I-Ching of the Day

Ван Гог

Така наричам удивителната комбинация от нощносиньо и искрящо жълто.

А как иначе би могла да се казва?!

Любим художник, любими цветове.

Жената, която съм

Има толкова момичета, които кръжат наоколо.
Ала те привличам аз.

Зная защо.

Аз съм жена. Пълнокръвна, цяла. При това по-жива от доста от тези млади същества.

Много от тях са като безгрижни пеперуди или пък разхождат тъжните си физионамии на емо. Ала те не задоволяват всички страни на твоята разнолика същност, вечно жадна за нещо ново.

Помня един разказ на Рей Бредбъри, където хората наподобяваха гъсеници, защото зад настоящия им образ се точеха миналите им състояния, изживени във времето – до момента, в който са се родили. У мен тези предишни етапи са вградени като в хиперпространство – аз не ги изживявам никога, а ги задържам в себе си. Виждал си тримерна проекция на хиперкуб, нали?

Аз съм и момиче, и жена, и дете и майка, другар, партньор, сестра, съпруга, любима. В мен живеят ученият и поетът, учителят и вечният ученик, магьосницата и разказвачът на приказки, компютърният маниак и актрисата, всеопрощаващият и воинът, изследователят и домошарът, експериментаторът и съхраняващият традициите, този, който пише сценариите на ситуации, които другите разиграват и този, който се оставя на течението.

Умея да се шегувам, но зная кога да бъда сериозна. Възможно е да съм в центъра на купона или пък да съм този, който наблюдава отстрани суетата. На мен може да се разчита – отговорна съм до крайност, но това не отменя същността ми на мечтател.

Мога да бъда и студена, и гореща, прагматична и романтична, рационална и чувствителна, дори ирационална.

Мога да бъда искряща от жизнерадост и загадъчно печална, открита и недостъпна, нежна, но и страстна, невинна и мръсница.

Затова съм жената – такава, каквато я поискаш и такава, каквато дори не предполагаш, че може да бъде. Само трябва да умееш да извикаш за живот различните ми същности.

Колкото повече страни провокираш у мен, толкова повече ще откриваш.

Два вида щастие

Разглеждах онези стари снимки и някак изведнъж в съзнанието ми се оформи отговорът на въпрос, който отдавна ми убягваше, въпреки че настойчиво се опитвах да го уловя.

Кога усещаме щастието – в момента или post factum?
Бях убедена, че щастието съществува само в протичащия момент.

Но нещо ме смущаваше.
Тези случаи, когато впоследствие разбираш, че си бил щастлив.

Точно така.
Щастието е в Сегашно време. Тогава го усещаш.

Но има друго щастие – откриваш го, когато го оцениш, когато го осъзнаеш, когато го загубиш. Тогава знаеш, че си бил щастлив.
Щастието в Минало време.

Мислех, че животът ми в Полша също е едно безкрайно „сега”.
Но тук вече имам история.

Вървя из Лодз и толкова много места ми говорят.
Съживяват спомени за преживяно щастие – в Минало и в Сегашно време.

А сега те имат деца

Тези стари снимки ме върнаха назад в много щастливо време.

Варна, лятото на 1984г.

Нашето бебче - Яна. За следващо още никой не мисли. Тъй че, Влади, ще прощаваш, ама ти още не си дори в проект.

Яна и Захари, който още не подозира, че ще има две дъщери:)

Яна, както винаги, опитваща се да се измъкне по стълбата навън, в широкия свят. Бива заловена - този път от приятелката на Захари.

Втора кожа

Тя е точно по мярка.
Мека и удобна.
Пропусклива дотолкова, доколкото да запазя откритостта си към хората. Леко сияе от добронамереността, която излъчвам отвътре.

Но е здрава, ах, колко е непроницаема отвън. Щит, който пази същността ми.

Не зная кога се появи. Просто се разви и това е – еволюция:)
Защитна реакция.

Когато една дума, казана накриво, дори от някой непознат, засяда в теб и огорчението от нея отравя целия ти ден, трябва да направиш нещо, за да просъществуваш. Без да се разрушиш от непремерените дори жестове на хората. Какво остава за преднамерено недружелюбните.

Избрах да се превърна в Буда, който не иска нищо, не очаква нищо и приема всичко безстрастно, такова каквото е.

Излъчваното послание е – ето ме, идвам с добро, но няма да сторя нищо. Ще стоя тук, в себе си, и ти си този, който решава дали ще тръгне насреща или ще отмине встрани. Но не можеш да ме нараниш.
Аз имам втора кожа.

Ала някой идва и търси път към вратите на сърцето.
И твоето спасение сега е твоят затвор.
Затворена в бронята, не можеш да излезеш и да го посрещнеш с отворени обятия.

Успях няколко пъти – да, много малко.

Усещането е шеметно. Сякаш дух, изпуснат от бутилка. Наслаждаваш се на невероятната свобода да изразяваш себе си. Летиш. Познаваш щастието да се отвориш тотално. Залива те удовлетворение от това, че си го постигнал, макар да ти е коствало много усилия.

Но...

Започват да кълнят желания, да набъбват очаквания, да се раждат надежди... А действителността е отнесла прекрасните моменти... Светът изведнъж става суров. Студените ветрове на човешките реакции пронизват жестоко. Сякаш си излязъл в ледена зима без палто. Зъзнеш, оголен и толкова, толкова уязвим.

Най-страшно е, когато ти обърне гръб този, който те е предизвикал да се превъзмогнеш и да се освободиш. Ако си изоставил спасителната си кожа, оставаш бездомен и съкрушен.

Затова се връщам в нея.
Макар да мечтая...

да я изгоря...

някога.

Мисля си за приказките, в които героят е омагьосан и превърнат в някакво животно, чудовище (Може би дори Снежната кралица е уплашено малко момиче?). Някой трябва да прозре какъв е той въпреки „втората си кожа” и да развали магията... като го обикне... безусловно.

Михаил Врубел, "Царкиня-лебед"