Щастие в минало време 2

Яна и Тати

Яна и Тати, който е направил муцуна:)

Ех, тази усмивка!

Будното дете, което спи - току-що се е събудило!
Спа пред колоните, които гърмяха!

Киров, ще направиш ли един път нормална физиономия? Знам - не:)

Лидка и аз. Семейство "Гентацови" ще се върнат ли някога от Канада?

Боже! Изглеждам като пчела!

Лъчко - още един канадец. Или беше в Щатите? Не, той е франкофон. Както и да е... Така се губят хората...

Два вида щастие

Разглеждах онези стари снимки и някак изведнъж в съзнанието ми се оформи отговорът на въпрос, който отдавна ми убягваше, въпреки че настойчиво се опитвах да го уловя.

Кога усещаме щастието – в момента или post factum?
Бях убедена, че щастието съществува само в протичащия момент.

Но нещо ме смущаваше.
Тези случаи, когато впоследствие разбираш, че си бил щастлив.

Точно така.
Щастието е в Сегашно време. Тогава го усещаш.

Но има друго щастие – откриваш го, когато го оцениш, когато го осъзнаеш, когато го загубиш. Тогава знаеш, че си бил щастлив.
Щастието в Минало време.

Мислех, че животът ми в Полша също е едно безкрайно „сега”.
Но тук вече имам история.

Вървя из Лодз и толкова много места ми говорят.
Съживяват спомени за преживяно щастие – в Минало и в Сегашно време.

А сега те имат деца

Тези стари снимки ме върнаха назад в много щастливо време.

Варна, лятото на 1984г.

Нашето бебче - Яна. За следващо още никой не мисли. Тъй че, Влади, ще прощаваш, ама ти още не си дори в проект.

Яна и Захари, който още не подозира, че ще има две дъщери:)

Яна, както винаги, опитваща се да се измъкне по стълбата навън, в широкия свят. Бива заловена - този път от приятелката на Захари.

May it be

И ако в моя свят на приказки и детство
не си намериш място,
дано поне в гнездото ти отляво
оставя мъничко поезия.

Разширяване на рамката отвътре

Никога не скучая.
Когато си само дете, отрано се научаваш да се забавляваш сам.

Всичко се извършва в главата ти, въображението ти е впрегнато непрестанно. Ставаш си самодостатъчен. Можеш да се справяш с всяка ситуация, защото не викаш батко или кака на помощ. Да не говорим за мама и татко, дето все ги няма. Слава богу, ходейки на детска градина, после на училище, се социализираш и научаваш правилата на играта, ловко избягвайки опасността да станеш аутсайдер.

После изучаваш рамката, в която е поставен светът ти.
Няма смисъл да се опитваш да я блъскаш, да я чупиш, преди да си изследвал всички възможности вътре в нея. Наричам това „разширяване на рамката отвътре”. Да си представим, че рамката е двумерна. Но очевидно има измерения, които не са й подвластни. Ако излезеш в третото измерение, пред теб се разтваря необятността. Така че, можеш да развиваш интелекта, духа си, въображението, характера си, колкото си искаш.

Точно това прави затворникът от „Скитник между звуздите” на Джек Лондон. Само че той може и да се пренася в други времена и светове, излизайки от тялото си.

После идва време да се възправиш срещу стените, които те ограничават в материалното. А можеш и да продължиш да работиш отвътре, този път променяйки системата – тихо и без много шум. Един вид сменяш софтуера на Матрицата.

Но без да израснеш вътре в нея, не можеш да я опознаеш достатъчно. Да овладееш слабите й места и да се подготвиш добре. Да не говорим, че третото измерение ти дава онази дистанция, която ти е необходима, за да оцениш затвора си отстрани. Дори да имаш шанса да излезеш извън стените, пак няма да видиш това, което би обзрял с духовния си взор. По-вероятно е да се натъкнеш на други такива рамки, с които е обсипана плоската вселена. Но това можеш да узнаеш мигновено с поглед отгоре. Ако си се отдал на мисленето и изследването като начин на съществуване.

Е, за момент съм малката Аня

Това, че трябваше да бавя децата на съседката снощи, ми даде възможност най-сетне да си напиша домашното по полски. То е голямо съчинение, подробна характеристика на човек. Отлагам го вече втора седмица. Упражненията изобщо не ги пиша, правя ги, докато ги проверяваме в клас, но това е моя реч и е редно да видя как се справям.

Цялата ситуация с децата, песните на любимия ми Feel, които звучаха от телевизора, предавани от фестивала в Ополе, където отново обраха сума награди, размишленията за обвързаността, изведнъж ме превърнаха от самоуверена и независима личност в разплакана, тъгуваща по близките си жена. Без пътеводната светлина на реалното присъствие на любим човек, за момент загубих пътя. Отдадох се на това усещане, описвайки ту през сълзи, тук с усмивка незначителна част от тълпящите се спомени.

Добре, че Лена и Максим се прибраха и ме върнаха в реалността.

Така и още не съм довършила домашното.
И без това е вече 3 страници А4.

Заемам се с “домашните” на течащия живот...

Самурай

Пак гледах “Последният самурай”.

На всички ни се е случвало вещ, мелодия, аромат да ни върнат в отдавна отминал момент, който сякаш отключват, пускат на свобода от затвора на съзнанието и споменът оживява. Когато обаче тази машина на времето те връща към усещания за нещо, което си даваш сметка, че не се е случило в тази действителност, това е странно...

Бях скромно и дребничко дете и беше чудно как бях готова да се защитавам до последно, когато някой по-силен, обикновено момче, ме закачеше или проявеше несправедливост. В игрите не винаги съм искала да съм принцеса, далеч по-интересно ми беше да воювам. Незнайно защо мечтаех да се занимавам с фехтовка. Когато бях на село си правех лъкове и копия. Обожавам конете, а към мечовете имам култ. След като преди години прочетох книгата “Героят в теб”, направих и теста към нея. Той определя вътрешната ти същност чрез условни категории символи. Показа Воин с примес на Магьосник.

От доста време знам, че съм воин, че съм била воин. Но го преживях, когато за първи път гледах “Последният самурай”.

Предубедена съм към подобен род филми (“Троя”, “Александър Велики” и под.), които смятам че злоупотребяват с масови сцени и визуална екзотика, но малко от тях успяват да ми въздействат психически. Да не говорим за извращенията с историческата истина, като напр. негър в ролята на Орфей в сериала за златното руно по Hallmark. Мнението ми за Том Круз също не е високо, леко ми е лигав, което също допринесе за снижените ми очаквания към филма. Единствено японската тема поддържаше буден интереса ми. А и все пак нов филм, трябва да сме наясно с последните трендове в киното.

Разминаването с очакванията винаги те изхвърля от орбитата. Освен това филмът беше съдържателен и въздействащ. Но това, което беше различното, е че аз живях в този филм. На сцената с финалната битка бях толкова разтърсена, плачех и същевременно участвах в това клане. Бях част от всичко това, то ми беше толкова познато, събуди се, оживя. Конете, устремът, звънът на оръжието, кръвта, другарството, достойнството и честта като висша ценност, безсмислената жестокост и осмислената смърт...

Не, това не е синдромът на кака Гинка на представлението на “Многострадална Геновева”. Само аз знам, какво беше. Така, както във филма ”Контакт” Джоди Фостър (не помня името на героинята) не можеше да убеди скептиците, че е посетила друг свят и се е срещала с баща си, защото нямаше доказателства за това, освен собствените си преживявания.

Всичко си дойде на мястото. Мозайката се подреди. Сега знаех, защо в настоящия си живот съм лишена от агресия, защо тя ме отвращава.

Затова очаквах излъчването на филма с трепет. Сякаш пак исках да се върна към нещо, на което принадлежа.

Завърнах се.

Възглавници

17 ноември, събота

Наложи се да си купя възглавница. Не че нямам, ами не сте виждали що за възглавници са тукашните. На мене и българските възглавници са ми големи и меки, та си имам по-ниска вкъщи, но това... Представлява огромно нещо: 70/60-70 см, но не особено пълно с пух, затова се сплесква и обезформя. По идея трябва да са добре натъпкани. И руските са такива по стандарт. Баба ми, словачката, имаше същите – така се запознах с тях.

През лятото, когато ходех в нейната къща на село, много обичах да се промъквам в стаята за гости. Беше винаги хладно и пълно с интересни неща. В гардероба и раклите бяха скътани невиждани старовремски и чуждоземни неща и затова привличаха като магнит. Толкова повече, че съществуваше забрана да се влиза там, хеле пък да се ровичка. Това, естествено, правеше приключението по проникването и тършуването многократно по-вълнуващо. Винаги се разнасяше лека миризма на нафталин, която се е запечатала в мен, и когато усетя такъв мирис, именно тази картина изниква в съзнанието ми – на “забранената стая”. Та там имаше огромна спалня (като пораснах се оказа, че не е толкова голяма) с дебела пухена постеля, завивки и въпросните чудовищни възглавници. Всичко бяло като сняг с дребни, лилави цветчета, сякаш разпръснати отгоре. Направо те кани да полегнеш. Естествено обожавах да потъна в този пухкав облак, да се търкалям и подскачам, нагиздена с откритите “съкровища”. Ясно е на всички, че понякога бях залавяна (и не само аз – имаше и колективни щурмове, съвместно с някой/и от трите ми братовчедки и един братовчед), но си струваше да изтърпиш едно мъмрене. Дядо ме е тупал само два-три пъти и то за далеч по-сериозни магарии.

Да му отпуснем края

16 ноември, петък

За да възвърна жизнеността на позаслабналия си организъм в последно време се захранвам обилно. При това калорично и витаминозно. Устройвам си невероятни пиршества. Толкова месо не съм яла през целия си живот – по два пъти на ден. Вече се чувствам като канибал. То са дробове, пържоли, задушено, филета. Освен това ще се впиянча. Допълвам мръвките с червено вино. И салатки, салатки. Основно от червено цвекло, което е много подходящо за случая. Тук то е на почит. В магазините може да се намери като готова салата (за случаите, когато ме мързи да го стържа), като полуготова смес – във вакум, сварено и настъргано, и разбира се, в натурален вид. Да не говорим, че се наливам непрекъснато със сокове. Най-прекрасното от всичко е, че имам оправдание да не отбягвам съседната сладкарница, а почти да се абонирам за нея. Не мога да опиша насладата от приказните угощения с изкушенията от сметана, всевъзможни кремове, плодове и мнооого, мнооого шоколад.

Никога не съм била взискателна към храната. Мога да ям абсолютно всичко без никакви претенции. И то не заради удоволствието, а за да превърна храната в енергия. Затова пък съм в състояние да оценя подобни кулинарни преживявания като празник.

Като дете бях изключително злояда. Майка ми казваше, че се е случвало да се събуждам сутрин с буза, пълна с хапка от вечерята. Детската градина не ме научи да си изяждам всичко. Тръгвайки на училище, старателно изхвърлях поне половината от обяда си. Но един ден, когато майка ми се върнала, заварила на масата спретнат пакет, опакован в амбалажна хартия, завързан с канапче и с огромна изненада открила в него обеда ми. Така истината бе разкрита. Е аз, разбира се, си и признах – иначе кой би предположил, че нещо, оформено по този начин, е предназначено за изхвърляне. Те мислеха, че ще го нося някъде да изхранвам някой друг. Но няма нищо чудно – все пак съм зодия Дева.

Знаете ли как ме вкараха в релси?
Пратиха ме на стол. Тази терапия изглежда малко анти, но се оказа изключително ефикасна. Ако искаш яж, ако не – стой гладна, друго няма, а предстои дълъг учебен ден. Оттогава и до днес ям така, че в чинията ми не остава следа какво е имало вътре. Така свикнах с храненето по столове, че това продължи и през студентските ми години, докато нашите бяха в чужбина.

Ако щете вярвайте, но и досега понякога отивам да похапна в Мензата, макар около Ректората да има достатъчно други местенца, където да напълниш стомахчето. Подозирам обаче, че вкусът на тази храна ме привлича по чисто носталгични причини – пренася те в годините, когато си бил млад, волен и безгрижен.

Да ви е вкусно! И наздраве!