Българистиката в Братиславския университет

Специалността, в която ми предстои да преподавам се нарича "Превод". Изучава се някакъв друг език, най-често словашки, и съответните филологически дисциплини към него, плюс български с българистичните дисциплини.  От една страна това е двойно натоварване за студентите, а от друга,  полагаемите се часове за една цялостна филологическа специалност се поделят на две.  Това налага да интензифицирам процеса на преподаване на езика и същевременно да снизявам и съкращавам преподаването на литературата до ниво, на което студентите биха били в състояние да я възприемат.

По тази причина по литература творя лекции  като един Паисий.
По езика се опитвам да вкарам знанията на студентите в система, тъй като те са непоследователни и откъслечни.  Самата програма е заложена така, че комуникацията е на втори план. Направо трябва да си вълшебник.

Предстои много работа!

Пътуването като такова

Някога на изпита по западноевропейска литература ми се падна да говоря за „Одисей” на Джеймс Джойс. Истината е, че не бях го чела. И не защото не беше преведен на български – нямаше да е първото произведение, което се налагаше да четем на руски (или за най-смелите и търпеливи – в оригинал), просто не бях смогнала. Не случайно. Един колега беше изчислил, че ако трябва да прочетем всички творби, изредени в конспектите, за петте години на следване би трябвало да четем по 16 часа на ден. Така че често се случваше да изчитаме само кратките описания на съдържанието, които услужливо бяха поднесени в някои от учебниците преди самия анализ. Другият експресен вариант беше впрягане на помощен екип – семейство и приятели – които бодро четат и после преразказват. И кой каквото разбрал. 

Та, омайвам аз проф. Людмила Стефанова с някакви мои представи за романа, който е поток на съзнанието и ето защо какъвто и да било сюжет ми се губи. Въпреки това от устата ми се леят слова и усещам, че се справям не зле. Тя ме слуша жената, очевидно оценявайки достойнствата на ораторското ми майсторство, до момента когато задълбах в темата за пътуването, логично подведена от названието на творбата –

щом е Одисей, значи пътува. Точно тук професорката едва ли не плахо ми възрази, че героят никъде не пътува. Има една приказка за изпитите – най-важното е наглостта да се явиш. Та ето какво отговорих аз, без да ми трепне окото: „Това е едно пътуване към себе си.”

Днес съм застанала пред въпроса кога едно пътуване се превръща в пътуване към себе си и какво трябва да стане, за да се осмелиш да превъплътиш вътрешното си пътуване в реално.

Тръгвам с един куфар и един поглед напред към предизвикателството да повторя един от най-прекрасните периоди в живота ми – 4-те години прекарани в Лодз. Повторя не е точната дума. Нищо не може да се повтори, никога не се потапяме в една и съща вода, дори реката да е същата. 

Да, предлагаха ми да замина отново за Полша, за Познан, но спомените ми от този град са мъчителни, а и хем ще съм на полска земя, хем няма да съм със старите си приятели.

Искам да се повтори единствено това да бъда учител с мисия, а не просто преподавател. Да изпитвам такова удовлетворение от работата си и от контакта със студентите и въобще с хората, каквото чувствах преди.

Съзнателно избрах друго място, за да опозная така отблизо и да обикна толкова още една страна и още нови хора. Дай Боже!

За ученето

Истинският учител научава повече от ученика.

Истинският ученик не просто учи. Той изучава и разкрива себе си.

*разкрива себе си: 1. открива собствената си личност

2. проявява собствената си същност

3. изявява собствения си потенциал

Чрез нас Господ разкрива себе си?

Образът – начинът да съществуваш

Как можем да накараме мислите да стигнат веднага до съзнанието? Да грабнат. Да бъдат схванати моментално и цялостно.

А да бъдат запомнени без да се разпилеят във всички възможни посоки? Но да бъдат запазени тези посоки, към които те са отворили път.

Нужно е нещо, което да ги обедини и да им придаде форма. Необходим е образ на мисълта, който да я закове и винаги да можем да я повикаме. Потребна е визуална (сетивна) метафора.

Така че, трябва да ги видим. Да си ги представим като нещо. При това, да накараме нещото да зазвучи! Да замирише. Пипнете го! Бъдете с него, в него, подръжте го и си поиграйте. Направете всичко, което може да се прави с него.

Това ще накара идеите да оживеят и да бъдат схванати изведнъж и тотално – просто чрез самия образ.

Образът структурира форма.

Придавайки образ на нещо, ние осъществяваме неговото раждане.

То се оформя и отделя от всичко останало и започва самостоятелно съществуване. Има свое Аз. Може да бъде идентифицирано.

Така че, давайки образ на дадена идея, ние я „познаваме”, означаваме и я „присвояваме”. Това е като да дадеш име на нещо – втората стъпка, която човекът прави – било след раждането, било след като е създал каквото и да е, дори елементарен файл. Защото ние работим със знаци за нещата в собствените си глави. Когато вече за нас съществува образ на нещо, подкрепяме го с дума, с която да го асоциираме.

Едно нещо може да има много образи. И всеки образ е действителен на дадено ниво на възприемане.

Така че, да играем с равнищата и гледните точки на възприемане и нещото ще ни разкрива все повече свои образи. А в тази игра и образите на нашето собствено Аз ще изгреят пред нас по невероятен начин.

Образът е сетивен.

А сетивата са връзката между нас и останалата действителност. Мостове между Аза и Не-Аза. Те са каналът, по който тече общуването. Съзнанието, с пакетите от мисли, е само потокът. И този поток е еднопосочният отговор, с който реагираме на възприетото.

А то цялото е усещания. При това много от тях достигат до нас, но ние не им обръщаме внимание и те остават заключени в бездните на подсъзнанието. За да се родят по-късно като чувства и предчувствия.

Твърде прибързано е да пускаме мислите си да летят в обратна посока, преди да поемем цялостно усещането за нещо. И то по-скоро интуитивно. Рациото – после.

Образът е тотален.

Действа като цяло, на всички сетива. Когато го възприемаме, включваме целия си физически, социален и мисловен опит, преживян с нещото, с негови конкретни прояви (като представител на категория, защото ние винаги категоризираме, нали) или подобия (ако не ни е познат).

Образът може да бъде знак.

Ние сме си знакови същества. Това е ясно. И това е свързано точно със стуктурирането на света в нас самите. Да означаваме, именуваме и разпределяме в чекмеджетата на категориите (измислени от нас) е начинът да сложим света в себе си и да го подредим, за да имаме там негова карта и да не се загубим.

Затова най-добре е идеите да се изразяват с визуални ключове или асоциативни котви. Те са едно и също, зависи върху какво ще акцентирате: върху това, че даден образ „облича” идеята във форма и така може да бъде схваната или върху това, че я „закотвя” в паметта в компресиран вид.

Колкото по-точно образът съответства на идеите, които изразява, толкова по-добре си върши работата.

Никога моят образ за нещо не е идентичен с вашия. Това е заради различния ни опит с нещата, за които (за да се разбираме всe пак в някаква степен;)) използваме едни и същи знаци.

Затова поне да се опитваме да откриваме най-точните знаци (обобщени образи), когато се изразяваме. Най-точните за себе си, за това, което мислим и чувстваме. Да намираме такъв образ, който дава най-подходящите асоциации, за да бъде посланието ни осмислено правилно (доколкото това е възможно). Така образът в ролята на знак става концептуален за нашата гледна точка, която ще бъде разглеждана обаче през очите на различни хора.

Колкото по-поливалентен е образът, толкова по-добър знак е.

Това, че образът трябва да бъде точен, не значи, че не може да бъде многоизмерен. Всъщност точността е главно въпрос на залагането на определена идея в образа, а поливалентността в най-висока степен се задейства при разчитането на заложената идея.

И естествено, зависи в каква степен на този, който застава пред образа, той нещо му говори. Дали е в състояние да тръгне по пътищата на всевъзможните асоциации и потенциални интерпретации... Склонен ли е на диалог върху споделения опит на друг (за който имаме намек) и собствените си изживявания. Или търси готови отговори? Или отстоява твърди позиции?

Бихме могли да актуализираме каквото си искаме от цялото богатство на образа, стига да сме способни и готови за това.

Боже, не използвах нито един образ в този текст! Кой ще го запомни?!

Е, това всеки да си го направи за домашно. На практика примерите са в отделните постове, особено последните. Пък и разберете ме все пак, какъв образ да избера за образа – той е толкова многообразен.

Опит да компенсирам недостатъка. Поне на Тати ще му хареса;)

Пълен контрол

Размислите за стимулирането на творческите импулси, ме наведоха на нова тема. Това, което наричам “Пълен контрол”. Да, контрол е да владееш себе си и ситуацията. Имам пред вид друго – преживяването на това състояние. Усещането за изпълване със същността на обстоятелствата, което прави реакциите ти най-естественият и същевременно най-точният им отговор. Сливането с това, което се случва. Пълният синхрон и отдаване на протичащото.

Какво прави рибата във вода? Тя не мисли какво трябва да прави, тя плува.

Ти си толкова отворен, че всичко около теб прониква сякаш през кожата ти. Самото ти същество улавя и отговаря на вибрациите. Доколкото нещата преминават през мозъка, те идват като готови решения, които осъществяваш още преди да си си дал сметка за това. Изобщо разумът по навик пробва някакъв feed back, но той потъва в тоталното чувство на радост, което постъпва отвън и резонира в теб. Това са сигналите на всяка част от Вселената, че й даваш това, което е необходимо. Тогава тя цялата работи за теб.

Ти дори знаеш какво ще се случи. Не като конкретни събития, а като усещане за естествения ход на нещата и за правилната посока на твоите реакции. Толкова си креативен, че това допълнително те зарежда. Убеден си, че можеш да направиш всичко. А хората наоколо улавят това и погълнати от харизматичното излъчване, откликват.

Прекрасно е.

Ключови нагласи:

Всичко е Едно.

Непрекъснато излъчване на любов и добронамереност към Единството.

Увереност в себе си и в подкрепата на Единството.

Ключови действия:

Отваряне на сетивата.

Отдаване на ситуацията такава, каквато е.

Празният лист

Сядам да пиша. Че вече си мислите, че пак бера душа.

Хубаво де. Пак ли се върна старият синдром?

Наричам го “Страх от белия лист”. Роди се някога, може би в началните класове на гимназията. Това е парализата, в която изпадаш, когато застанеш пред бял лист и искаш да кажеш/нарисуваш нещо, но не знаеш точно какво. Чувстваш, че те напъва да изразиш себе си, но още не си хванал никоя от нишките на мислите, които са се заплели в теб. И как да изтеглиш някоя? Сякаш плетеницата се затяга, щом понечиш да го направиш.

Нещо повече. Дори внимателно да развиеш кълбото и вече да си напипал пътеката из лабиринта, отново не можеш да посегнеш към листа. Обременен си с толкова много прочетено и видяно. Та какво ново би могъл да сътвориш? Всичко е направено, нищо ново под слънцето.

При това искаш да дадеш най-доброто, което е във възможностите ти. А какви са те? Смееш ли да се сблъскаш с реалността? Ще се справиш ли? Как да нарисуваш нещо, след като би желал то да е прекрасно, толкова прекрасно като най-хубавите произведения, които си виждал. Като Леонардо? Като Микеланджело? Айде бе! Ха-ха. След като знаеш какви шедьоври са сътворени, как би могъл да си позволиш да мислиш, че си способен да направиш нещо достойно.

Цялото това бреме на познанието за върховните достижения на човечеството и отговорността да не върнеш назад еволюцията сякаш се сгромолясват върху теб. И някак е по-лесно да не правиш нищо. Само да се възхищаваш отстрани на вече съществуващото.

Как се избавих от блокажа ли?

Промяна на мисленето. Осъзнаваш, че винаги има върхове, има лидери, които се открояват и водят цялото напред. Но ако то отзад не помръдва, нищо не става – няма движение, няма прогрес. Нека следваме водачите, да се съизмерваме с тях, което превръща усилията ни във вектори с обща посока. Но ако не се опитваме да правим нещата, те не получават никакъв шанс за съществуване, нито ние – за развитие. И как да разберем за какво ни бива, с какво наистина можем да допринесем за цялото (макар това да е малка капчица), ако не пробваме непрекъснато.

Ключовата фраза е: Осмели се!

Мерилото на напредъка

3 ноември, събота

Някога, много отдавна, след като завърших университета ме разпределиха да преподавам български език и литература в 1-во ЕСПУ в София. Отидох с огромен ентусиазъм. Все пак това е бившата Първа мъжка гимназия, в която са преподавали литературни величия и от която са излезли не по-малко известни люде.

Да оставим това, че накипрена в най-хубавите си дрехи, още с влизането заедно с останалите учителки трябваше да нагазя в огромната локва, в която се бе превърнал вътрешният двор, за да отпушваме задръстения канал в средата.

Имаше, разбира се, и други простотии, но и те, както и хубавите моменти с децата, ме научиха на много неща. Едно от тях беше как да оценявам. Не мога да кажа, че съм се освободила напълно от прекалено високите летви, но все пак, тогава направих сериозна крачка в тази посока. Представете си човек, току що дошъл от академичната скамейка, който трябва да се промени така, че не само да бъде разбиран от четвъртокласници, не само да им поставя адекватни задачи, но и да се научи да гледа до голяма степен през техните очи. Ей богу, не ми беше лесно, но удовлетворението от сполуката си заслужава. Когато стане, цялата дружина е вдъхновена и се забавлява, включително аз. То всъщност хъсът от тебе трябва да дойде. Като ги запалиш, те сами правят всичко.

Най-трудно ми беше да оценявам. Естествено мнооооого обективно. Но в един момент осъзнах, че хората нямат равни възможности. А исках да стимулирам и по-посредствените, и по-апатичните. Оценявайки ги винаги спрямо приетата скала и спрямо другите, които го постигаха с лекота, аз не им давах никакъв шанс. А училището не е, за да предаде някакви знания, а да развива личността. Прочетох сума ти книги, разсъждавах и стигнах до извода, че всеки трябва да бъде измерван спрямо себе си. Мерилото на напредъка е собственият ти успех и собственият ти провал. И не толкова добрите имаха право дори и малкото, което постигат, да бъде забелязвано и насърчавано. И тогава, когато отворих очи за тези деца, те се събудиха. И бяха много дейни и напредваха. Вярно, с по-малки крачки, но бяха весели, отворени и уверени.

Със собствената челяд е някак не толкова лесно. И досега си спомням със срам, че като ми донесяха някоя рисунка например, няма “Браво, маме, чудесно!”, ами “Тука това дърво защо е така? Небето го направи малко по-светло, много е плътно...” и пр. Така че, мили деца, ще прощавате, имам и аз още много да се уча.

Силата да знаеш

Много добре си спомням кога усетих “силата да знаеш”.

Беше лятото на 7-ми срещу 8-ми клас. От дълги години бях сред най-редовните посетители на една прекрасна библиотека – “Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши”. Намираше се на улица “Славянска”, мисля, че № 10, но има ли значение. Великолепната сграда още е там, но е реституирана и отдавна вече е седалище на някаква тежка, може би чужда фирма. Беше едно слънчево място, сред дървета и зеленина в двора, изкачваш стълбите и влизаш в друг, различен свят. Много дълго разлиствах книгите, посягах все към нови и нови, но трябваше внимателно да избирам, защото можех да взема не повече от 4. Тогава, един ден, попаднах на поредицата “Имена от вековете”. Във всеки том се представяха големите творци на човечеството: учени, архитекти, художници, военачалници, изследователи, революционери... Изгълтах я цялата.

Не поисках да стана велика, пожелах да прониквам като тези хора в тайните на света, да отивам все по-нататък и по-нататък, за да го усвоявам и почувствам.

От този миг учех не защото съм прилежно дете и изпълнявам нещата, които е прието, че трябва да се правят. Аз осъзнато исках да зная и с огромно удоволствие попивах всичко – нещо, което за много други беше тегоба.

После открих щастието да споделяш с другите това, което знаеш. Знанията и уменията са сред нещата, които нито намаляват, нито ти се отнемат от споделянето. Нещо повече – всички печелят от разпространяването на постигнатото, то се надстроява и увеличава.

В гимназията учех много по-често и по-лесно, обяснявайки нещо на някого. Не съм решавала никога, че ще преподавам, но то е станало естествено. Всъщност толкова много пътища имаше пред мен, че това ме объркваше. Може би затова ги събрах в езика – та нали всичко е в него – целият живот на един народ, на един индивид също.

Каквото и да опознаваш обаче, трябва да предадеш посланието на другите. И тогава пак ти е необходим той, езикът – ключът към познанието и общуването.