Получих лично съобщение от приятел
със следния въпрос:
Чувстваш ли се щастлива и защо?
Отдавна никой не ми е задавал важен
въпрос от упор.
Такива прояви в общуването не са на мода.
А всъщност не е ли точно това най-ценното в контакта с хората?
Един разговор да ти отваря врати: към въпроси, които
трябва да си зададеш, към гледни точки, за които не
си бил чувствителен до този момент, към отговори
вътре в самия теб, чийто изказ не си успявал да
формулираш. Или дори не си се опитвал.
Чувствам ли се щастлива и защо?
Начинът, по който е зададен въпросът, показва, че той
има впечатлението, че съм, и по-скоро трябва само да
се аргументирам – защо, аджеба, съм щастлива.
Има и един друг подтекст.
Той, струва ми се, се чуди и не проумява как бих могла
да съм. Вероятно като има предвид „шибаната” (по
общото мнение) действителност, в която живеем и в
частност „личната ми картинка”, която в повечето случаи
се тълкува, ако не като трагедия, то поне като
невероятно сътресение.
Че как иначе – крах на идеалния 23 годишен семеен
живот, емоционални инвестиции, отишли на вятъра,
предателство от най-близкия и прочее
обществени оценки?!
Работата е там, че имам собствен поглед към
събитията. Че приемам всичко като възможност
за ново начало, за живот, който не съм имала, за
уроци, които не съм научила, за умения, които
не съм придобила, за качества, които не съм
(до)развила...
Да, щастлива съм.
Чувствам огромна жажда за живот.
Всичко ми е интересно.
Всички ми казват, че имам млад дух.
Той дори не е млад.
Като се има предвид любопитството ми към света и
свръхсетивността ми в момента, той е детски.
Трябва да умеем да се прощаваме.
Без омрази, без обвинения. С разбиране и прошка.
Човек има право да се променя.
И да бъде верен преди всичко на себе си, не на
другите.
Не можеш "да оградиш" някого с "колчета" и да заявиш, че е твой.
Мисля, че това е тайната на щастието – никога да не
губиш жизнелюбието. Тази свързаност със света и
хората. Да съществуваш изцяло в настоящето и да си
готов да посрещнеш всичко, което ти се случва.
Това последното трябва да го развиеш като бонус от
всичко, през което си преминал. Да, видял си
издигането и рухването на толкова „царства”
(под това, разбирай цикъла на каквото й да е –
човек, вещ, събитие, състояние, което ти изглежда
сигурно). Но това е тъкмо причина да цениш мига
сега, в който то съществува и е точно каквото е.
Или мига преди, в който го е имало и е било важно
за теб. Вече знаеш, че вечността е химера.
Бъдеще няма.
То се прави днес.
Щастието идва отвътре.
Вижда се веднага в светлината, която струи от очите.
Където и да го дириш, няма да го откриеш, ако не си го
възцарил в себе си.
Никой не те прави щастлив, ако ти самият не си.
Нека не плачем над руините.
Нека просто тръгнем по пътя с широко отворени очи и
сърце.
Готови за подвизи...
и нови поражения.
