Рожден ден

Рожденият  ден е специален ден. В него се замисляш над това къде се намираш по своя път, колко от това, за което си мечтал, си успял да осъществиш, изпълнил ли си желанията на сърцето си. Даваш си сметка, че това какво ти предстои занапред зависи преди всичко и изключително от теб самия. Преглеждаш това, което си успял да постигнеш. Сътвореното може да е материално, а може и да е нематериално, защото инвестицията в отношенията с хората и в твоето собствено развитие е най-важната.
Днес е рожденният ден на моята внучка. Бих искала да й поднеса цялата си любов в даровете, които й давам. Тя е родена на св. Никола по стар стил и така и щеше да се казва, ако беше момче. Тя е първата ми внучка, а след нея дойдоха и други. Колко е хубаво да виждаш, че твоят живот има продължение не само в делата ти, но и в хората, които идат след теб.
Бих искала да пожелая на всички тази радост. Моята майка е акушерка и аз много се вълнувах от нейната професия. Дори й написах стихотворение, което посветих на нейната работа в Африка. Тогава тя бе далеч и много ми липсваше, затова изразих чувствата си:
Дали когато черните ръчички
протягат пръстчета да хванат
началото на черно-белия живот,
зелени две звездички не надничат
в прозорчето на радостта ти,
за да те натъжат...

Пожелавам ви да преживеете много рожденни дни със семествата и приятелите си с!и

Погледът на Буда

Освободи се от мисълта, че нещата не би трябвало да бъдат такива.

Те СА такива.

"Разбирам" значи две неща

Да знаеш всичко означава да прощаваш всичко.

Трудният път

И по пътеките, които ми постилаш, Господи, ще тръгна...

Защото знам, че там ще срещна Себе си.

Спектакъл по китайски

Няма как да не споделя.
Връщам се от представление. Shen Yun Performing Arts гостува в Лодз със спектакъл на класически китайски танци и музика.

Китай ми е любима дестинация. За малко да отида там за пет години, наместо в Полша. Слава богу, тук съм. Но това е друга тема. Някой ден може би ще обясня защо изобщо не съжалявам, въпреки че толкова исках.

Така.

Има една много хубава българска дума, с която могае да определя това, на което станах свидетел. Е, ама колко точен е тоя израз – станах свидетел! Защото наистина не го преживях.

Думата е „зрелище” , т.е. пиршество за очите.

Представете си голяма сцена и огромното пространство на стената зад нея, което е екран. На него се сменят „декорите”, които са тъпкани с визуални ефекти, естествено компютърно генерирани. Най-хубавото е това, че между слумващото се на сцената и на екрана на практика няма граница – действието преминава във фона и обратно. Напр. Ботхисатви се спускат от небето като образи от екрана и достигайки хоризонта на сцената се появяват като артисти и влизат в действие; отвеждат героинята и я изпращат на заточение – щом изчезне от сцената, тя се появява като образ на екрана и цялото действие се пренася там. Затварят я в една пещера на картината, местятсе скали, избухват пламъци – супер! (Хубаво, ама това са едни от малкото сюжетни сцени).

Изобилието от цветовете на костюмите и декора може да ти „счупи окото”. Чудесно! За някои. На мен ми е малко силничко. Обожавам комбинацията от резеда и розово, но в по-пастелни нюанси. Това, ако ти е на екрана на ТВ-то ще му избие пикселите. Жълто и розово together обаче нещо ме боде.

Иначе феерия. Мятат воали, кърпички, фенери насам натам, дрънкат със накити, думкат с тъпанчета. Това много хубаво, щото танц става характерен, чрез този детайл и ти се отпечатва в съзнанието. По-скоро в ретината.

Музиката.

Тука разочарование. Твърде ми е лековата. И приповдигната. Дрън-дрън. Стил райско щастие в най-сладникавия му вид. Всички щастливи семейства си приличат.

Много небесно.

Ама то и названието на състава било такова. Нещо като „танцът на красивото небе”.

Майка ми съвсем правилно отбеляза, че наблягали на движенията с ръце, а те са грациозни и леки. В нашите танци – подчерта – акцентът е върху краката.

Точно така! Ето какво ми липсва! Виталност, връзка със земята и първичното.

Да излязат юнаците, па като тупнат с крак, земята да се р азтресе.

Да се втурнат момите, че да люшнат плитки, да раздрусат пазви.

Всичко да тупка в ритъма на танца, да дишат страстите.

Да не говорим, че тия хора играят отделно жените, отделно мъжете. Почти не са заедно на сцената.

В целия тоя контекст изведнъж цъфнаха политически ангажирани моменти с дъх на соц. Такъв контраст между натурализма на тези сцени, загатващи за студентите на Тянан Мън, културната революция и под. И останалата феерия, че просто те блъсва в лицето. Те поне обаче нещо казваха.

А иначе ясно ми е вече какво ме гризе.
Няма символи, няма дълбочина...
Няма история! Къде е разказът, драмата?!

Идват моментите, когато ме напушваше смях. Нямам май достатъчно основание, но явно съм в такова настроение. Ама и дрън-дрън тонът на спектакъла като цяло просто прави сериозните сцени гротескни.

Измъчен борец за справедливост със счупен тоя оня крайник пъшка в затвора. Слизат ботхисатвите. Магически го лекуват – това беше много добре направено, дума да няма. Пристигат мъчителите. Обаче нашият вече е китайският Neo. Глей кво стаа! Все едно гледам сцени от матрицата, бас ловя че са копирали поне част от движенията.

Имаше и песни и музикални изпълнения. Класическият китайски инструмент ерх е нещо изключително. Еквивалент е на цигулката, но има по-плътен тон и както точно го характеризира майка ми – повече се доближава до човешки глас. Вълнува.

Слушайте сега. На песните отзад на екрана вървят йероглифи с превод на полски отдолу. Самите песни не ме впечатлиха. Текстът – по-смислен, понякога дори силно духовен, например вайкаше се един, че атеизмът нанесъл рани , които трудно заздравяват. Не че не е прав. Но явно песента е от по-ново време, а в Китай ,знаем, социализмът не е отживелица, макар и да е вече до голяма степен опаковка, в която мощно бие капиталистическо сърце. Та тука опаковката ме удари точно като бутилка с „Веро” от страниците на „Инвентарна книга на социализма” на Яна Генова и Георги Господинов (това за младежката аудитория, живелите по-дълго на земята знаят за какъв ръбат антидизайн от мътна пластмаса с неопределен цвят става дума).

Но най-забавното. В нашите песни, в които „радостта” се римува с „любовта”, „пролетта” (и продължи нататък) използваме метафори от рода на „търсил/чакал съм те 100 години” и др. фиксирани числови значения като израз на търпението и други трепети, които може да роди любящото сърце. Чета аз в превода „търсил съм те хиляди инкарнации, демек прераждания” и си викам, виж, какъв хубав образ, на какво ниво на възприемане. Браво! Ама във втората песен пак същото. „Хиляди прераждания”. И тука вече се хиля, щото то, братче, си е клише, чиста проба. Това не променя нещата, че хората работят с духовни категории, ама вече се питам – Абе, тва да не е некоя китайска чалга?

Между другото стана ясно, че тия китайци живеят и работят в Ню Йорк, т.е. „изданието” е “american”.
Тук се сетих за една много смешна история.

Аз съм още в гимназията и лятото съм на гости в Трявна у една приятелка. 1977 – разгарът на соца. Отиваме весела компания в най-хубавия и кажи-речи единствен хотел в града – „Ралица”. Сядаме в ресторанта. Разкошна панорама. Чудесен летен ден. Носят менюто. Отварям го и не след дълго се превивам от смях, почти свличайки се от стола. Вътре в менюто, сред другите неща, се мъдри следният надпис:

Hamandeggs с яйца и шунка (със салам)

Та, в духа на въпросната случка, бих могла да перефразирам:

Clasic China Dance&Music Performing с класически китайски танци и музика (ама по нюйоркски)

Нямам нищо против американците и американското изкуство по принцип. Освен известни генерализации и стереотип на на европееца, родени от доста мръсния поток на масовата USA култура, който ни залива. Те няма как да не работят – като срество за самозащита, един вид – едно наум. Но да си спомним „Ах, този джаз”, „Коса” и подобни незабравими примери, където посланието и зрелището работят съвместно със синергетичен ефект и затова резонират в публиката. Нещо подобно видях само в последната сцена на спектакъла, където тези два подхода се обединиха.

Не, че беше лошо.

Но без внушение, което да остане и да ти въздейства, всичко мина през очите, без да докосва душата. Има само наслада за сетивата.

Разликата е като между любовта и секса.

Да, добре, има забавления заради самата забава.
Но когато става дума за изкуство, това не е моят начин.
Искам да си тръгна с нещо.

И си взех това:

Отивам на един такъв спектакъл, а откривам неща за себе си: какво ценя, какво обичам, какво ми липсва, как се чувствам, когато го няма, как се радвам, когато се появява, кога друг път съм се усещала по единия или по другия начин, с какво асоциирам това или онова, какво ме разсмива, какво ми харесва, къде е границата между подходящото и неподходящото, как важни и не лоши сами по себе си неща, могат да се компрометират, поставени не където трябва (на това място пак се сещам за ярък пример, при това твърде свеж – новият фонтан пред сградата на операта на Лодз, където се състоя въпросният спектакъл*).

Сега знам и още нещо
Ще си купя гонг...
И тъпан.

В духа на парафразите, родени от ироничната дистанция, бих могла да завърша така:
Shen Yun (няма да кажа асоциацията, censored) Performing Arts гостува в Лодз с много шум (продължете сами асоциацията, joker: Бай Shakespeare)

Тоя фонтан е обект на насмешка, защото неговите обтекаеми, лежерни, футуристични форми драстично не се връзват със строгия, суров и кубичнонедодялан вид на социалистическия класицизъм, чието въплъщение е самата опера. Да не говорим, че пък фонтанът сам по себе си е „нещо като устни, нещо като вагина, нещо като нищо на света”.

Въпросният фонтан

Ироничната дистанция

I want to stay as close to the edge as I can without going over. Out on the edge you see all kinds of things you can't see from the center.

Kurt Vonnegut

Искам да стоя толкова близо до ръба, доколкото мога без да го премина. Вън от него виждаш всичко, което не можеш да видиш от центъра.

Кърт Вонегът

Тайната на близостта е в ироничната дистанция.

Да носиш всичко свое със себе си.

Да могат да ти го вземат, само ако вземат теб.

Да си винаги при себе си, защото това е единствената ти къща.

Да си толкова близко до нещата, че да могат да те погалят и да те ударят.

Очакването и изненадата ни крепят да не паднем.

Да си толкова далеч от нещата, че само с една достойна крачка да си там, където вече не участваш.

Да си там.

Да си.

из "Приказки за лека нощ" на Кирчо Райнов, със съдействието на Любен Дилов

Моментът, който тече...

Мога да те преглътна.

Макар че засядаш на гърлото.

Слагах дните ни

тухла по тухла.

Но ти си вълна,

която залива...

после се дръпва.

Сега плувам.

Защото научих -

няма история.

Какво знае рибата за водата, в която плува цял живот?

Интуитивен отговор:

Рибата не знае, тя плува.

Логическа дисекция:

Рибата не мисли, затова плува.

Рибата не мисли, защото плува.

Рибата познава водата, плувайки.

За нашата собствена рамка

Можеш да разбиеш външната рамка, а вътрешната?

Ние не се променяме.

Просто разкриваме себе си.

Кошче

Свърших цигарата. Исках да изхвърля фаса. В моята посока имаше кошче.

Станах от пейката и тръгнах към него. Мислите ми и те потеглиха и ме отнесоха...

Внезапно се сепнах. Градът ме дръпна обратно.

Стоях пред съвсем друго кошче, доста по-далеч от мястото, където бях доскоро. Току-що бях изхвърлила непотребния фас в него – абсолютно несъзнателно. Явно, първото го бях подминала, без изобщо да забележа.

Гледах кошчето като хипнотизирана. Беше много по-красиво от първото. Почти арт деко. Имаше стил и загадъчност, а не само функция.

Как бях стигнала до него? Та нали изобщо „духом” не бях в действителността. Как си спомних, без да си спомням? Какво ме доведе тук?

Всичко това ми напомни, че когато не забравям какво искам, не е от значение как точно и с кого ще се осъществи.

Нещо повече – може да бъде неподозирано по-хубаво.

Война и мир

Преди няколко дни си пътувам с трамвая.

На една от спирките се качват група запалянковци на един от водещите местни отбори на Лодз – „Видзев”. Позната картинка – шумна дружина, нагиздена с шалове в червено (цветът на любимия отбор), въоръжена с кутийки бира, явно не първите.

Народът в трамвая е леко притеснен – феновете подвикват (някои от изразите са нецензурни) и се държат доста свободно, незачитайки обществените норми за поведение. (В Полша пиенето на публични места, освен специално предназначените за това заведения, е забранено.)

Настроението се повишава. Хората гледат накриво. Смеховете и закачките продължават. Някаква жена апелира за приличие. Зпалянковците не обръщат внимание и запяват силно и с апломб. Никой не смее да се обади, но чувствам, че напрежението расте, чувам (или усещам) мърморене и вътрешен ропот. Слава богу младежите не се въвличат в единоборства – има само някакви реплики от двете страни, които увисват в пространството, което е заредено.

Идва време за моята спирка. Ставам и приближавам вратата, която е на метър от мен и е препречена от няколко едри момчета. Те се отдръпват почтително, а младежът, който през цялото време беше с лице към мен, казва весело:

- Да пропуснем Пани (г-жата/г-цата). Тя така хубаво се усмихваше, докато пеехме.

Дали трябва да войнстваме срещу лошото или да го опитомяваме с усмивка?

Тук си припомням едно стихотворение, по което има песен. Когато бях в гимназията обичах да я пея.

ПРИКАЗКА

Дамян Дамянов

Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга!
Самичък съм, а тъй ми се говори …
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди! Ще си отида скоро.
Дойдох аз тук на бурята с плача …
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носел зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дявола бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той - за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът! Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо -
ни с обир скъп, ни с рязана глава …

Но ти заспа!…А тъй ми е студено!…
Туй приказно момиче - где е то?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?

Немара

Това е почти забравена дума в българския език. Макар че е все по-потребна, ако тръгнем да описваме живота си днес. (http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=327647) И не само заради езика, не само заради това, което става (или по-скоро, не става) в обществен план. Просто сякаш е ударил нейният час.

Защо живеем автоматично?

Вършим някакви действия само защото е прието, че така се прави. Научени сме на нещо и го възпроизвеждаме, дори без да се замислим дали това е нашият път или най-добрият начин. И естествено, изобщо не сме вътре в това, което правим. Нямаме отношение към него, нито желание. И нито резултатът е като хората, нито същността на извършеното минава през нас и оставя отпечатъка си.

Защо пълним главите си с готовите образи, които ни се поднасят, и се примиряваме с тях?

Консумирането на тъпи изкуствени продукти е превърнато в същността на делника ни.

Производството на още, по- и най- все повече ни води към самоцел.

Сякаш това ще ни направи по-щастливи.

Втълпяват ни се някакви крайности, родени от чужди грешки или идеали.

Доверието е риск или наивност.

Любовта – невъзможна мисия или романтична приказка.

Отстояването на каузи – блъскане на главата в стена.

Остарявам – НОРМАЛНО е да съм болен и немощен, да изглеждам и да се чувствам зле.

И разбира се зад всяка от тези аксиоми стои очакваното поведение, което да облечем като униформа.

А не може ли просто да се вслушаме във вътрешния си глас? И да опитаме по наш си начин на собствения си гръб. Да сътворим собствен образ на това каква точно да бъде историята на нашия живот и да действаме така, че да „се случи”.

Защо приемаме нещата за даденост?

Мога да ходя, мога да виждам, мога да чувам... Замисляли ли сме се какво би станало, ако загубим тези способности? Осъзнали ли сме, че всяка от тях е дар – толкова безценен и едновременно толкова крехък? Ако съхраняваме тази мисъл, не само ще се загрижим малко повече за тялото си – единственото нещо, което действително притежаваме, но ще изпитваме наслада, когато вървим, гледаме, слушаме... Да правиш нещата с пълно съзнание е динамична медитация. Толкова да се проникнеш от тях, че да се слееш и да ги преживяваш всеки път – пак и пак, поемайки ги изцяло.

Преди няколко дни в часа по йога отчетох две неща.

Лошата вест: След дългия застой /неходене на йога и мързел вкъщи/ редица пози правя по-лошо.

Извод: Когато не полагаш грижи за нещата, които притежаваш, те посърват, униват, губят сили, вехнат, загиват.

Добрата вест: Когато си се научил да правиш нещо, но дълго не си го практикувал, не си си губил времето, защото много по-бързо си връщаш предишната форма от някой, който тепърва започва.

Извод: Всяко усилие има смисъл. Колкото по-системно е, толкова по-добре.

Нищо ново. Но важното е тези истини да стигнат именно до твоето собствено съзнание и да останат там за постоянно. А после да се разширят – преди всичко върху отношенията с хората, после – работата, нещата, които стават наоколо и твоя малък, но съществен дял за това, нещо да се промени. Тъй като злото съществува, защото добрите хора не правят нищо, за да го спрат.

На друго ниво (Щастлив ли си? – 3)

Да понесеш удара е все едно да победиш!

Из Бушидо, кодекса на самурая

Не, не става дума за компютърни игри:)

Там победите са други – героят пораства в нивото си, ако е най-силен, най-бърз, най-съобразителен, има много кръв, разнообразни и мощни оръжия...

Там и нивата са други: подвизи, приключения, сразяване на противника, които изискват още от горните качества и мнооого чийтове.

Искам да разкажа за вътрешните нива.

Друга причина да не бъда никога нещастна е достигането до истината:

Истинското изпитание за духа са пораженията.

Лесно е да си добър в минути на щастие.

Но когато всичко се срива, не бързай да кълнеш другите, съдбата, Бога...

Даден ти е шанс.

Няма случайни неща. Има неща, чиито причини не прозираме.

Умираха мои приятели, прекрасни хора. Не преставах да питам всеки път: Защо умират добрите хора? Няма ли справедливост?

Един ден, много отдавна, отговорът дойде.

(Отговорите често идват ей така в главата ми. Изгрява ясна мисъл и ме прониква цялата.

Обикновено са много прости. Понякога ги чувам или са видения.)

Беше мисъл: Те са си научили уроците.

На тези, които сме били около тях, следователно, сега ни е времето да си научим нашите уроци. Без улесненията, които обикновено са ни осигурявали първият притичващ се на помощ, вечно разбиращият, всеопрощаващият приятел или близък, който си е отишъл...

Първият път, когато ясно осъзнах, че съм минала ниво, не беше веднага, а доста след това.

Разбрах, че всички благополучия, прекрасният начин, по който се чувствам, се дължи именно на това.

В критичния момент на беда, паднала като гръм от ясно небе, реагирах не с обикновените човешки емоции, не с борба на всяка цена, с доказване на права и правота, а спазвайки закони, които са част от вътрешната ми ос. Закони, отчитащи хармонията, свободата, истината, любовта (безусловната, не тази, която иска да притежава). И това стана съвсем естествено. Щях да вляза в противоречие с цялата си личност, ако следвах съветите на околните как да постъпя.

После ми се случи пак.

Имах много ясно съзнание за урока, който уча в този период, и много дълго и сериозно работих върху него. Най-трудно е да променяш собствената си природа, както и наследените социални модели, които са наслоили много страхове, предубеждения, ограничения...

И точно когато вече бях готова за последния скок, когато скочих... не се приземих на бряг, който ме очаква, а се сблъсках със стена.

Беше тежък, неочакван удар.

Въпреки това усещах, че приемам нещата, каквито и да са.

После имаше моменти на кризи, в които човешкото ми страдание избиваше и питах „Защо? Защо беше нужно да постигам това, щом сега то се обезсмисля?”.

Отговорът дойде под формата на притча. Библейска. Първо една, после друга.

В съзнанието си видях Авраам, който трябва да отдаде в жертва на Бог единствения си, толкова дълго жадуван син Исак. Усетих треперещата му ръка, сълзите в очите. Но и съзнанието, че ще го направи, защото се предава на Неговата воля.

Тогава разбрах: имало е смисъл нещо толкова важно за мен, но върховният смисъл е в това да си готов и това да принесеш на олтара на вътрешните, божествените закони. Защото те отчитат не само твоето егоистично човешко щастие, а цялостната хармония. А без да си търсил награда, тя е твоето приминаването на друго ниво.

После видах Йов, който е богат и щастлив, а сетне бива лишен от всичко. Отнемайки му едно по едно имота, семейството, здравето, Бог го изпитва. Но макар окаян в очите на околните, неразбиращи защо погледът му сияе, откъде черпи сили да понесе нещастията, Йов ликува и прелива от вътрешна радост. Защото дори в страданието е съумял да опази и съхрани Божествената си душа. И сега тя свети в него, струи при съприкосновението му със света.

Някога над входа на българските училища е пишело: "Помогни ми да те възвися".

Най-важният урок.

Да бъде Твоята воля, както на Небето така и на земята сега и во веки.

Амин.

Истина vs. Милост

Има дилеми, които съм разрешила.

Естествено, че обикновено всеки живее по-скоро в диапазон отколкото в полюс, но има моменти, в които трябва да избереш. И избирам. Свободата срещу сигурността. Да бъдеш вместо да имаш...

Но има една дилема, с която, явно, ще се боря цял живот.

Започна отдавна така. Имах международна група курсисти, начинаещи, които учеха по някакви собствени мотиви български. Курсът от занятия беше всеки ден в продължение на 3 седмици. Не е много, но обучението е интензивно, особено при мен. В края има изпит. Едно от момчетата не издържа изпита. Писах му двойка, което означаваше, че няма да получи сертификат за курса.

Бях извикана от директорката на програмата, която ми дръпна едно конско как можело така, те били тука доброволно и нали виждам, че момчето по принцип има проблеми (разбирай, интелектуални).

Замислих се. Не отнемах ли на това момче радостта, че нещо все пак е направило? В рамките на своите възможности. Няма ли този „неуспешен” поради моята принципност опит да му подреже крилата и да не посмее повече да лети?

Спомних си за друг случай. Бях студентка в първи курс първи семестър. Трябваше да избираме какъв спорт предпочитаме да играем по физическо. Понеже нямаше група за плуване, нито за фехтовка, нито за тенис на корт, препратиха ме към тенис на маса. Ходех аз, но имаше голямо текучество, тренировките не бяха организирани добре и изобщо групата се оказа полулегална. Спрях да ходя. Добре, ама дойде време за подписи. И изведнъж се разбра, че няма кой да ми подпише книжката, защото никой официално не отговоря за групата по тенис. Надвисна опасността да прекъсна заради физическото! Аз, с отличния успех!

Пратиха ме при шефа, отговарящ за спорта. Той ми чете морал поне 15 минути. Аз рева и не мога да спра. И после човекът изведнъж омекна. Почерпи ме с шоколадов бонбон (като днес си го спомням) и взе да ме успокоява. След това ми даде подпис.

Цялата история ме накара оттук нататък да спазвам правилата или поне никога да не ги нарушавам толкова, че да прехвърлям мярата. Имаше смисъл - и провинението, и опрощението.

От случката с момчето битката между истината и милостта в мен не е спирала. Много добрини извърших, за да компенсирам случаите, в които пробождах с меча на честността. Разбрах, че справедливостта е точно този кръст.

Истината ми идва отвътре, просто ми е вродена. Майка ми ми е казвала, че и като дете не съм можела да лъжа. Но сега знам, че понякога трябва да се смилиш. Все още обаче смятам, че не винаги. Все още се колебая дали така помагам или по-скоро обричам някого да разчита не на себе си, а на състраданието на другите. Не съм убедена, че това е добър урок за днешното „вълче време”, в което трябва да се научим да оцеляваме. Но се опитвам да си напомням, че не всички хора са силни, а също трябва да им се даде шанс.

Що се отнася до самата мен, не желая да ме жалят. Винаги съм предпочитала да ме ударят с истината. Само така мога наистина да прогледна за нещо, което потопена в дадена ситуация, може би не бих могла да забележа с погледа отстрани. Само така мога да го поправя. И слушам, слушам другите. Не казвам, че ги чувам веднага. Не казвам и че правя това, което ме съветват.

Майка ми е човекът, който най си пати. Знаете ги майките. Те намират да ви наврат в лицето всичко, което и така си знаете, но криете по ъглите на съзнанието си, защото е нелицеприятно. Отричате, противите се, не признавате. При мен обаче това не остава без последствия. Казаното започва бавно да прониква и да попива, пелените на самозаблужденията се вдигат. Идва момент, в който вътрешно благодаря на човека, който е направил картината ясна, защото просто се връща оттам, където аз отивам.

А как да постъпя с приятел, който трябва да вземе върховно важно решение, ако не така, както бих искала да постъпят с мен? Мога ли да не взема скалпела на истината, за да я издялам, пък макар и в сърцето му? Бих ли могла спокойно да го гледам овързан, задушаван и разтърсван непрестанно?

Това е неблагодарна роля. Никой не я желае и не я обича. Кой ще извика, че царят е гол? Само невинното дете. Или този, който рискува главата си. Който съзнава, че подстрекателите ги съдят по-строго от изпълнителите.

Огласяването на истината е просто събуждане. Оттук нататък може да стане всичко – да станеш или да продължиш да спиш. Но точно в този момент виждаш ясно - връчено е правото ти на избор.

Не убивайте вестоносеца!

My Way

I can see things from so many levels that nothing is really "wrong".

"Насила хубост не става."

Има ли смисъл да получиш нещо желано насила? Да го изтръгваш капка по капка, изстисквайки, сломявайки волята на другия: със свредела на вината, с шантажа на съжалението, със страха от разправата... Да го изискваш по силата на прошнуровани права и дължима отговорност.

Сладка ли е победата, когато, за да се добереш до нея, си използвал слабите места на човека. Когато си си послужил с принуда, измама, просия, съблазън...

Къде тук е насладата? На каква цена? И какво всъщност си получил?

Искам някой да тича насреща ми с отворени обятия - с копнеж в сърцето и радост в очите.

Fantasy vs. Reality 2

Нашите мисли създават собствената ни реалност.

Защо е необходимо да се измъчваме от миналото или да се тревожим за бъдещето, щом и двете съществуват само в ума ни?

Това, което в действителност съществува, е настоящето. Но дори случващото се в течащия момент може да изглежда твърде различно в зависимост от начина, по който гледаме на него.

Светът, в който живеем, е продиктуван от личните ни решения как да го възприемаме. Не е ли прекрасно?

Looking Through the Eyes of Soul
(Гледане/гледайки през "очите" на Душата)

Love Reconstruction

Гледах необикновен филм – Reconstruction.

Камерен, само с четирима герои – двама мъже и две жени. Действието се развива в един ден. Всяка ситуация е дадена от гледните точки на различните герои и се разиграва от всеки в много възможности. Обичам необикновено структурираните филми. Но не за това е думата.

В този филм от устата на един от героите чух две изречения.

Те формулират едно усещане за различния начин, по който жените и мъжете изживяват любовта. Усещане, което отдавна се опитвам да уловя и изразя. Мисля, че тези думи ми помогнаха да напипам ключа.

Не е задължително да са верни за всички. И аз мразя генерализациите. Но така виждам нещата аз в този момент.

Жените се решават на любовта.

Мъжете любовта ги изненадва.

Китайският йероглиф „любов”.

Неговата средна част показва „сърце”, разположено вътре в „приемам”, „чувствам”, „възприемам” (горната и долната части).

Жените чакат любовта и са готови за нея. Само намират човека, с когото ще я преживеят. Раждат любовта си в него.

Любовта на жената е съзнателен избор. .Жената се стреми да овеществи любовта към "мъжа на мечтите си", затова се влюбва в мъж, в когото открива нещо от този образ.

В любовта жените оценяват човека. Ако се окаже, че това не е правилният мъж, те си тръгват. Може би не действително, но външно умират, а в себе си мечтаят за ИСТИНСКИЯ.

Жените дори могат да се научат да обичат някой, който им дава любов и е верният.

Любовта на жената е с поглед към бъдещето. Вътрешните въпроси и моралните дилеми жената разрешава преди да се впусне в любовта – това е част от избора й за мъжа.

Жената сама може да жертва любовта си, ако тя би донесла твърде много разрушения и страдания на други хора или не би довела до нищо самата нея. Доброволното самопожертвувание й носи умиротворение. Достатъчно й е да знае, че е обичана.

Мъжете любовта ги избира. Тя идва внезапно и дори им пречи. Някой запалва огън в тях и той ги преобръща.

Любовта им е сляпа. Обектът може да е странен и неподходящ. Но разпалва ли огъня на любовта... те са извън контрол. Мъжете са подвластни на огъня.

Мъжете ценят този огън на любовта. Ако той изчезне, те също си тръгват. Може би не действително, но външно умират, а в себе си мечтаят за СТРАСТТА.

Мъжете стават ирационални, когато са тотално обхванати от пламъка.

Любовта на мъжа е тук и сега. Когато се втурва в нея, той не си дава сметка за последствията или го прави твърде късно.

Ако мъжът се откаже от любовта си, то е когато вече са налице разрушения и страдания – негови собствени и на други хора. Обикновено той е принуден да направи това. Външно хармонията е съхранена, но мъжът се чувства ограбен. Това да е обичан не му е достатъчно – липсва му реалното присъствие на жената, което подхранва живота в него. Без да го желае, той трябва да се откаже от част от себе си.