Е, за момент съм малката Аня

Това, че трябваше да бавя децата на съседката снощи, ми даде възможност най-сетне да си напиша домашното по полски. То е голямо съчинение, подробна характеристика на човек. Отлагам го вече втора седмица. Упражненията изобщо не ги пиша, правя ги, докато ги проверяваме в клас, но това е моя реч и е редно да видя как се справям.

Цялата ситуация с децата, песните на любимия ми Feel, които звучаха от телевизора, предавани от фестивала в Ополе, където отново обраха сума награди, размишленията за обвързаността, изведнъж ме превърнаха от самоуверена и независима личност в разплакана, тъгуваща по близките си жена. Без пътеводната светлина на реалното присъствие на любим човек, за момент загубих пътя. Отдадох се на това усещане, описвайки ту през сълзи, тук с усмивка незначителна част от тълпящите се спомени.

Добре, че Лена и Максим се прибраха и ме върнаха в реалността.

Така и още не съм довършила домашното.
И без това е вече 3 страници А4.

Заемам се с “домашните” на течащия живот...

Обич без зависимост?

Вчера отново имах покана за театър, но съседката ми Лена ме помоли да погледам децата, за да могат с Максим да излязат да се поразвлекат с приятели в някой клуб. Сърце не ми даде да й откажа втори път (първият път трябваше да пътувам до Краков), пък и сама й бях предложила да се обръща към мен в такива случаи. Тя по цял ден е вкъщи с малките и има нужда да смени обстановката и да се поразведри.

Дечицата са две: Миша – във втори клас, и Анечка – на две годинки. Те понякога идват с майка си на гости у нас, така че ме познават. С баткото се разбираме добре. Говорим ту на полски, ту на руски, имам подаръци, измайсторени от него, а вчера въртяхме обръч, показа ми някои свои съкровища, изобщо – имаме си приказка. С малката беше трудно – тя е изключително привързана към майка си. Играхме си добре до момента, когато осъзна, че мама я няма. Изпадна в истерия и въпреки опитите ми да я утеша, нищо не помагаше. Напротив, отблъскваше ме като чужд човек, някакъв натрапен ерзац заместител на мама. Дори ме удряше – беше обидно, но и смешно, защото се виждаше, че го прави съвсем леко, колкото да маркира, че не съм тази, която иска, и че просто съм човекът там, на място, който да поеме гнева и разочарованието й, че е изоставена.

По принцип тези деца си лягат късно – когато Лена и Максим излязоха, беше след 22:00. Опитите за слагане в леглото бяха напразни, затова изчаках Аня да се поуспокои.

Миша пусна мултик. Беше интересно да видиш как при отсъствието на мама и татко, малката се присламчи към най-близкия си човек – своя брат. Където беше той, тя по него. Искаше дори да се качи на неговия стол, но той я отблъскваше, защото му пречеше да гледа. Както и да е, след две серийки, реших, че е крайно време за сън – към малките деца, когато се залага представата, че съществуват правила, не съм от най-либералните родители. Точно за това ми стана малко смешно, когато видях над леглото на Миша, залепени бележки със съдържание: “Не забравяй да си измиеш зъбите!”, “Добро утро, Миша, оправи си леглото и ...”. Не би ми хрумнало да поднасям въпросните правила под формата на такива директиви, а по-скоро като пример и навици. Странно – в същото време децата си лягат почти, когато си искат.

Миша се приготви и си легна. Анечка? Борба, сълзи и рев до Бога! Пуснах я на земята и тя се сви на пода до стената, хълцайки. Казах й, че може да остане там и когато е готова, да ми се обади. После загасих лампата в знак, че така или иначе е време за сън, но оставих вратата отворена и оттам влизаше светлината от другата стая. Ново избухване в плач. Аз – никаква реакция. Знаех, че когато няма съпротива от моя страна, тя просто няма какво друго да прави освен да остане подвластна на тъгата и умората си, и да заспи.

Когато отидох да надникна, Аня се беше покатерила в леглото при братчето си. Той много не я искаше, но го убедих, че тя страда и че сега той е единственият човек, който може да й даде утеха. И така, сгушени един до друг, те скоро заспаха.

Урок 1: Потвърждение на правилото, че когато искаме да постигнем нещо, не бива да го налагаме, а да създаваме условия то да се осъществи като най-естествено продължение на ситуацията.

Урок 2: Колко много зависим от тези, които обичаме! Но за децата това е капан, който ги прави несамостоятелни. С колкото повече хора се среща и общува малкият човек, толкова повече се откъсва от тази зависимост, защото любимият образ не иззема целия негов свят. Този свят се открива пред него като възможност да учи и опознава други неща и да крачи сам, но смел и силен, защото има основата на любов, която му е дала свобода.

И така цял живот...

За театъра и публиката

Чакате описания на пътешествията до Познан и Краков, знам, но сега не съм на такава вълна. Спирам да пиша и за купони, щото много ще ми завидите, пък и те вече са на свършване. Сесията е в разгара си. Тук-таме се понапиваме след някой изпит, но после народът ще се разпилее по родните си места. Колегите чужденци, които са приключили с изпитите, също се разотиват един по един и ще поопустее. Слава богу, имам и други контакти и занимания, пък започват и гостувания на приятели и близки.

В момента основното ми развлечение е театрален маратон преди сезонът да е свършил. На финалната права се класирам за някои нашумели постановки в Teatr Nowy, които обаче предстои да паднат от афишите по чисто конюнктурни съображения – нов артистичен директор парашутист с коренно различна визия за посоката на развитие на театъра. Концепцията му се очертава като твърде “авангардна”, бих казала обаче твърде драстична по отношение на колектива и публиката – уволнява половината от състава, а такава рязка смяна на репертоара би отблъснала редовната публика, имаща определени очаквания към “своя” театър.

Така че това са прощални представления и артистите наистина се раздават, защото знаят, че играят единствено заради хората. Бъдещето им е неясно, атмосферата на един екип, изграждан с години, изживява последните си часове преди да се разпадне, когато пътищата им се разделят. Зная всички тези подробности от приятелката си, която работи там и всъщност благодарение на поканите, които ми осигурява, мога да съм свидетел на прекрасните представления и на трогателната раздяла с театъра и неговата публика.

Завчера, след края на “Майстора и Маргарита”, доайенът на театъра каза няколко думи точно в духа на моите разсъждения (с гордост и без оплакване), а артистите раздадоха всичките си цветя на публиката. Изключително вълнуващ момент!

Самата постановка на пиесата по романа на Булгаков беше твърде сериозна и ужасно дълга – 4 часа! Не че беше лоша, но мисля, че по отношение на мобилния постмодерен човек това е начин не да привлечеш, а да загубиш вниманието му. Режисьорът е правил този спектакъл, имайки предвид своето поколение, което може да издържи например психологически паузи в пълно мълчание, при което един от героите изпитателно разглежда публиката в продължение на повече от 5 минути. Макар да принадлежа именно към това поколение и да съм театроман, дори на мен ми идва в повече.

Нашата постановка на Теди Москов беше много по-адекватна на съвременната публика, дори с риск да бъде определена като по-лек прочит на произведението. Кинематографичният кондензиран подход на Теди просто очарова сетивата, грабва те и затова въздейства. Мисля че затова режисьори като него и Александър Морфов имат успех – умеят във всяка постановка да вградят различни нива на подтекст, които могат да бъдат разчитани в зависимост от нивото на всеки отделен зрител. Има скечови ефекти от рода на това на някого да му паднат гащите – за най-елементарната публика, а има и дълбоко символични актове, които достигат до съзнанието на малцина, както и много моменти, степенувани между тези две крайности.

Най-много ми хареса моноспектакълът “Моят божествен развод” – трагикомичен разказ за преживяванията на жена на средна възраст, чийто мъж живее с младата си любовница и нещата отиват към развод. Колко познато! Нищо чудно, че именно тази постановка ме е развълнувала най-много.

Juwenalia

Вчерашният ден обаче надхвърли всичките ми представите за лудница. Намираме се в такъв период на годината, когато в цяла Полша тече т.нар. Ювеналия. Това са ежегодни студентски празници през май и началото на юни, преди лятната сесия. Всеки полски университет празнува по различно време. Всъщност пътуването до Познан беше в рамките на Ювеналията в Познанския университет, на която бяхме поканени (ще го опиша по-късно като си сваля снимките от апарата).

Тази седмица такъв празник провежда Лодзката Политехника. Вчера, петък вечер, беше кулминацията – серия от концерти на известни групи от следобед до късно през нощта. Естествено, направо от лекциите с няколко студенти се помотахме, ходих им на гости до общежитието и към 21:30 се отправихме към мястото на откритата сцена.

Градът беше като мравуняк. Потоци от млади хора се стичаха от всички страни. Трафик почти нямаше, освен автобусите, които сипеха нови и нови количества студенти. Улиците бяха техни. Градът им принадлежеше. Глъчка, движение, развеселени тълпи, много бира... Оказа се, че сцената е в оградено място и реката от хора, в която се бяха превърнали потоците, почна да забавя, а накрая да блокира. Мястото не можеше да поеме повече хора. Тълпата се степваше все повече, хората се губеха едни други. Всички заизваждаха телефони и започна голямото уговаряне кой къде е, как ще се съберат и какво ще правят в тази ситуация. Настана блъсканица и тъй като не искахме да рискуваме да бъдем смачкани, се запромъквахме обратно на свобода.

И ние насъбрахме още познати – къде със срещи, къде по пътя, и започна голямото скитане. Във всички клубове купонът беше на 6, бяха препълнени и ужасно шумни. Хора имаше навсякъде из района – насядали по стълби, по тревата... Нямам думи. За съжаление се оказа, че батериите на фотоапарата ми са умрели и нямам възможност да ви покажа всичко това.

После цялата вечер се чувствах като в роман на Хемингуей – от един бар в друг, алкохол (разбирай – бири, студентите друго почти не пият), шеги и истории. Приключихме с 3 заведения на Пьотрковска, едното от които специално искам да отбележа.

Казва се Łódż Kaliska, на три етажа е – малко прилича на лабиринт с отделните си зали и виещи се метални стълби. Там не останахме, защото музиката дънеше яко и не си чувахме приказката, а трябва да ви кажа, че по-добра езикова практика от тая, която провеждаме по такива забавления, няма. Говорим изключително на български. Естествено има известни дози полски, което пък е полезно за мен.

Защо отбелязвам това място? Най-забележителното нещо там са тоалетните. Едната е с плочки в черно-бяло, с картина, издържана в духа на холандските майстори, но съвременна – мъж и жена, които са изобразени до кръста, голи. Тя докосва едно от зърната на гърдите му, а той е направил някакъв жест с ръка, и това на фона на оригинален образ от холандско платно, който стои пред картина, а тази картина повтаря предния план с мъжа и жената. Оставаш озадачен от стереоскопичния ефект, измъчва те въпросът какво точно изразява жестът на мъжа и в теб се загнездва мисълта какво означава всичко това.

Втората тоалетна те разбива. Тя е клетка, вградена в стълбите, направена от огледално стъкло, през което виждаш каква става в клуба. Работата е там, че макар да знаеш, че от обратната страна материалът е непрозрачен, не можеш да се освободиш от усещането, че всички те виждат. Секват ти всякакви пориви и трябват усилия на съзнанието, за да убедиш себе си, че не си на показ и да свършиш това, за което си дошъл. Всички стигнахме до извода, че подобна архитектурна идея идва малко в повече и това, че те карат да преживееш подобни усещания, е перверзно.

Накрая се пъхнахме в съседния клуб, където в едно кътче на някаква платформа край стълбите, в удобни кресла, на приглушена светлина, приятна музика и весели разговори се размазвахме още няколко часа.

В началото, когато не успяхме да отидем на концерта, студентите бяха разочаровани, но с течение на времето доброто настроение обхвана всички и се забавлявахме все повече със ситуацията. Аз, както обикновено, си приемах всичко като дар от съдбата и откровение, защото “Господ си знае работата” и това, което често смятаме, че трябва да ни се случи, е далеч от това, което ни се полага да научим, да преживеем, да преодолеем или да развием у себе си.

Казах им мисълта “Животът е това, което ни се случва, докато правим планове.” и поразсъждавахме върху нея. Май им хареса.

Апокалипсис сега

Тези последни дни от годината са шеметни: подготовка за изпити, самите изпити, проверка на тестове и есета. Имам и собствени такива – по полски. Купоните също не спират, а на недоспал човек всичко му е като на филм.

Към това трябва да се прибави и лудницата, която цари в града. Първо тук трескаво продължават ремонтите из целия Лодз. Отпуснати са средства от ЕС, които спешно трябва да се усвоят. Числото на улиците, които са в процес на реконструкция скоро ще достигне 210, някои от които са централни артерии. Както и във Варшава, тук няма околовръстно и задръстванията са огромни.

Допълнителните емоции идват и от факта, че няма никаква гаранция, че транспортът, който си ползвал вчера, днес или утре ще върви по същия маршрут. Налага се всеки ден да четеш разписанията по спирките, актуализирайки информацията си за това кое откъде минава. При това трябва да пристигаш на спирката достатъчно рано, за да съобразиш нова комбинация от превозни средства, която да те достави там за където си тръгнал.

Във вторник още към 7 сутринта беше станал някакъв инцидент и половината град беше почти парализиран чак до следобед. А аз трябваше от курса по полски да търча за една комисия, в която участвам. 40 минути се опитвах да намеря някакъв транспорт в моята посока. Накрая с някакъв автобус се добрах до автогарата, откъдето знаех, че имам по-голям шанс да намеря такси. Естествено закъснях (само 10 минути обаче). Напрежението от бързането ми коства нервност през целия следобед. Впоследствие разбрахме, че се е срутила някаква част, поддържаща трамвайните кабели и слава богу, не е имало жертви.

Моля, хората, които ще ми идват на гости, да не се шашкат от апокалипсиса, който обрисувах – все пак не винаги е така.

24-ти май - ПРАЗНИК, КАКЪВТО ДРУГИТЕ НАРОДИ НЯМАТ

Честит празник на всички близки и приятели!
Честит празник на всички българи!

Нека отново и весел и вдъхновяващ!

Тук вече го отпразнувахме на 20 май със специално тържество.

Беше изключително преживяване. Студентите се бяха подготвили прекрасно. Залата беше пълна. Атмосферата приповдигната, вълнуваща. Присъстваха височайши гости от посолството във Варшава, спонсорите, представители от ръководството на университета, българи, живещи в Лодз, български студенти, които са тук по обменни програми, самите студенти българисти, много от сърбистите, словенистите - преподаватели и студенти. Беше дошло дори едно словашко семейство, които споделиха, колко приятно се чувстват в нашата среда.

Програмата беше изключително богата:

Тържествена част:
Презентация "Образите на Светите братя в изобразителното изкуство".
Презентация и програма с раздели "Първоучителите","Празникът" и "24 май - защо сме горди с този уникален празник" (мое дело).

Забавна част:
Фантастична театрална постановка как Братята се пренасят в наши дни и се сблъскват с бюрокрацията (трябва да прокарат проекта си "Азбука"), с един непонятен им език, пълен с жаргон и компютърен сленг. Присъстваше и онзи момент от житието на Кирил, когато избира София, мъдростта. Беше представен като конкурс, на който той може да направи своя избор измежду следните кандидатки: домакиня, т. нар. kura domowa, сексбомба, бизнесдама и София. После ги назначиха за преподаватели в нашата катедра и задаваха въпроси, вкл. и на някои прпадаватели, отбелязвайки, че трябва още да поработят върху материала.

Смях, смях.
Всичко това е изцяло дело на една мощно артистично ядро от студенти ІІ курс. Е, и аз дадох някои идеи, признавам си. Заедно на маса писахме първоначалния сценарий.

После имаше драматизация на една народна приказка, също много добра. Нашите студенти изучават дисциплина "Театър на южнославянските народи" при проф. Ядвига Собчак и тя прави с тях такива постановки.

Накрая една българка, артистка, която живее тук и пее по невероятен начин народни песни, съвсем довърши публиката. Певицата подкани хората да се включат в изпълнението и много от присъстващите припяваха.

Естествено след това имаше коктейл. Това обаче съвсем не беше краят. По традиция след тържествата завършваме с купон в някоя от явките ни (има няколко сръбски ресторанта), където атмосферата се нажежава и се стига до хора и танци по масите. После с най-издържливите бяхме в клуб и така до 4 часа.

По едно време дойде майката на един от студентите да го вземе с колата, че живеели далече. Жената с удивление отбеляза, че не е виждала такова нещо и изрази съжаление, че обикновено в другите специалности курсовете са толкова големи, че студентите дори от един курс не се познават, камо ли от всички курсове и че нямат такъв задружен живот.

Е, така е при нас. Заразата се нарича "Балкански синдром".

*Снимките - допълнително.

Радост вкъщи

Народе,

Най-после съм напълно оборудвана и независима технически!

След като разбрах, че ще сменям жилището наесен, се бях зарекла да не купувам нищо голямо, но... направих изключение. Имам т. нар. у нас Smart Studio: принтер/скенер/ксерокс/факс, наречено тук urządzenie wielofunkcyjne, демек - многофункционално устройство.

Още от България си наумих да се сдобия с тази супер полезна за работата ми тук вещ, дори веднъж отидох да го купувам. Фактът, че всичко по него беше на полски: надписи върху корпуса, менюта и хелпове, охлади ентусиазма ми. Айде аз ще се оправя, но като си го домъкна в БГ, всички останали, които го ползват, ще трябва да се борят с неразбираеми съобщения.

Моментът обаче назря. В службата секретарката на Катедрата вече почти два месеца е болна. На всички ксерокси и принтери са им свършили тонерите, а предстоят изпити, които да се печатат, както и други материали и т. н. Когато опряхме до поканите за тържеството за 24 май, вече ми прекипя... Даже и с полски менюта - купувам го и това е. Реших, че като си тръгвам, просто ще го харижа на Катедрата, а дотогава кой знае какво още ще измислят да напъхат в подобно устройство, така че ще е по-добре да си купя ново.

Консултантът ли беше по-любезен или този път имаха по-голям асортимент, но за моя радост имам новичък Canon с английски менюта. Ура!

Първата ми творба - въпросните покани са строени и готови за изпращане, а някои вече отпътуваха - тия до посолството ни във Варшава. Имаме потвърждение, че височайши гости ще присъстват.

Тъй като бях вдигнала голям шум, че така не може да се работи, най-после секретарката се появи (тя е със счупена ръка) и поръча всички необходими консумативи, които на свой ред пристигнаха. Слава Богу, няма самоотвержено да си изцедя тонера за нула време!

За да се убедите в радостното ми настроение, публикувам прясна снимка от междучасие в групата по полски.