17 ноември, събота
Наложи се да си купя възглавница. Не че нямам, ами не сте виждали що за възглавници са тукашните. На мене и българските възглавници са ми големи и меки, та си имам по-ниска вкъщи, но това... Представлява огромно нещо: 70/60-70 см, но не особено пълно с пух, затова се сплесква и обезформя. По идея трябва да са добре натъпкани. И руските са такива по стандарт. Баба ми, словачката, имаше същите – така се запознах с тях.
През лятото, когато ходех в нейната къща на село, много обичах да се промъквам в стаята за гости. Беше винаги хладно и пълно с интересни неща. В гардероба и раклите бяха скътани невиждани старовремски и чуждоземни неща и затова привличаха като магнит. Толкова повече, че съществуваше забрана да се влиза там, хеле пък да се ровичка. Това, естествено, правеше приключението по проникването и тършуването многократно по-вълнуващо. Винаги се разнасяше лека миризма на нафталин, която се е запечатала в мен, и когато усетя такъв мирис, именно тази картина изниква в съзнанието ми – на “забранената стая”. Та там имаше огромна спалня (като пораснах се оказа, че не е толкова голяма) с дебела пухена постеля, завивки и въпросните чудовищни възглавници. Всичко бяло като сняг с дребни, лилави цветчета, сякаш разпръснати отгоре. Направо те кани да полегнеш. Естествено обожавах да потъна в този пухкав облак, да се търкалям и подскачам, нагиздена с откритите “съкровища”. Ясно е на всички, че понякога бях залавяна (и не само аз – имаше и колективни щурмове, съвместно с някой/и от трите ми братовчедки и един братовчед), но си струваше да изтърпиш едно мъмрене. Дядо ме е тупал само два-три пъти и то за далеч по-сериозни магарии.
Наложи се да си купя възглавница. Не че нямам, ами не сте виждали що за възглавници са тукашните. На мене и българските възглавници са ми големи и меки, та си имам по-ниска вкъщи, но това... Представлява огромно нещо: 70/60-70 см, но не особено пълно с пух, затова се сплесква и обезформя. По идея трябва да са добре натъпкани. И руските са такива по стандарт. Баба ми, словачката, имаше същите – така се запознах с тях.
През лятото, когато ходех в нейната къща на село, много обичах да се промъквам в стаята за гости. Беше винаги хладно и пълно с интересни неща. В гардероба и раклите бяха скътани невиждани старовремски и чуждоземни неща и затова привличаха като магнит. Толкова повече, че съществуваше забрана да се влиза там, хеле пък да се ровичка. Това, естествено, правеше приключението по проникването и тършуването многократно по-вълнуващо. Винаги се разнасяше лека миризма на нафталин, която се е запечатала в мен, и когато усетя такъв мирис, именно тази картина изниква в съзнанието ми – на “забранената стая”. Та там имаше огромна спалня (като пораснах се оказа, че не е толкова голяма) с дебела пухена постеля, завивки и въпросните чудовищни възглавници. Всичко бяло като сняг с дребни, лилави цветчета, сякаш разпръснати отгоре. Направо те кани да полегнеш. Естествено обожавах да потъна в този пухкав облак, да се търкалям и подскачам, нагиздена с откритите “съкровища”. Ясно е на всички, че понякога бях залавяна (и не само аз – имаше и колективни щурмове, съвместно с някой/и от трите ми братовчедки и един братовчед), но си струваше да изтърпиш едно мъмрене. Дядо ме е тупал само два-три пъти и то за далеч по-сериозни магарии.
Няма коментари:
Публикуване на коментар