Дни на почит

Колко е важна почитта. Всеки празник е всъщност ден на почит. И е хубаво да я изразяваме. Да благодарим за делата на някого, за усилията му светът да стане с нещо малко по-хубав и по-добър. За отдадения за свободата живот. За това, че някой със съществуването си прави и нашето по-приятно.

Юни започва с празник. Ден, в който почитаме детето. И детето в нас и всяко дете. Почитаме и качествата, които едно дете носи и които е хубаво да съхраним. Неуморимото любопитство и непрестанното търсачество, безкрайното въображение и насладата от опознаването на света, играейки.

Този ден празнувахме рождения ден на колежката лектор по словенски.  Тя е много симпатична и слънчева, отворена и готова да ти помогне.  Нека бъде здрава и щастлива! Беше се подготвила много добре -  покани ни в хубав ресторант. Надявам се и ние да сме съдействали за празникът й да е изпълнен с прекрасно настроение.

На 2 юни много тържествено се поклонихме пред паметника на загиналите в борбата против фашизма българи. Има такъв паметник в Братислава.  Присъстваха и поднесоха венци и множество посланици и хора от управата на града.  Ученици от Българското училище "Христо Ботев" изнесоха програма.

На 3 юни посетихме Хронски Бенядик, където също има паметник на загинали в борбата против фашизма българи. За първи път отиваме в малък състав, организиран от посолството.  Независимо от това важното е, че сме дошли да отдадем почит.  Както винаги хората тук са много гостоприемни и ни посрещат с хляб и сол, с поздравления и приветствени реч, както и с български песни. После ни гощават. Чувстваме се сред приятели. Отново разгледахме и манастира, чиято църква е красива и интересна. Дори снимахме латински надпис над един гроб, където се споменава името "българи".

Прибрах се с удовлетворение.

В царството на шопинга

Виждали ли сте селище само от молове? Е, на мене не ми се беше случвало, но тази събота прекарах в такова.

Между Братислава и Виена, на австрийска територия, но малко по близо до Братислава се намира Парндорф Аутлет Център (Parndorf Outlet Center). До там се добрахме с влак от Братислава за Виена, като на 26-тата минута слязохме. Слиза се на Парндорф Орт и след това се върви петнайсетина минути или можеш да си повикаш такси. Естествено, най-удобно е с кола.

Попадаш сред сгради, построени в старинен стил, боядисани в свежи цветове, с разни кулички и пр., но има и постройки в по-съвременен стил. Друга част от магазините са изградени плътно един до друг покрай алеи. Представени са множество известни марки  - Армани, Кевин Клайн, Карл Лагерфелд, Бос, Найк и пр., както и по-малко популярни. Пълно е с хора, говорещи на какви ли не езици и всеки е помъкнал големи или по-малки фирмени книжни, понякога и найлонови пликове с новозакупени съкровища.

Очевидно цените са по-изгодни, защото стоките са изключително от неактуални колекции. Има и допълнителни намаления в някои от магазините, напр. в Манго и Еспирит.

Бях дошла главно да видя мястото и да позяпам, но няма отърване. Колкото повече обикаляш, толкова повече се повишава консуматорския интерес. Така или иначе оръшках към 300 евро. Най съм доволна от блендъра и ножа с керамично покритие, които си взех много изгодно. Имам, разбира се, и нови обувки, дрехи и козметика.

После прочетох, че от Виена, пред Операта, може да се вземе шатъл автобус. Пишеше, че имат също и добър сайт, където уведомяват за различни промоции.

Мисля, че идеята за подобно място е хрумнала на някой местен кмет и са дали земя за строежа, а с реализирането на центъра са осигурили препитание на множество хора от околността, които го обслужват.

Спа комплекс в Дунайска стреда

Първо, Честита нова година! Да си пожелаем крепко здраве, добро настроение и вдъхновение за добри дела!
Годината започва добре. В духа на хубавите неща за тялото и душата, тази събота се отправяме към град Дунайска стреда, само на един час път от Братислава. Там има чудесен спа комплекс, в който искаме да покиснем, да се напарим и изобщо да си прекараме добре. Словакия е богата на минерални извори и тук термалните води са използвани за построяването на голям комплекс от четири басейна - открит, полуоткрит и два открити. Има много хора. Ползваме различните басейни защото са с различна температура и всеки има своите предимства.
Взели сме си и сауна, като сауните също са с различен размер и възможности. Добре се напарваме, внимаваме да не се пренатоварваме, разхлаждаме се и после пак влизаме.  Завършваме с парна баня.
Имаме удоволствието да хапнем в малко заведение, което предлага добра кухня, включваща и някакви унгарски специалитети.
После разглеждаме града. Вече е късно за музея - той е затворен, но виждаме сградата, която е красива. Обикаляме и трите църкви и ги разглеждаме отвън. След това се добираме до гарата и чакаме влака. Този път всичко е както трябва. На идване имахме премеждие. Бяхме се качили в друг влак. Пораднахме обаче на много любезен кондуктор, който съвсем точно ни обясни къде да слезем и кой влак да хванем за връзка. Така се озовахме в Бернолаково, където имахме един час престой докато дойде влака, който трябваше да вземем.
Използвахме времето, за да се разходим край реката. Тя беше полузамръзнала и пълна с патици. Видяхме и къде са гризали бобри. На големи информационни табла имаше данни за флората и фауната на мястото. Така разбрах, че там живеят ондатри, бобри и нутрии, както и други по-малки видове животни.  Движехме се по велосипедната алея покрай реката и край множество доста големи къщи, хубаво направени, с дворове. Хората изглежда си живеят там, а работят повечето в Братислава. Близко е.  Тук имат спокойствие и красива природа.

Така завърши нашата разходка и се прибрахме в Братислава, доволни от преживяванията.
Нещо не мога да си сваля снимките от телефона. Но разказът ми дано да дава представа.

Рожден ден

Рожденият  ден е специален ден. В него се замисляш над това къде се намираш по своя път, колко от това, за което си мечтал, си успял да осъществиш, изпълнил ли си желанията на сърцето си. Даваш си сметка, че това какво ти предстои занапред зависи преди всичко и изключително от теб самия. Преглеждаш това, което си успял да постигнеш. Сътвореното може да е материално, а може и да е нематериално, защото инвестицията в отношенията с хората и в твоето собствено развитие е най-важната.
Днес е рожденният ден на моята внучка. Бих искала да й поднеса цялата си любов в даровете, които й давам. Тя е родена на св. Никола по стар стил и така и щеше да се казва, ако беше момче. Тя е първата ми внучка, а след нея дойдоха и други. Колко е хубаво да виждаш, че твоят живот има продължение не само в делата ти, но и в хората, които идат след теб.
Бих искала да пожелая на всички тази радост. Моята майка е акушерка и аз много се вълнувах от нейната професия. Дори й написах стихотворение, което посветих на нейната работа в Африка. Тогава тя бе далеч и много ми липсваше, затова изразих чувствата си:
Дали когато черните ръчички
протягат пръстчета да хванат
началото на черно-белия живот,
зелени две звездички не надничат
в прозорчето на радостта ти,
за да те натъжат...

Пожелавам ви да преживеете много рожденни дни със семествата и приятелите си с!и

Музика, музика

Премиера на операта „Фиделио” от Бетовен. С моята приятелка, румънската лекторка Ема Адам, нямаме билети, но сме убедени, че ще успеем да си намерим. Тръгваме спонтанно, но хубавите неща често се случват извън плановете. Постановката е в сградата „Нова сцена”, която напълно отговаря на името си.  Историческото здание на Slovenské národné divadlo от началото на 20-ти век е дело на виенски архитекти и е изпълнено в средноевропейски бароково-ренесансов стил с френски привкус, докато новата сграда е в модерен стил. В красивите фоайета има картини и скулптури.

Местата ни са на високо в центъра, откъдето се обхваща прекрасно не само сцената, но и цялата зала. Интересно, че на театър винаги обичам да съм, ако може, на първия ред или поне някъде до третия, а бе да дишам праха от сцената, дето се вика, да се чувствам вътре в действието. А виж, на опера обичам горе – комплексен поглед и резониращ звук, който те обгръща.

Изненадва ме индустриалната сценография. Тук се сещам за нашумелия руски оперен режисьор Василий Бархатов, млад талант, за когото четох през 2013, който прави постановките си в съвременен дух.  Той самият изключително ми хареса (много е красив, обаятелно говори), но откъсите от представленията му леко ме сащисаха. Така или иначе тази вечер ще имам възможност да се запозная отблизо с набралия пара тренд в оперното изкуство.

Трябва веднага да кажа, че не съм разочарована, напротив. Мисля, че представянето на конфликтите чрез съвременни образи ги доближава до публиката, улеснява съпреживяването. Тук „злите сили” или „лошите” бяха представени като мафиоти, а над всички символи, които бяха вкарани сред разбунения народ, и досега мисля. С тъмносиньото хвърчило с очички и устенца, напомнящи евро, и с чадъра в цветовете на дъгата смятам, че се отдава почит на нашата общоевропейска мечта и нова политкоректност и всетолерантност. Голямото ветрило от щраусови пера, с каквито робите веят на вседържателите на властта, мисля, че също би намерило своето обяснение. Но виж, защо сред разбунтуваните имаше човек с наполеоновска шапка и тромпет, това не мога да кажа.

Чудесно е, че светещи субтитри с либретото на словашки ме въвеждаха в детайлите на това, което се случва, защото немският е сред езиците, които са ми чужди – и като познаване, и като интерес. Изобщо мултимедията беше широко застъпена в представлението, така че то изглеждаше динамично, интересно, въздействащо.

Тия дни като бях в Прага, забелязах плакат на нова постановка на „Електра”.  Плакатът представляваше близък план на женски ходила, обути в елегантни модерни дамски обувки. Очевидно все по-често ще гледаме съвременни превъплъщения на класически произведения.

World Music

Залата е пълна или както се изразява дядо Вазов (това изречение ми е любимо: „Наближаваше отпуск на черквата в метоха, набита с богомолки.) Тази зала не е голяма, но това е един от централните клубове за жива музика в Братислава – Ateliér Babylon. Виждам огромно количество от българите, които познавам. Програмата: Trnki (SK), Fonó Zenekar (HU), The Vocal Trio Evridika (BG), Jitka Šuranská (CZ)&Pacora Trio (SK).

Забавлението продължи цели 4 часа. За малко да си изпуснем последния трамвай. В Братислава има нощен транспорт, но е през 1 час. Такситата са скъпи. Нещо повече, невероятно е да хванеш такси от улицата, а е и по-скъпо. Трябва да ги викаш, да обясняваш къде си – кой разбрал, кой не разбрал... Имам случаи да разчитам на такси в определен час и да не ми идва, а тепърва да почват да ми търсят кола.

Кротък дъжд завършва вечерта.

Kryštof

Залата е Incheba Expo Bratislava. Групата е чешка и добра, ето защо популярна и в Словакия.  За съжаление обаче славянската музика като цяло си остава световно неизвестна. Дори едни други не се популяризираме. След 1989 не съм чула нито една чешка, полска, та камо ли словашка песен. Изключение може би имаше с пробива на Тату по едно време – руски женски дует за по-младите, които не са ги чували. Само братята сърби дето успяха да ни научат на чалга. Това е.

Така или иначе за пълно потапяне в средата и защото уча езика и чрез песни, аз си слушам местни групи, че дори им ходя и по концерти. Проблемът е, че трудно намирам компания за подобни забавления, защото нивото на словашкия на повечето ми приятели тук е елементарно, комуникират на английски, т. е. не биха разбрали какво се пее, а и не проявяват интерес към „неизвестни групи”. През октомври бях на концерт на любимата ми словашка група DESMOD и единственият човек, достоен да оцени преживяването, беше моята приятелка – сръбската лекторка, много симпатично момиче на двайсет и няколко години, която поканих.

Публиката е много разнообразна, както младеж, така и 40+.  Подгряващата група беше супер и всички вече започнаха да припяват и да мятат бира след бира. 

Изненада за всички беше появата на фронтмена на бандата, Richard Krajčo, иззад последните редове. При това с любимата ми песен „Cesta” („Път”). Сред овации и докосвания с ръцете на хората, протегнати към него, той стигна до сцената. Като цяло, особено благодарение на него, контактът с публиката беше през цялото време силно изразен.  Той излизаше сред хората, оставяше се да го носят, подскачаше до края на концерта (как не се измори тоз човек) и се навеждаше да се ръкува с публиката. Между двете части на концерта на подиума сред залата изпълни на китара китка от откъси от известни словашки песни, като вмъкваше шеговити заигравки с текстовете.  Човекът по професия е артист, така че знае как стават работите.

Групата изпълнява поп рок и алтернативен рок. Голяма е – 3 китари (когато Рихард не свири, а само пее – 2), барабани, саксофон, тромпет и цугтромбон. От време на време някой от музикантите млатеше и някой от огромните тъпани в двата края на сцената.

За светлините, цветовите феерии, мултимедията, няма какво да ви обяснявам – били сте на рок концерт.  То не бяха златни листчета на струи отдолу нагоре, лампи, които се спускат от тавана и си менят цветовете, па после се връщат, пък тръгват едни гирлянди...

И ей так в пролетната вечер излизаш, напявайки си:

Jestli se blizim k cili, kolik zbyva viry, 

kam zvou, svodidla, co po tme mi lzou, 

zda couvam zpatky a plytvam radky, 

co rvou, ze uz mi doma neotevrou.. 

Корени и криле

А да седна да драсна някой ред и я работа, я умора надделяват и така си остава. А се натрупаха впечатления. Но е факт, че когато не ги опишеш навреме, някак изтичат и се размиват. Най-паметното събитие беше на 4-ти октомври – годишната среща на словаците от България. Събитието има предистория – кои са тези хора – и как аз попаднах там.

Back to the roots

Още не съм прочела книгите, за да бъда по-изчерпателна, но ще предам основното, което зная. В края на XIX век групи словаци напускат своята страна. Мисля, че е имало някакво бедствие. Преселват се в България в периода 1894 до 1907 г. защото нашият, българският цар им дава земи. Настаняват се главно в Плевенско – в селата Горна Митрополия, Бръшляница и Подем. Разселване на словаците има и в Унгария, Румъния, Сърбия, Хърватска. Голяма част от тях след Втората световна война се завръщат, малко остават в България – главно такива като баба ми, омъжени/ женени за българи.

На 18-ти септември присъствах на лекция в Българския културен център, водена от видния историк доц. Щефан Зеленак, посветил много труд на проучвания по темата. Въпреки, че бях едва от четири дни в Словакия, не знам как ставаше така, че разбирах какво говори човекът. След лекцията ме представиха и аз благодарих, и казах, че моята баба е словачка, и й споменах името – Мариена Ханикова. Имаше размърдване в една част на салона и после една жена ми каза, че нейният баща е бил много добър приятел на моя прадядо. А после пан Щефан Червенак, председателят на тяхното дружество ме покани на ежегодната им среща.

И така, тази среща беше забележителна – с нови познанства, песни, танци, хапване, томбола, от която спечелих бутилка вино. И си беше от моите късметчета, макар че посланичката ми беше оставила и своите. Много е приятно да видиш, че хора, които са излезли от България преди 40-50 години и повече, говорят добре български и обичат да разговарят за България, за онова време и за сега също, правейки сравнения и препратки. Интересно е как здраво се държат в общност, съзнавайки, че тези връзки за тях са ценни.

Срещнах се там и с моята братовчедка и брат й, които живеят в Чехия, но бяха дошли за събитието. Тя ме запозна пък с тукашна моя братовчедка, Даринка, която живее в Търнава. 

Айде по-бързо да науча езика, че мога да говоря с нея и с другите, защото те не знаят български.

Panta Rei

Други събития има – Dias Academicus, под мотото Filo Sofia беше фестивал с кино, театрални постановки, изложби, щандове с представяне на творчество и как се правят различни неща тип home made. Естествено купуваш си нещо, което ти ти грабне окото или сърцето. Имам чай – днес го опитах – чудесен е и малко керамично прасенце. Исках цветенца, но така стана – никой не знае как точно ще се случи нещо и дори какво ще се случи. Напр. макар че имах програмата, част от времето прекарах в кабинета си и в разговори с шефката ми и стопляне на измръзналите си пръсти. После пък отидох на курс по словашки и така и „амнезирах”, че има още филми и неща, които могат да се видят сега, а курсът няма да избяга. Най-дълго бях в една зала – нарича се Моузесова и е нещо като паметник на културата. Тук в университета всички много се гордеят с нея и вече няколко пъти попадам там по различни поводи. Та там имаше концерт с песни – народни и съвременни, както и танци. През цялото време ме терзаеше мисълта как ще се справим ние с моите студенти на същата тази сцена на тържеството за Коледа, което предстои. Че те нещо почнаха да изчезват от репетиции...

Програмата, за която написах сценарий, включва драматизация по народна песен, включени са две ръченици; после има откъс от пиеса – познатата ни глуха баба Гицка на Ст. Л. Костов; завършваме със сурвакарски обичай, включващ народна песен и хоро, на което по идея трябва да се хванат всички участници... де да видим. Имат и поръчка да си направят суровачки.

Българистиката в Братиславския университет

Специалността, в която ми предстои да преподавам се нарича "Превод". Изучава се някакъв друг език, най-често словашки, и съответните филологически дисциплини към него, плюс български с българистичните дисциплини.  От една страна това е двойно натоварване за студентите, а от друга,  полагаемите се часове за една цялостна филологическа специалност се поделят на две.  Това налага да интензифицирам процеса на преподаване на езика и същевременно да снизявам и съкращавам преподаването на литературата до ниво, на което студентите биха били в състояние да я възприемат.

По тази причина по литература творя лекции  като един Паисий.
По езика се опитвам да вкарам знанията на студентите в система, тъй като те са непоследователни и откъслечни.  Самата програма е заложена така, че комуникацията е на втори план. Направо трябва да си вълшебник.

Предстои много работа!

Регистрация в Словакия и изучаване на словашки

Описвам перипетиите си, не само защото близките ми ги четат и се чувстват съпричастни с живота ми тук, но и с пълното съзнание колко полезен ми е бил опита на различни хора, дали си труда да го споделят из разни сайтове и спестили главоболия на тези, на които им предстои да минат по същия път.

Първо, лекторът би трябвало да изиска да го съпроводят при първите административни процедури, с които ще се сблъска, както аз направих, и слава богу, че ми изпратиха симпатичната сътрудничка от Българския културен институт Ева Стоянова, която самоотвержено се бори заедно с мен през тези дни, за да покрием изискванията на бюрократичната машина. Благодарна съм й от сърце. И не защото човек няма да се справи и сам, а защото това би му коствало много повече време и лутания, ако някой не му отдели внимание и не му помогне.

Днес сме станали по тъмно, за да можем малко към 8:00 да се появим в полицията за регистрация. И въпреки че гражданите на Европейския съюз биват приемани отделно, пак имаше множество от хора. Макар че работят от 7:30, бяхме номер 18. Трябва да се регистрираш веднага след като получиш документите от работното място (лекторите идват с цел работа) и документа къде си настанен. Купете си от пощата и т.нар. kolok на стойност 4, 50 € – това е гербова марка, носете и две снимки.

Като видяхме с каква скорост се обработват документите, решихме да дойдем отново следобед и да свършим друга важна задача. Установих, че ако изучавам словашки в т.нар Academica Slovaca, която е в сградата на Философския факултет, в чиито рамки е катедрата Славянски езици, ще трябва да го правя само два пъти седмично по два часа. С тази охлювска скорост още дълго ще продължавам да се уча от улицата и да говоря на полско-българско-чешко-словашки. Вярно, досега няма човек, който да не ме е разбрал, но искам да си построя правилно къщичката на езика в главата колкото е възможно по-бързо. Ето защо бях поставила въпроса в Academia Slovaca да ми кажат къде е мястото, където чужденците се превръщат в бъдещи студенти в словашки университет, учейки местния език, т.е. къде е тяхното ИЧС. Името му се оказа сложно и завъртяно и ето защо не го бях открила в Интернет.

След обиколки из разни строежи, които пресичаха пътя ни към заветния адрес, GPS-и и телефонно обаждане се добрахме дотам и преговаряхме за намаление на таксата, която е огромна – почти 2 000  € за 5 месеца по 4 часа сутрин от 8:00 до 11:50. Слава богу само в един ден имам лекции сутрин (от 7:20 до 9:35! Тия хора луди ли са – кой ще дойде на тези часове?!), които съвпадат, но тогава ще закъснявам очевидно. 
http://www.cdvuk.sk/blade/index.php?c=3219&ponuka-programov-a-kurzov

Кандидатствала съм и за плащане на части. Възможно е изплащане на 3 пъти. Подадох молба и чакам за решение. Моля се Господу да кандисат за намаление от 50%, но почти не ми се вярва. А в Лодз учих за 1/8 от таксата. Де тоз късмет пак!

В 11:30 трябваше да съм в кабината в Университета за височайша среща – с посланик Ганева и делегацията от България, от МОН. Запознах се и с ръководителката на Катедрата, доц. Добрикова, с която само по телефона се бях чувала. Научих много неща. Ориентирам се в обстановката. После с Добрикова изяснявахме въпроси относно дисциплините, хорариума, календара и пр. Основните проблеми: малко студенти, малко часове за български език, студенти на различно ниво в една група – такива от българското училище и абсолютно начинаещи. Бог да ми е на помощ. Много пъти споменавам името му, ала не е напразно – наистина го зова. Най-трудното – ще преподавам и литература и то още във втори курс на български на студенти, които в първи курс са имали по три часа седмично практически български. 

Отивам да взема Ева и се връщаме в полицията. Хората с номера са минали и сега приемат и без номера, но нас ни пускат. Добре, че минаваме бързо. Не мога да разбера тази параноя. Снимат ме, вземат ми отпечатъци, е не с мастило, а по модерен начин, но не разбирам защо е нужно чак това. По принцип от тук трябва да получа и някакъв код, без който няма да ми осигурят достъп до интранет мрежата на Университета. А те спокойно ми съобщават, че ще го получа до 30 дни.

Вече е 16 часа. Тичаме да се снимам. Имах 3 снимки, но те вече свършиха за пропуск за общежитието и полицията. Сега са ми нужни за карта за транспорт, защото харча много пари всеки ден за това. Има билети по 0,70 € за 15 минути и по 0, 90 € за половин час, в рамките на който можеш да се прекачваш. Картата за един месец е 26,90 плюс за самото й издаване 5 €. Следващият път се дозарежда. Има и за 3 месеца, но сега не трябва да харча пари, защото имам да плащам общежитие 110 € и такси за словашкия. А ме "зарадваха" с вестта , че може да не получа за септември заплата, а чак за октомври. О, любима Полша, миличък Лодзки университет, ти ми даде две заплати предварително. Ето каква е разликата, когато се мисли за човека и когато не се.

Денят е пълен, свършени са куп неща. Черпим се с Ева да полеем това. Когато преодоляваш трудности, животът после е още по-хубав. И това те държи прав.

Здравей, Братислава!

Пътуването беше кратко и много късметлийско. Полет до Виена от 13:40 и в 14:20 (местно време – 1 час назад) вече кацаме. Бях сигурна, че няма да успея за автобуса до Братислава в 14:30 и наистина го видях томно как тръгва от спирката. Имах нагласата да чакам следващия в 16:30 (както винаги съм си написала домашното и всичко е проверено чрез всички достъпни източници и планирано). Животът обаче поднася и изненади, нефигуриращи в интернет.

Тъкмо се тюхкаме с един българин от същия самолет как сме изтървали автобуса и ни чува един македонец, който се оказва женен в Братислава. Той ни успокоява, че съвсем скоро ще дойде друг автобус. И така в сладки приказки по комшийски изчакваме до 14:50, когато наистина се появява заветният автобус, който ни откарва само за час до Most SNP – Most Slovenského národného povstania (Bridge of the Slovak National Uprising). Хващам такси на подходящата фирма – Fun Taxi, тъй като съм се информирала за ситуацията с такситата в Братислава (http://www.bratislavaguide.com/bratislava-taxi-cabs). Не звъня от мобилния, което е по-изгодно, защото ще ми е по-трудно да обясня къде точно се намирам, нито пък ми се чака до 15 минути. По пътя дори подхващам разговор с шофьора като първа тренировка. Започнало е да вали и темата е основно за това. Разбирам, че там от четири дни вали.

Пътят е четири спирки с трамвай, знам това (разпитала съм още в София), но с този багаж няма да се циганим за няколко евро (6,40). Познавам сградата още щом се показва на хоризонта, тъй като тя е огромна, а и разгледах подробно нея и пътя дотам със Street View на Google Maps. Тя е на крайбрежието на Дунава, но малко по-навътре и самата река не се вижда. https://www.google.sk/maps/place/Botanická+6%2F25,+841+04+Karlova+Ves/@48.1475161,17.0687561,3a,89.5y,107.77h,96.33t/data=!3m4!1e1!3m2!1s6mXnK5mxbGdz5GKHStJ

Шофьорът ми носи куфара до вратата в дъжда. Рецепционистите две приятни момчета са предупредени и всичко е ОК. Обаждат се и на шефа на катедрата да докладват, че вече съм там и после с нея разговаряме дълго. За радост тя ми се осигурила човек да ме развежда (бях настояла за това) и от Българския културен институт ще дойдат да ме вземат във вторник сутринта. На 15 септември е празник, посветен на Panna Mária (Дева Мария) и не е работен ден тук, т.е. чудесно е, че ще имам време да се огледам.

Стаята е в хотелския корпус и за моя радост е голяма и с балкон. Това, което бях видяла на сайта, ме беше уплашило с малките си размери. Да, стая е, не е като в Лодз (ех Лодз!) –  апартамент – и то без рецепции и духа на общежитие. На осмия етаж е и има чудесен изглед – вижда се и моста, от който дойдох, чието разговорно име е UFO Most. Не е трудно да се досетиш защо.

Банята е хубава, с вана, в предверието има малък кът с хладилник и котлон, шкафове.

Гардеробите са огромни и съдържанието на куфара ми се губи из тях. Леглата са две – няма лошо, щом има простор. Най-лошото – няма телевизор. Веднага отивам да уредя въпроса с нета. Оказва се, че няма Wi-Fi, но изкрънквам кабел за включване в мрежата на сградата. Имам нет в къщи още с идването! Успокоена, излизам на разузнаване.

Тъй като планирам да атакувам Стария град на другия ден, тръгвам в обратната посока. Целта е и да се снабдя с неща от първа необходимост. Отново победа за Лодз, защото там заварих готов дом до прахосмукачката и ютията. Тук е като хотел, трябва да започнеш от чашата, приборите... Постелно бельо има и него го сменят, прането става в помещение с перални машини с монети.

На една спирка разстояние попадам на Lidl, от който си тръгвам с пълни торби и олекнал джоб. Струва ми се скъпко. Не много, но ми изглежда повече отколкото в Полша. Фактът, че са с евро си казва думата. Но може би, защото търся и типично български продукти като бяло сирене, каквито тук за хората са екзотика. Отново едвам откривам всред всичките захаросани и плодови jogurt-чета кофички от поне 400-500 грама в ъгъла на щанда и само три вида, единия от които е с 10% масленост. Ами така е, като забравих да си взема закваска, сега няма да ям истинско кисело мляко. А сиренето беше 12 € килограма – забрави!

По-късно рецепционистът ме води да ми покаже бюфета, където може да се хапва или да се купи нещо за в къщи. Има и ресторант и дневен бар. Пробвам зеленчуков шницел със салата. Сметката е 3, 50 €. Има някакви намаления, ако се абонираш за повече хранения там, но аз по принцип я карам повече на плодове, зеленчуци и ядки, тъй че няма да ми се случва често да се храня там.

Е, Братислава, хареса ми как ме посрещна. Утре изследването на града продължава.

14.09.2014

Пътуването като такова

Някога на изпита по западноевропейска литература ми се падна да говоря за „Одисей” на Джеймс Джойс. Истината е, че не бях го чела. И не защото не беше преведен на български – нямаше да е първото произведение, което се налагаше да четем на руски (или за най-смелите и търпеливи – в оригинал), просто не бях смогнала. Не случайно. Един колега беше изчислил, че ако трябва да прочетем всички творби, изредени в конспектите, за петте години на следване би трябвало да четем по 16 часа на ден. Така че често се случваше да изчитаме само кратките описания на съдържанието, които услужливо бяха поднесени в някои от учебниците преди самия анализ. Другият експресен вариант беше впрягане на помощен екип – семейство и приятели – които бодро четат и после преразказват. И кой каквото разбрал. 

Та, омайвам аз проф. Людмила Стефанова с някакви мои представи за романа, който е поток на съзнанието и ето защо какъвто и да било сюжет ми се губи. Въпреки това от устата ми се леят слова и усещам, че се справям не зле. Тя ме слуша жената, очевидно оценявайки достойнствата на ораторското ми майсторство, до момента когато задълбах в темата за пътуването, логично подведена от названието на творбата –

щом е Одисей, значи пътува. Точно тук професорката едва ли не плахо ми възрази, че героят никъде не пътува. Има една приказка за изпитите – най-важното е наглостта да се явиш. Та ето какво отговорих аз, без да ми трепне окото: „Това е едно пътуване към себе си.”

Днес съм застанала пред въпроса кога едно пътуване се превръща в пътуване към себе си и какво трябва да стане, за да се осмелиш да превъплътиш вътрешното си пътуване в реално.

Тръгвам с един куфар и един поглед напред към предизвикателството да повторя един от най-прекрасните периоди в живота ми – 4-те години прекарани в Лодз. Повторя не е точната дума. Нищо не може да се повтори, никога не се потапяме в една и съща вода, дори реката да е същата. 

Да, предлагаха ми да замина отново за Полша, за Познан, но спомените ми от този град са мъчителни, а и хем ще съм на полска земя, хем няма да съм със старите си приятели.

Искам да се повтори единствено това да бъда учител с мисия, а не просто преподавател. Да изпитвам такова удовлетворение от работата си и от контакта със студентите и въобще с хората, каквото чувствах преди.

Съзнателно избрах друго място, за да опозная така отблизо и да обикна толкова още една страна и още нови хора. Дай Боже!

Noc Muzeów (Нощ на музеите)

Трета поредна година се включвам в интересното пътешествие из музеите на Лодз и бих могла да кажа, че вече съм видяла почти всичко, което ме интересува. С малко изключение - за подземния канал под площад "Wolności", т.нар. "Dętka" не сколасах, но и това, което посетих е предостатъчно. Естествено, за да успея, трябваше предварително да поработя здраво по логистиката, но това както винаги си е задължително домашно при мене и част от предвкусване на удоволствието. Снабдена с план, изготвен по три критерия - ранжиране според интересите ми, фиксираните часове на някои от изявите в програмата и близостта на обектите, успях дори да надхвърля плана минимум. Тъй като имаше непредвидени обстоятелства, се наложиха и импровизации, но когато разполагаш с цялата необходима информация, това става лесно и както често се оказва дори се получава  по-добре. Единственият гаф бе, че не си проверих телефона и бях принудена да се скъпя на снимки, тъй като батерията беше към края си. Трябваше да ходя с други хора, но музеите, които те искаха да посетим, съм ги гледала по 4-5 пъти, та затова изоставих компанията. И така:

Започнах от един от обектите към Музея на изкуствата - този, в който все още не бях ходила - Galeria Chimera i Willa, на улица Wólczańska 31/33. Прекрасна къща, както можете да се убедите от витража, който е по-долу. 

За съжаление съвсем забравих да снимам таваните, които са невероятни - сецесион, стил, който много обичам - защото точно тогава открих, че нямам възможност да фотографирам много и явно в уплахата си направо съм си казала "Айде стига толкова снимки тука, че да има за после." А там нащраках фотографии, които ми харесаха.

 Тука вече съм се усетила да анулирам светкавицата, за да не прави отблясък.

 В Centrum Ryba, където трябваше да гледам демонстрации на кендо, да сгъвам оригами и да дегустирам суши, имаше такова меле, че посъкратих престоя си и се задоволих с изложбата на кимона и картини от хартия. Извънредното време ми позволи да отскоча до Кукления театър, където управлявах марионетки (по точно се опитвах да го правя, защото се оказа ужасно трудно... :) Имам опит само с петрушките - от детските години и от забавленията с Мая и Бояна.

 След това отново импровизация - влязох в музейния отсек на Манифактура, макар да съм била там неведнъж. Не се бавих много, защото предпочетох да отида сред народа. Попаднах в море от хора, които се бяха струпали на концерт на Кашя Ковалска, защото освен всичко друго бяха и дни на Лодз във връзка с празника на града. Хареса ми.  

После се оказах пред велосипедно шествие, което пропагандираше вело придвижването. С тях освен  полицейски коли отпред и отзад имаше и полицаи с колелета :)

Оттук се отправих към Музея на тъкачеството, който се намира в т. нар. Biała Fabryka на Geyer, който отдавна ми е мерак, но все не можех да се наканя. Да отидеш в Лодз, града на тъкачите, и да не видиш този музей е все едно да посетиш Рим и да не отидеш да видиш Ватикана и папата. Тук изживяването е внушително - от шума само на един стан за толкова кратко щях да оглушея, а не зная тези хора, които са работили там, как са издържали по цял ден години наред - същия въпрос, който ме измъчваше и в тъмницата на замъка затвор в Бърно. Тук интересна е колекцията от облекла от 20 век. Припомних си роклите на майка ми от 60-те с острите бюстове, тънка талия и бухнали поли, шарените хипарски 70 с високите подметки, размъкнатия, напластен силует и фолк мотиви, 80-те с безумния реглан ръкав, който и аз толкова носех... Тъканите също просто описват същата история. Помните ли сатена от 60-те под формата на костюмче или рокля с право жакетче? А гордостта на химическата индустрия - найлона и дрехите от този неприятен материал? А ламето? Жакардовата текстура? А тревирата - хахаха... 

В залата за облекла от предишни епохи имаше манекени с дрехи от 19 век. Там малко си пофантазирах и потанцувах с един от господата - този, който не беше толкова наконтен и самоуверено нахален като останалите :)

Това тук е част от интериора на една от страничните постройки и явно представлява кухня на работническо жилище.


И за десерт - Музея на приказката "Se-Ma-For", който на практика е музей на анимационното студио "Se-Ma-For", където можеше да се види как се правят анимационни филми, както и множество от декорите, куклите и апаратурата. Запознах се лично с 

Мечо Клепоушко, 

както и гледах няколко интересни анимационни филма, от които особено си харесах Miasto Płynie, посветен на Лодз и всичките му проблеми: безработицата, безизходицата, особено за младите, занемареността, простотията на запалянковската война Widzew - LKS (все едно Левски - ЦСКА). Филмът завършва с кучета и котки, които летят в небето, завързани за балони с надписи на съответните любими отбори...

Ето ви трейлър, че няма възможност за enbed:  
http://www.youtube.com/watch?v=DVBOlBggIQM

А тука още малко музика, използвана във филма: 
http://www.youtube.com/watch?v=7agMS1uTsV0

Restart

В периода на затишие - време за малко непубликувани чернови.
Излизат с датите, на които са писани, затова - ето адресите:

Shakespeare - Sonet 146

My Way

"Разбирам" значи две неща

Pink Floyd – On The Turning Away

Dido - Paris

Хубави неща днес

Всичко е бяло.

Оранжевите мандарини греят.

На балкона ми живеят осем гълъба. Рано сутрин те пеят.

Правих неща. Бях режисьор /защото ще имаме коледно тържество/; бях експерт /защото имах консултация/. Обичам да правя неща. Неща, в които се чувствам в свои води. И е много хубаво, когато усещаш как хората се вдъхновяват.

Вървях из града. Всичко е снежно. Снегът искри. Тихо е.

Вътре в мен е тихо.

Война и мир

Преди няколко дни си пътувам с трамвая.

На една от спирките се качват група запалянковци на един от водещите местни отбори на Лодз – „Видзев”. Позната картинка – шумна дружина, нагиздена с шалове в червено (цветът на любимия отбор), въоръжена с кутийки бира, явно не първите.

Народът в трамвая е леко притеснен – феновете подвикват (някои от изразите са нецензурни) и се държат доста свободно, незачитайки обществените норми за поведение. (В Полша пиенето на публични места, освен специално предназначените за това заведения, е забранено.)

Настроението се повишава. Хората гледат накриво. Смеховете и закачките продължават. Някаква жена апелира за приличие. Зпалянковците не обръщат внимание и запяват силно и с апломб. Никой не смее да се обади, но чувствам, че напрежението расте, чувам (или усещам) мърморене и вътрешен ропот. Слава богу младежите не се въвличат в единоборства – има само някакви реплики от двете страни, които увисват в пространството, което е заредено.

Идва време за моята спирка. Ставам и приближавам вратата, която е на метър от мен и е препречена от няколко едри момчета. Те се отдръпват почтително, а младежът, който през цялото време беше с лице към мен, казва весело:

- Да пропуснем Пани (г-жата/г-цата). Тя така хубаво се усмихваше, докато пеехме.

Дали трябва да войнстваме срещу лошото или да го опитомяваме с усмивка?

Тук си припомням едно стихотворение, по което има песен. Когато бях в гимназията обичах да я пея.

ПРИКАЗКА

Дамян Дамянов

Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга!
Самичък съм, а тъй ми се говори …
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди! Ще си отида скоро.
Дойдох аз тук на бурята с плача …
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носел зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дявола бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той - за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът! Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо -
ни с обир скъп, ни с рязана глава …

Но ти заспа!…А тъй ми е студено!…
Туй приказно момиче - где е то?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?

Extreme

Когато животът се ускорява, не ти е до писане... :))

Бърно

Най-после сколасах да кача снимките от пътешествието до Чехия.

Най-напред Бърно.

Това не е най-типичната картина от там, но спокойствието на тази градина беше заразително. (Не бих го нарекла парк, като имам предвид парковете на Лодз, които са огромни и многобройни - 53 плюс 13 горски зони).

Надник:)

Най-известната църква на Бърно - Катедралата "Св. Петър и св. Павел."

Този паметник беше близо до хотел "Континентал", където моя милост се наслаждаваше на удобство и лукс.

Ето това вече е типичната за Бърно архитектура.

Няма как да отидеш в Чехия и да не пийнеш бира. Та тука сме в много известната бирария "Пегас", където едва намерихме места.

Посещението в замъка Шпилберк (точно така, с "к", а на с "г", както си мислех) не е приятно изживяване. Тъй като винаги проучвам какво бих могла да видя, отивайки някъде, почти бях склонна да си го спестя. Става въпрос за замък, който всъщност през по-голямата част от съществуването си е функционирал като затвор.

Въпреки това не съжалявам, ако щете дори само заради ей тази снимка.

Всъщност това, което човек вижда там, го хвърля в дълбок размисъл. Как е възможно да се издържи години в тази тъмница? Да се понесат нечовешките условия и мъчения? (Не публикувам тук голяма част от снимките!) Не са ли нашите вайкания за щяло и нещяло, за неща най-често зависещо от самите нас, направо глезотии пред всичко това?

Отново се опитвам да намеря нещо красиво в тази подтискаща атмосфера.

Дворецът "Летница". До тук пристигаме с колата на Зденка. За съжаление дърво и камък се пука от студ и за туристи са отворени само паркът, ботаническата градина и аквариумът.

Те пък си заслужават. За жалост снимките от аквариума не са сполучливи.

Снимките в Новоседли, където живеят Зденка и Ладо, на които бях на гости през уикенда, ги прави самата Зденка. Това е нишата, в която е урната на Павел Ханик, племеник на баба, син на Ондро Ханик. Снимах го също и за да може да се сравни как изглеждат нашите места с подобна функция.

Това е от посещението ни в Йевишовка. В това селище голяма част от словаците, пристигнали от България, са се заселили първоначално и след това са се разселвали. В момента братът на Зденка, Михал, който в семейството наричат Минко (както са му викали в България), е кмет на Йевишовка.

Отбихме се на гробището, където е погребана сестрата на баба, на име Анна (вляво) и родителите на Зденка (майка й Анна Вагова, е дъщеря на баба Ана и племеница на баба ми).

А някой ще ми обясни ли какво трябва да значи тази чаша на дясната плоча?

Ето това е баба Ана отблизо. Очевидно е колко много си приличат с баба Мара.

А това сме ние с Берта (племеница на баба по линия на Ондро) и Ян в дома им в Бърно, където им гостувах около 4 часа. Берта говори прекрасен български, въпреки че не е имала възможност да го практикува повече от 30 години. Но тя се е преселила от България на 11 години и е го е била научила отлично. Много се трогнаха, че ги помня и то по този начин, защото споделих с Берта как в детските ми спомени е останала като много красива и елегантна жена.

Да дава Господ все така да изпълнявам плановете си - с едно ходене 3 задачи: конференция, лекция като гост лектор и съживяване на родовите корени.

Моят дом

Хубаво ми припомниха, че вече девет месеца обитавам ново жилище, а все още не съм го представила. Така че днес ще има снимки от моята хралупка.

Апартаментът е по-малък от предишния - има само една стая, но за сметка на това всичко е абсолютно ново. PVC дограма, обжавеждане с офис отенък и най-хубавото - много слънце. Доколкото тук има такова:(

Като влезете, това е лявата стена, но е снимана откъм прозореца.

Вдясно, по дългата стена има голяма маса, която си взех от предишното жилище. Масите, както знаем, трябва да са големи. Макар тази да не се използва точно по предназначение. Можете да видите колко добре върху нея стои хоризонтално поставената картина, изобразяваща мъртвата Офелия - сякаш наистина плава по водата. Това ми е най-любимото нещо, което си донесох от Лондон, от галерията Тейт. Колежката ми Бойка се чуди как мога да държа в къщи картина с труп:) Който познава изкуството на прерафаелитите, има отговор. Да, другият ценен армаган оттам е книгата Pre-Raphaelite Painting Techniques.

Това, по-долу, е изглед към централната част на стаята.

Същественото там освен дивана, който винаги стои в този вид - разгънат като легло, е дебелата памучна завивка на пода, която ползвам многофункционално: като килим за уют, като тепих за йога, гимнастика и медитация, като приятно място за търкаляне и четене, като шумозаглушител - да не роптае съседът отдолу като танцувам - и изобщо за каквото друго ми хрумне.

На леглото, разбира се, има възглавнички (и любимото мече), за да се облягам удобно на стената - това е дневна поза. Нощните обикновено са две: ако гледам телевизия, облягам се на бюрото. Но най-често съм тук:)

Това е кабинетът ми. Функционален. Но с цветя и бонсай.

Високотехнологичен.

Това, което ми трябва, е на една ръка разстояние, зад гърба ми. Естествено всичко е категоризирано и си има точно място, но трябва да бъде и красиво - познавате ме.

По-високо - още книги, дискове, касети, карти и каталози от пътешествия.

Това е кътчето със снимки и два подноса с бижута, които все повече се пълнят:)

Съкровищницата продължава и на долния рафт с камъни, хербаризирани цветя и пеперуди, и други неща, които харесвам.

Това е токономата, както се шегувахме на времето с "чичо" Тони. Всъщност произведението на изкуството, което е тук, не е най-същественото. Просто това е кът със спомени, подаръци и снимки от близки хора, а също трофеи и сувенири от пътешествията ми.

Тук прозорецът и вратата към балкона са снимани в нощен режим в опит да се покаже ефектът "дискотека" - лампичките от новогодишната елха са окачени над пердетата. За жалост, като анулирам светкавицата, снимката излиза "бой на негри в тъмна нощ", а когато е включена, се губи вълшебната атмосфера от цветните светлинки.

Другото чудесно нещо е кухнята - много по-просторна е отколкото в по-големите апартаменти.

Светлина.

Зеленина и това, което най-често ям:)

Козметични тайнства.

Вижда се, че не готвя много.

Да надзърнем и тук.

Няма повече. Ха-ха, време е да си ходите.