой не те прави щастлив, ако ти самият не си.

Нека не плачем над руините.

Нека просто тръгнем по пътя с широко отворени очи и

сърце.

Готови за подвизи...

и нови поражения.

Език свещен

http://www.ekipnews.com/?p=23389 : Езиковеди алармират, че българинът става все по-неграмотен. Дошло е времето за езикова реформа, която трябва да опрости някои сложни граматични норми и да доближи начина ни на говорене до езиковите правила.

А така, докъде я докарахме!

Дайте сега, щото има неграмотни, и грамотните да си снизим стила.

Вместо просто да се научим всички да превключваме стиловете и регистрите, което е същността на езиковата култура.

А това за я, ю и щ, които са супер функционални и би трябвало да се гордеем с подобна рационализация, особено днес, където всяко натискане на клавиша се пести и всеки неотпечатан знак допринася за спасяването на някое дърво, е пълна глупост.

Колеги, ма тва сериозно ли?

Аз искам да има пълен член.

И ще ви кажа защо!

Ако съм работодател и видя в документите на кандидата за работа неправилно употребен член, вече ми светва червената лампичка: "Този юнак не си е дал труда да научи елементарно правило, защо ли пък ще се напъва за моята фирма?"

Всички разлики между книжовния и говоримия език са ФИЛТЪР за езиковата култура на един човек.

И не мога да разбера защо след като някой:

• се грижи за здравето си,
• мие си зъбите и си взема душ (някои дори всеки ден, което между другото не е полезно нито за него, нито за природата),
• сменя си дрехите според случая (не ходите с анцунг на театър, нали?),
• цивилизова се, използвайки подходящо поведение за всяко предизвикателство на действителността,
• пълни си главата със знания и умения, за да е адекватен във всяка ситуация,

не вземе да проумее, че и формата, под която поднася мъдрите си мисли има значение.

Езикът е най-перфектният инструмент, който човечеството е съумяло да създаде, за да съхранява и предава опита си през времето и пространството. Това, че е достъпен за всеки, не прави този всеки майстор в неговото използване.

И именно езикът е пробен камък, ама от най-висока проба, за това как човек се отнася към дадените му възможности. Полага ли усилия да се възползва от даровете, които са му предоставени: било заложби, било знания, било културно наследство, било природни богатства, било дори доброто и красивото в света и отношенията с хората - все неща дето ти "падат от небето", а са безценни.

Нямайки информация как даден човек се отнася към всичко това, аз обаче мога да го преценя, щом си отвори устата и проговори. Ако е ревностен в усъвършенстването на собствения си начин на изразяване, като правило и мислите му са по-ясни и дълбоки. Много често дори по-чисти. Старанието да овладееш съдържанието, неминуемо минава през формата. Във всичко.

Но нещата не спират до тук. Езикът е белег за адаптивност, качество, което в нашата информационна, динамична, мобилна и глобализирана действителност, се е превърнало в основен признак на интелигентността. Несъобразяването с обстановката те изхвърля от борда. Употребата на статично знание също. Ако не съумяваш да превърнеш потоците информация в правилно отсети данни, които да преобразуваш в адекватно структурирано знание за актуалното положение на нещата и да сътвориш подходяща стратегия за реагиране, главата ти е само ненужен библиотечен архив (ако въобще има нещо там).

А какво е говоренето?

Точно това. Адаптивност. Дрехата, която обличаш на собствените си мисли според случая.

Да прецениш къде си и с кого разговаряш. При какви условия. С каква цел (явна и скрита). Какво знае и не знае събеседникът - като импликации на твоето бъдещо изказване и като езиков репертоар (на тебе лекарят не ти говори с латински термини, но на колегата си съвсем спокойно). Как би реагирал събеседникът ти, ако кажеш еди какво си по еди какъв си начин. Ами ако го кажеш малко по-така...

Езиковата дейност е висша проява на интелигентността на един човек. И нейно мерило.

Хора, наточете си инструмента!

А това настройва патетично http://www.pravoslavie.bg/Нация/Език-свещен-на-моите-деди.

Но ще може ли да засрами някОГО, да го накара да поработи върху себе си, та да не посрами славната история на родния си език, пренебрегвайки неизброимите богатства и възможности, които той може да му предостави днес?

Разширяване

Обожавам разширяването. Всичко, което ти дава възможност да протегнеш себе си още настрани и нагоре и да изместиш собствените си граници.

Любопитството към света никога не угасва в мен. Прекрасно е да се изживяваш като изследовател. На каквото и да било.

Всичко е ново и интересно. Трепти с неочаквани цветове. И ти пулсираш с тръпката на всеки завой, зад който е притаена нова загадка. Пускаш нишката на хипотези, които се роят една след друга в главата ти: какво следва? Сам строиш вероятната действителност на неопознатия свят в опит да го овладееш, преди да си го преживял. Това е моментът на ентусиазма.

Невероятното усещане, че си вътре. Гордостта, че се справяш. Вълнението нараства. Преодоляваш нови и нови пространства и вече имаш някаква карта, от която белите полета изчезват едно след друго като с магическа пръчка. Радостта, когато схващаш законите на новата вселена, откровението на проникването в същността й – това те зарежда да напредваш. Това е моментът на еуфорията.

Откритията продължават, чудесно! Но полека в съзнанието започва да се промъква и мисълта, че и никога няма да свършат. Идва момент, в който разбираш колко малко знаеш всъщност. Колко необозримо е това, в което все повече потъваш. Че то е непознаваемо. Обхваща те отчаяние, че пътят е безкраен и дори вече си наясно, че изобщо няма път. Че той е само начинът, по който ти се движиш. И далеч не е единственият, още по-малко гарантирано – правилният. Чувстваш обречеността на провала, надвиснала като присъда. Това е моментът на изпитанието.

Сега най-важно е да запазиш самообладание. Да стигнеш до проникновението, че самото осмеляване си е струвало. Да се примириш, че си усвоил само една мъничка част от Цялото и в никакъв случай да не повярваш, че я притежаваш. Да се възхитиш от неговото величие. Да благодариш, че ти се е открила дори тази нищожна негова част. Да си щастлив, ако макар че само си надникнал, си избрал маршрута така мъдро, че си схванал, за какво изобщо става дума. Ако искаш да продължиш, да осъзнаеш, че трябва да се откажеш от връщането назад. И да вземеш тежкото решение да останеш тук трайно. Това означава да се отречеш от други, нови предизвикателства, които те зоват. Ще можеш ли?

Това е моментът на избора.

Каквото и да направиш, вече няма да си същият. Поемаш аромата на този свят, същността ти е пропита от него навеки. Отнасяш ли го или му се отдаваш – няма отговор за правилното решение.