Pink Floyd – On The Turning Away

В периода на затишие - време за малко непубликувани чернови. Днешната, реална дата на постване, всъщност е 9 февруари, 22:02.



On the turning away
From the pale and downtrodden
And the words they say
Which we won't understand
"Don't accept that what's happening
Is just a case of others' suffering
Or you'll find that you're joining in
The turning away"
It's a sin that somehow
Light is changing to shadow
And casting it's shroud
Over all we have known
Unaware how the ranks have grown
Driven on by a heart of stone
We could find that we're all alone
In the dream of the proud
On the wings of the night
As the daytime is stirring
Where the speechless unite
In a silent accord
Using words you will find are strange
And mesmerised as they light the flame
Feel the new wind of change
On the wings of the night
No more turning away
From the weak and the weary
No more turning away
From the coldness inside
Just a world that we all must share
It's not enough just to stand and stare
Is it only a dream that there'll be
No more turning away?

Когато те отблъскват

Когато всички се извръщат
от слабия и изтерзания
и думите, които те казват,
които ние няма да разберем
"Не приемай, че това, което се случва,
е само един случай от страданието на другите
или ще откриеш, че се присъединяваш
към извръщащите се”
Грях е, че някак си
светлината се превръща в сянка
и отпечатъкът е покров
над всичко, което знаем
Несъзнаващи как редиците са се увеличили,
движени от сърце от камък
бихме могли да открием, че сме сами
в съня на гордия
на крилете на нощта,
докато деня се разбърква,
където безмълвието се обединява
в едно тихо съгласие,
използвайки думи, които ще намериш за странни.
И хипнотизиран, докато те подпалват пламъка
почувствай новия вятър на промяната
на крилете на нощта
Не се отвръщай повече
от слабия и уморения
Не се отвръщай повече
от студенината вътре
Просто свят, който ние всички трябва да споделяме
Не е достатъчно просто да стоиш и да зяпаш
Само мечта ли е, че
не ще се отвръщаме повече?

Shakespeare - Sonet 146

В периода на затишие - време за малко непубликувани чернови. Днешната, реална дата на постване, всъщност е 9 февруари, 21:55.

Poor soul, the centre of my sinful earth,

These rebel powers that thee array;

Why dost thou pine within and suffer dearth,

Painting thy outward walls so costly gay?

Why so large cost, having so short a lease,

Dost thou upon thy fading mansion spend?

Shall worms, inheritors of this excess,

Eat up thy charge? is this thy body's end?

Then soul, live thou upon thy servant's loss,

And let that pine to aggravate thy store;

Buy terms divine in selling hours of dross;

Within be fed, without be rich no more:

So shalt thou feed on Death, that feeds on men,

And Death once dead, there's no more dying then.

Душа, ядро на моя свят греховен,

душа, метежен пленник на нощта,

ти изнемогваш, мреш от глад духовен,

пилееш се във външните неща.

Ти, гостенката, пръскаш щедри средства

за този свой наемен дом, без смут

натрупваш ти за червея наследства,

от теб добити с непосилен труд.

Расти душа! Граби от днес нататък

от тялото усещания ти.

Изчерпвай всяка радост без остатък,

живей в разкош, но външно не блести.

Смъртта ще спре пред твоя жив кипеж.

Смъртта е тлен, а ти, душа, не мреш.

Друг превод:

Душа нещастна, ядко на плътта,

нападана от страсти денонощно,

защо гладуваш вътре в нищета,

а кичиш свойта къща тъй разкошно?

Защо се грижиш тъй за този дом,

нает за кратко и строен нездраво?

За себе си, душа, купувай, щом

наследник му е червеят по право!

Тъпчи се във ущърб на тази плът,

с която храним ний смъртта всеядна,

дордето тъй съсухри я гладът,

че даже тя, Смъртта, да свърши гладна.

Когато смърт Смъртта ни сподели,

завинаги безсмъртна ще си ти.

Разширяване

Обожавам разширяването. Всичко, което ти дава възможност да протегнеш себе си още настрани и нагоре и да изместиш собствените си граници.

Любопитството към света никога не угасва в мен. Прекрасно е да се изживяваш като изследовател. На каквото и да било.

Всичко е ново и интересно. Трепти с неочаквани цветове. И ти пулсираш с тръпката на всеки завой, зад който е притаена нова загадка. Пускаш нишката на хипотези, които се роят една след друга в главата ти: какво следва? Сам строиш вероятната действителност на неопознатия свят в опит да го овладееш, преди да си го преживял. Това е моментът на ентусиазма.

Невероятното усещане, че си вътре. Гордостта, че се справяш. Вълнението нараства. Преодоляваш нови и нови пространства и вече имаш някаква карта, от която белите полета изчезват едно след друго като с магическа пръчка. Радостта, когато схващаш законите на новата вселена, откровението на проникването в същността й – това те зарежда да напредваш. Това е моментът на еуфорията.

Откритията продължават, чудесно! Но полека в съзнанието започва да се промъква и мисълта, че и никога няма да свършат. Идва момент, в който разбираш колко малко знаеш всъщност. Колко необозримо е това, в което все повече потъваш. Че то е непознаваемо. Обхваща те отчаяние, че пътят е безкраен и дори вече си наясно, че изобщо няма път. Че той е само начинът, по който ти се движиш. И далеч не е единственият, още по-малко гарантирано – правилният. Чувстваш обречеността на провала, надвиснала като присъда. Това е моментът на изпитанието.

Сега най-важно е да запазиш самообладание. Да стигнеш до проникновението, че самото осмеляване си е струвало. Да се примириш, че си усвоил само една мъничка част от Цялото и в никакъв случай да не повярваш, че я притежаваш. Да се възхитиш от неговото величие. Да благодариш, че ти се е открила дори тази нищожна негова част. Да си щастлив, ако макар че само си надникнал, си избрал маршрута така мъдро, че си схванал, за какво изобщо става дума. Ако искаш да продължиш, да осъзнаеш, че трябва да се откажеш от връщането назад. И да вземеш тежкото решение да останеш тук трайно. Това означава да се отречеш от други, нови предизвикателства, които те зоват. Ще можеш ли?

Това е моментът на избора.

Каквото и да направиш, вече няма да си същият. Поемаш аромата на този свят, същността ти е пропита от него навеки. Отнасяш ли го или му се отдаваш – няма отговор за правилното решение.

Въпрос

Дали да имам страха на детето, което не знае какво ще е утре
или отчаянието на стареца, който е сигурен?

За театъра и публиката

Чакате описания на пътешествията до Познан и Краков, знам, но сега не съм на такава вълна. Спирам да пиша и за купони, щото много ще ми завидите, пък и те вече са на свършване. Сесията е в разгара си. Тук-таме се понапиваме след някой изпит, но после народът ще се разпилее по родните си места. Колегите чужденци, които са приключили с изпитите, също се разотиват един по един и ще поопустее. Слава богу, имам и други контакти и занимания, пък започват и гостувания на приятели и близки.

В момента основното ми развлечение е театрален маратон преди сезонът да е свършил. На финалната права се класирам за някои нашумели постановки в Teatr Nowy, които обаче предстои да паднат от афишите по чисто конюнктурни съображения – нов артистичен директор парашутист с коренно различна визия за посоката на развитие на театъра. Концепцията му се очертава като твърде “авангардна”, бих казала обаче твърде драстична по отношение на колектива и публиката – уволнява половината от състава, а такава рязка смяна на репертоара би отблъснала редовната публика, имаща определени очаквания към “своя” театър.

Така че това са прощални представления и артистите наистина се раздават, защото знаят, че играят единствено заради хората. Бъдещето им е неясно, атмосферата на един екип, изграждан с години, изживява последните си часове преди да се разпадне, когато пътищата им се разделят. Зная всички тези подробности от приятелката си, която работи там и всъщност благодарение на поканите, които ми осигурява, мога да съм свидетел на прекрасните представления и на трогателната раздяла с театъра и неговата публика.

Завчера, след края на “Майстора и Маргарита”, доайенът на театъра каза няколко думи точно в духа на моите разсъждения (с гордост и без оплакване), а артистите раздадоха всичките си цветя на публиката. Изключително вълнуващ момент!

Самата постановка на пиесата по романа на Булгаков беше твърде сериозна и ужасно дълга – 4 часа! Не че беше лоша, но мисля, че по отношение на мобилния постмодерен човек това е начин не да привлечеш, а да загубиш вниманието му. Режисьорът е правил този спектакъл, имайки предвид своето поколение, което може да издържи например психологически паузи в пълно мълчание, при което един от героите изпитателно разглежда публиката в продължение на повече от 5 минути. Макар да принадлежа именно към това поколение и да съм театроман, дори на мен ми идва в повече.

Нашата постановка на Теди Москов беше много по-адекватна на съвременната публика, дори с риск да бъде определена като по-лек прочит на произведението. Кинематографичният кондензиран подход на Теди просто очарова сетивата, грабва те и затова въздейства. Мисля че затова режисьори като него и Александър Морфов имат успех – умеят във всяка постановка да вградят различни нива на подтекст, които могат да бъдат разчитани в зависимост от нивото на всеки отделен зрител. Има скечови ефекти от рода на това на някого да му паднат гащите – за най-елементарната публика, а има и дълбоко символични актове, които достигат до съзнанието на малцина, както и много моменти, степенувани между тези две крайности.

Най-много ми хареса моноспектакълът “Моят божествен развод” – трагикомичен разказ за преживяванията на жена на средна възраст, чийто мъж живее с младата си любовница и нещата отиват към развод. Колко познато! Нищо чудно, че именно тази постановка ме е развълнувала най-много.