Мотайнай (Богохулство против небесата)

В ценносната система на японците, която иде от древността, съществува понятието мотайнай. Акио Морита, един от създателите на фирмата „Сони”, в автобиографията си “Made in Japan&Sony” се опитва да изясни това понятие, защото „то съдържа в себе си ключ към разгадаването на Япония, японците и японската промишленост”.

„Смисълът на това понятие е, че всичко на този свят е дар от Създателя и ние трябва да сме благодарни и да не го пропиляваме. Буквално мотайнай се превежда „непочтителен”  или „небогобоязлив”, но дълбокият му подтекст е „богохулство против небесата”.

По-конкретно трябва да разбираме, че това, което е дадено като свят дар, трябва грижливо да се използва. Мотайнай заклеймява пилеенето като грях.

Морита посочва, че въпреки, че подобна концепция съществува в определена форма на Запад и другаде в Изтока, в Япония тя надхвърля рамките на обикновената грижливост или аскетичност в религиозен смисъл. През вековете животът на японците е протичал в борба за оцеляване под постоянната заплаха от тежки времена и природни бедствия. Страната не разполага и с големи природни богатства от полезни суровини. Ето защо тези хора винаги са се стремили да прозвеждат с минимум суровини. Това се е превърнало в начин на живот*. Материалите не се харчат неразумно, а се пестят, също водата, хартията и всичко, което ви хрумне (Япония има най-висок процент на преработка на хартиени суровини напр.)

Рециклирането и за нас, и дори на Запад е сравнително ново явление, японците отдавна старателно събират вторичните суровини потделно, за да улеснят повторната им преработка.

Типичната японска вана се пълни със затоплена вода и се ползва поред от цялото семейство, а изплакването става извън нея. Японците разпалагат с различни отоплителни уреди, които отопляват локално, а не цялата стая (напр. представете си нещо като ниска масичка, покрита с електрическо  одеяло, с което се покриваш и си  на топло. )

Пилеенето е позор и фактически е грях.

Това обяснява защо Япония е страната на миниатюризацията и има толкова нововъведения на продукти, които можеш просто да сложиш в джоба си.

Японците са търпеливи и приемат временните несгоди в името на целенасоченото изграждане на бъдещето, което желаят.

Всички бедствия в Япония са се посрещали с наличните ресурси и след недостиг на храна, пожари, цунами или земетресения хората са започвали да градят отново живота си от нулата. По този начин се възпитава и умението да се справяш с кризисни положения. Незабавно да включиш цялата си изобретателност и да се заемеш с възстановителни работи. Гледала съм японски документални филми за войната, в които се описват периоди от по 5 години, всеки от които има една генерална концептуална цел, която е изразена и в слоган, и всички усилия са впрегнати тя да се постигне. Представете си тези усилия като насочени в една посока вектори и сравнете тази картина с образа на вектори, насочени в различни посоки, без да ги обединява една посока.

От 1973 г. всички производители на електродомакински уреди се заемат с въпроса за намаляване на потреблението на енергия, т.е. започва надпревара кой ще произвежда най-икономични изделия. Стремежът е и да не се допуска никакъв брак и продуктът се контролира на всеки етап. (На Запад по-често практиката е изпитания накрая на процеса и негодните изделия се бракуват).

Ясно е и защо японците залагат на новите технологии – разработване на собствени, възприемане някои страни на чуждите технологии и свързването им при производството на предмети или системи...

...без да губят вкус към наследството на традициите.

*И аз като японците. Още в зората на демокрацията започнах да събирам разделно, без който и да ме е карал или да има такъв почин. Просто фактът, че многохора се препитаваха около кофите за смет, ме стимулираше да отделям бутилките, капачките на киселите млека, самите кофички от него, картоните и хартията и пакетирани да ги оставям до контейнерите. Сега тук, където живея няма контейнер за хартия L, а само за стъкло и пластмаса.  Затова събраната хартия отнасям в университета, където има такива контейнери. 

Печалното очарование на нещата (Моно-но аваре)

За да се сътвори усещането моно-но-аваре, трябва да го погледнем от две страни. От тази на обектите, това е патосът на нещата, призивът, който те отправят към нашите емоции. От тази на възприемащия ги човек, това е чувствителността и емпатията към нещата. Моно означава „нещо, неща”, а аваре – премерена изненада, нещо като „Ах!” или „О!”, т.е. патос, трогателност, дълбоко чувство, чувствителност.

Става въпрос за чувствителност към мимолетното: нищо не е вечно, всичко се променя. Това е осъзнаването на преходността и горчиво-сладката тъга на отминаването и заника, въплътени в термина муйо (променящата се преходност).

Наред с това, моно-но-аваре се свързва и с концепцията за елегантност мияби, която също се създава в епохата Хейан. Това е време на жени писателки, които оказват невероятно въздействие върху посоката на развитие на японското светоусещане, език, писмо, литература, култура. Те заменят пищността и екстравагантността на китайското разбиране за елегантност с простота. Обект на красиво съзерцание и съпреживяване могат да бъдат най-обикновените неща от ежедневието. Тяхната изискана елегантност се крие в шибуй – сурова, естествена, ненатрапчива красота. Тя не е показна, а скромна и в това е майсторството – да бъде открита и претворена. Пример за стремежа да се постигне именно тази естествена прелест на грубото е техниката да се придава на фина коприна изглед на лен.

Японците са имали способността да разбират света непосредствено, идентифицирайки себе си с него. Умеели са да използват език, чрез който пряко да изразяват тази своя връзка със света. Хората са преживявали тази цялостност на живота чрез неочакваните си срещи с нещата. Позволявали са те да ги докосват и да трогват душата, откъдето идва уникалността на японското усещане моно-но-аваре – чувствителност към нещата.

Моно-но-аваре е шинтоистки израз на красота и благоговение заедно с будисткото чувство, че животът е страдание, промяна, че е неустойчив и непостоянен; будисткото разбиране за суетата на живота и шинтоисткият възглед за взаимопроникването на природата и човека. Всичко това се включва в усещането моно-но-аваре, затова можем да го предадем и като печалното очарование на нещата/живота/любовта.

Централна естетическа концепция във философията на японската класическа литература и културна традиция, моно-но-аваре е основното, решаващото чувство, което вълнува читателите или наблюдаващите падащите цветчета на сакурата. Японската поезия, калиграфията, изобразителното изкуство, облеклото, градините – всички те са проникнати от това усещане. То присъства дори в съвременните манга филми.

Тук трябва да се търсят и корените на невероятното старание на японците да са в синхрон с пулса на времето, без да излизат извън себе си – разбирай от своята собствена традиция. Те не се борят с несигурността, а се съобразяват с нея. Преклонението пред тленността на временното е издигнато в култ, а красивата му трогателност – в естетически принцип.

Някои намират връзка с понятието lacrimae rerum (сълзи по нещата), което присъства в Енеида на Виргилий. Но западното разбиране е по-скоро окайване, горчивина заради несправедливата съдба или преведено като сълзи в нещата прераства в схващане на живота като трагедия.

Нищо подобно няма в моно-но-аваре. Когато си изпълнен с това усещане, ти си отворен за красотата и неповторимостта на момента. Тъгата от това, че той никога няма да се върне, е само лек аромат, който прави преживяването само по-сладостно. Той те кара да се отдаваш на мига като за последно.


Снимката „Пеперуда на тротоара” е лично моя. Направена е тук, в Лодз на 20 метра от дома ми, на огромен булевард. Пеперудата изглеждаше толкова крехка, нереална и дори нелепа тук сред суетата. Това малко същество натисна спирачките и светът спря. Стъписване пред сблъсъка със забравена, пренебрегвана или дори неоткрита истина за същественото в живота. Беше откровение. Нямаше начин да не запечатам този миг на неочаквана среща.

Моно-но аваре – Печалното очарование на нещата

За да се сътвори усещането моно-но-аваре, трябва да го погледнем от две страни. От тази на обектите, това е патосът на нещата, призивът, който те отправят към нашите емоции. От тази на възприемащия ги човек, това е чувствителността и емпатията към нещата. Моно означава „нещо, неща”, а аваре – премерена изненада, нещо като „Ах!” или „О!”, т.е. патос, трогателност, дълбоко чувство, чувствителност.

Става въпрос за чувствителност към мимолетното: нищо не е вечно, всичко се променя. Това е осъзнаването на преходността и горчиво-сладката тъга на отминаването и заника, въплътени в термина муйо (променящата се преходност).

Патината на времето (Уаби-саби)

Уаби-саби

Това е японско понятие. Ние нямаме изградена в съзнанието такава категория за възприемане на действителността. Затова трябва да я описваме с много думи. Самите японци твърдят, че уаби-саби може само да се почувства.

Уаби буквално означава пустош, естествена тишина. Това е самотата на житието в самата му природа и далеч от обществените декорации. Простота, свежест и освободеност са чертите на възприемането на природата, хората и предметите като уаби. Изящна непринуденост, това е уаби.

В това чувство има още чудатост поради капризите на природата – аномалиите, съпътстващи понякога процеса на естествено развитие. Те обаче придават неповторимост и украсяват нашия свят.

Саби съдържа в себе си усещането за униние; свързва се със сух, увехнал, изсъхнал. Но в японското разбиране те имат позитивни конотации. Да, животът и неговата мимолетност са явни и отпечатани в патината на времето. Но ведрината, спокойствието, мирът и тишината, настъпващи с възрастта, лъхат от тази ясна печал. По същия начин звучи и японската дума за ръжда, което води до наслагване на смисли.

Японското възприятие за красота е свързано с промяната на нещата. Метаморфозите и отпечатъкът на времето върху предметите, хората и ситуациите са основна ценност. Обект на възхищение е не нещо, което изглежда добре, а приемането на несъвършенството като изходна точка за търсенето на друга хармония. Уаби-саби изисква своеобразна нагласа на съзнанието – да приеме изяществото на преходното, разбирано като простота и духовност.

Увяхналото цвете, напуканата глеч на керамичния чайник са прекрасни в измеренията на така промененото съзнание. Красотата е несъвършена, нетрайна и непълна. Но такова е естественото развитие на живота. И уаби-саби е химн на неговото приемане – такъв, какъвто е. Животът като низ от мигове, които трябва да ни развълнуват, да ни променят и да останат в нас като отпечатък на нещата и на нашия поглед към тях.

Завладян от уаби-саби можеш да извлечеш наслада от асиметричното, от суровото и грубото, оценявайки неговата простота, скромност, умереност, сдържаност и интимност. Това е усещане за тиха, спокойна, ведра меланхолия на духовен копнеж. Състояние, в което един обект или израз на чувства могат да се осъществят вътре в нас.

Уаби ни разкрива несъвършенството, дължащо се на неизбежните ограничения на сътворението или сътворяването. Тук присъства преклонение пред непредвидимите и променливи условия. Предвид това саби прераства в несъвършена благонадеждност, защото доказва какво функционира добре и е издържливо на превратностите на живота. Тленността на всеки обект е качество – ярко подчертано в образа на ръждата (патината на времето).

Корените на уаби-саби са в синкретичната природа на японската система от вярвания, основно Махаяна будизмът, както и Дзен. Наследството е стремежът към издигане над материалния свят и одухотворяване чрез един по-прост начин на живот. Трансцедентално е това, което никога не се променя, това което е вечно, всеобхващащо и безкрайно. И парадоксалното е, че именно апологията на изящната преходност, каквато е уаби-саби, е път към него.

Възприемането на живота чрез уаби-саби вдъхновява. То е повик всеки човек да проявява трансцеденталното чрез живота си и тогава ще може да го разпознае в заобикалящото го.

Естественият заник, постоянната промяна и неумолимите ограничения на битието, видени като позитивни и красиви. Това ни предлага уаби-саби. Триумф на оптимизма, който шепне, че е възможно да бъдем щастливи в отброените течащи мигове, от които е изтъкан живота, стига да открием красотата, която съдържат.

Истинското разбиране не може да бъде постигнато чрез думи, така че проникнете се от чувството уаби-саби:

Да приемем с радост този преходен свят, защото във всеки момент той е по единствен начин различно прекрасен.

Самурай

Пак гледах “Последният самурай”.

На всички ни се е случвало вещ, мелодия, аромат да ни върнат в отдавна отминал момент, който сякаш отключват, пускат на свобода от затвора на съзнанието и споменът оживява. Когато обаче тази машина на времето те връща към усещания за нещо, което си даваш сметка, че не се е случило в тази действителност, това е странно...

Бях скромно и дребничко дете и беше чудно как бях готова да се защитавам до последно, когато някой по-силен, обикновено момче, ме закачеше или проявеше несправедливост. В игрите не винаги съм искала да съм принцеса, далеч по-интересно ми беше да воювам. Незнайно защо мечтаех да се занимавам с фехтовка. Когато бях на село си правех лъкове и копия. Обожавам конете, а към мечовете имам култ. След като преди години прочетох книгата “Героят в теб”, направих и теста към нея. Той определя вътрешната ти същност чрез условни категории символи. Показа Воин с примес на Магьосник.

От доста време знам, че съм воин, че съм била воин. Но го преживях, когато за първи път гледах “Последният самурай”.

Предубедена съм към подобен род филми (“Троя”, “Александър Велики” и под.), които смятам че злоупотребяват с масови сцени и визуална екзотика, но малко от тях успяват да ми въздействат психически. Да не говорим за извращенията с историческата истина, като напр. негър в ролята на Орфей в сериала за златното руно по Hallmark. Мнението ми за Том Круз също не е високо, леко ми е лигав, което също допринесе за снижените ми очаквания към филма. Единствено японската тема поддържаше буден интереса ми. А и все пак нов филм, трябва да сме наясно с последните трендове в киното.

Разминаването с очакванията винаги те изхвърля от орбитата. Освен това филмът беше съдържателен и въздействащ. Но това, което беше различното, е че аз живях в този филм. На сцената с финалната битка бях толкова разтърсена, плачех и същевременно участвах в това клане. Бях част от всичко това, то ми беше толкова познато, събуди се, оживя. Конете, устремът, звънът на оръжието, кръвта, другарството, достойнството и честта като висша ценност, безсмислената жестокост и осмислената смърт...

Не, това не е синдромът на кака Гинка на представлението на “Многострадална Геновева”. Само аз знам, какво беше. Така, както във филма ”Контакт” Джоди Фостър (не помня името на героинята) не можеше да убеди скептиците, че е посетила друг свят и се е срещала с баща си, защото нямаше доказателства за това, освен собствените си преживявания.

Всичко си дойде на мястото. Мозайката се подреди. Сега знаех, защо в настоящия си живот съм лишена от агресия, защо тя ме отвращава.

Затова очаквах излъчването на филма с трепет. Сякаш пак исках да се върна към нещо, на което принадлежа.

Завърнах се.

“Плът и масата за писане”

Моят любим филм е “Записки под възглавката” (The Pillow book).
http://www.imdb.com/title/tt0114134/
Майсторска работа на английският режисьор Peter Greenaway. http://www.peoples.ru/art/cinema/producer/greenaway/

Това е реплика към едноименното класическо произведение на японската средновековна литература, но сюжетът е абсолютно различен и се развива в нашето съвремие. Историята обаче е вдъхновена от книгата – самата героиня е завладяна от нейните внушения и естетика. Явно и режисьорът. Филмът е изключително подходящо решен и пипнат като визия. На много места действието тече паралелно в отделни прозорци, което съответства на многопластовото съдържание и на книгата, и на кино варианта.

В къщи на майтап наричаме филма “Пишките”, защото има много откровено отношение към голото тяло. Но плътта е по-скоро символ на любовта и средство за изразяването й. А другият начин да изрази себе си героинята намира в писането (символ – калиграфията).


Без да използвам символите на филма:), с този блог се чувствам изразяваща точно тези неща: отношението си към хората, които чувствам близки, които обичам, и самата себе си.

Прочетете книгата!
Гледайте филма!