Бърно

Най-после сколасах да кача снимките от пътешествието до Чехия.

Най-напред Бърно.

Това не е най-типичната картина от там, но спокойствието на тази градина беше заразително. (Не бих го нарекла парк, като имам предвид парковете на Лодз, които са огромни и многобройни - 53 плюс 13 горски зони).

Надник:)

Най-известната църква на Бърно - Катедралата "Св. Петър и св. Павел."

Този паметник беше близо до хотел "Континентал", където моя милост се наслаждаваше на удобство и лукс.

Ето това вече е типичната за Бърно архитектура.

Няма как да отидеш в Чехия и да не пийнеш бира. Та тука сме в много известната бирария "Пегас", където едва намерихме места.

Посещението в замъка Шпилберк (точно така, с "к", а на с "г", както си мислех) не е приятно изживяване. Тъй като винаги проучвам какво бих могла да видя, отивайки някъде, почти бях склонна да си го спестя. Става въпрос за замък, който всъщност през по-голямата част от съществуването си е функционирал като затвор.

Въпреки това не съжалявам, ако щете дори само заради ей тази снимка.

Всъщност това, което човек вижда там, го хвърля в дълбок размисъл. Как е възможно да се издържи години в тази тъмница? Да се понесат нечовешките условия и мъчения? (Не публикувам тук голяма част от снимките!) Не са ли нашите вайкания за щяло и нещяло, за неща най-често зависещо от самите нас, направо глезотии пред всичко това?

Отново се опитвам да намеря нещо красиво в тази подтискаща атмосфера.

Дворецът "Летница". До тук пристигаме с колата на Зденка. За съжаление дърво и камък се пука от студ и за туристи са отворени само паркът, ботаническата градина и аквариумът.

Те пък си заслужават. За жалост снимките от аквариума не са сполучливи.

Снимките в Новоседли, където живеят Зденка и Ладо, на които бях на гости през уикенда, ги прави самата Зденка. Това е нишата, в която е урната на Павел Ханик, племеник на баба, син на Ондро Ханик. Снимах го също и за да може да се сравни как изглеждат нашите места с подобна функция.

Това е от посещението ни в Йевишовка. В това селище голяма част от словаците, пристигнали от България, са се заселили първоначално и след това са се разселвали. В момента братът на Зденка, Михал, който в семейството наричат Минко (както са му викали в България), е кмет на Йевишовка.

Отбихме се на гробището, където е погребана сестрата на баба, на име Анна (вляво) и родителите на Зденка (майка й Анна Вагова, е дъщеря на баба Ана и племеница на баба ми).

А някой ще ми обясни ли какво трябва да значи тази чаша на дясната плоча?

Ето това е баба Ана отблизо. Очевидно е колко много си приличат с баба Мара.

А това сме ние с Берта (племеница на баба по линия на Ондро) и Ян в дома им в Бърно, където им гостувах около 4 часа. Берта говори прекрасен български, въпреки че не е имала възможност да го практикува повече от 30 години. Но тя се е преселила от България на 11 години и е го е била научила отлично. Много се трогнаха, че ги помня и то по този начин, защото споделих с Берта как в детските ми спомени е останала като много красива и елегантна жена.

Да дава Господ все така да изпълнявам плановете си - с едно ходене 3 задачи: конференция, лекция като гост лектор и съживяване на родовите корени.

Не си оставяй магарето в калта

Какво правим, когато всичко изглежда безднадеждно?

Вайкаме се за сполетялото ни нещастие?

Махваме с ръка – голяма работа, ще се оправя все някак?

Вдигаме ръце безпомощно, предавайки се – да става каквото ще?

Или сме като онази жаба оптимистка, която паднала в млякото, но толкова упорито скачала, за да се измъкне, че то станало на масло и, видите ли, успяла.

Вероятно отговорът зависи донякъде и от ситуацията. В личните отношения натискането в някаква посока на всяка цена, определено би ограничило човека отсреща в собствените му чувства и действия.

Но все повече се убеждавам, че дори в ситуации, в които нещата (изглежда, че) не зависят от отделния човек, той не бива да се предава и трябва да опитва до последно.

Съзнателно не използвам израза „трябва да се бори”. В него има твърде много усилие. Много често всъщност иде реч за съобразителност как да реагираш; изобретателност да използваш наличните ситуации, предмети и хора; умение да се оправяш с всички тях; способност да предразполагаш хората да ти услужат... Преди всичко обаче – психическа издържливост, за да поемеш удара, нанесен от съдбата и да се заемеш здраво с това да обърнеш нещата в своя полза, доколкото можеш.

Редовните пътешествия са начин да проверяваш трениран ли си за неочаквани премеждия. Те също така те учат да се справяш всеки път все по-добре. Просто няма начин при по-дълго и сложно като маршрут пътуване нещо да не се случи.

Поредният инцидент: на връщане от Бърно за Лодз, още първият влак закъсня с почти 10 минути, в резултат на което стана ясно, че ще си изпусна връзката за Варшава – Euro City Sobieski.

Когато дойде кондукторът, с любезен тон и приятна усмивка го попитах какво правим в този случай. Оказа се за жалост (както подозирах), че международният влак, на който трябваше да се прехвърля, няма договорено изчакване с моя първи влак. Такааа.

Още няколко реплики. Израз на безпокойство, но решителност. Имах щастието човекът да не е някакъв борсук и задвижих добрата воля насреща.

Действия против течението на събитията:

Човекът се свързва с гаровия диспечер. Уговорено е другият влак да изчака още около две минути (така вече имам 3 минути за прехвърляне – слизане и качване по стълби до друг перон, влачене на куфар и пр.). Казва ми, че влакът ще е спрял на 2-ри перон (това съм го разучила предварително в интернет, щото винаги си пиша домашното:), но актуализацията никога не е излишна). Съобщава ми, че ние вероятно ще пристигнем на 3-ти перон. После обявява всичко това на три езика по информационната система във влака, та правим добро и на други пътници за въпросния влак (макар да не съм сигурна, че имаше такива – връзката беше нетипична и рискова (както се видя само с 10 минути престой на гарата може да има неприятни изненади).

Крайният резултат:

Всичко планирано по-горе се случва, при това с няколко облекчаващи корекции. На гарата на нашия влак му е определено да спре на същия перон, но от другата страна, за да е още по-лесно прекачването. Междувременно машинистът наваксва закъснението от 10 минути и финишираме на гарата по разписание.

Когато задвижването на добрата воля се превърне във верижна реакция, значи си успял.

Тук прескочих допълнителната инфарктна ситуация с тръгването от Бърно, когато заради закъснението на влака потеглихме от друг перон, а не от обявения.

Съвети:

Щом се уверите, че сте там, където трябва да сте и чакате това, което ви е нужно, набележете си поне няколко души, местни, които да запомните. Може по-млади – по-вероятно е да говорят английски. Нека обаче не са съвсем млади, за да са достатъчно опитни и съобразителни.

Пример: Не мога да питам тинейджър със слушалки в ушите какво са обявили за нашия влак, защото глупчото изобщо не се е сетил да си ги извади, за да разбере какво става и защо влакът не се появява на перона, а надписа на електронното табло над перона дори го изтриха!

Запомнените хора може да ги заговорите предварително, хем убеждавайки се, че сте на прав път като локация, хем да разберете дали имате общ език за комуникация с тях. Винаги следете какво правят хората!

Горчив опит:

На отиване, след последната смяна на влака, бях вече доста изморена и задрямах. Макар че в просъница чух как хората от купето слизат, не си направих труда да се поразсъня, защото знаех кога пристигаме и че това не е моята гара.

Резултат:

След няколко минути се събуждам от царящата тишина и покой. В целия влак съм абсолютно сама! Оказва се, че част от линията е в ремонт и за този участък трябвало да се прехвърлим на автобуси. но докато разуча това – търчане. После тичане да търсиш и хванеш автобусите. Естествено, изпуснах ги.

Чакам следващия влак. Слава богу пак съм си свършила предварителната работа и знам, че на всеки час има влак и съответно, чакащ го автобус. (Такава информация е много успокояваща, защото предходния влак почти бях сигурна, че ще го изпусна – за прекачване имах само 4 минути, а той пък взе че и закъсня с 15 – извод: поне половин час толеранс за прехвърляне!)

Парен каша духа. Затова питам поне 7 души дали, аджеба, това е автобусът, който ми трябва. И много добре направих, щото най-неочаквано в някакво селище автобусът спря и тъй като вече половината хора от него знаеха закъде пътувам, та ме задърпаха да слизам. Тия, които се бяхме отправили за Бърно, сега се запътихме към гарата, където отново яхнахме някакъв влак, който най-после ни отведе до крайната точка на моето пътуване.

Когато си отворен към хората и случващото се около теб, чрез приемането и споделянето всеки от вас има достъп до много повече ресурси от знания и умения, чрез които да решава възникващите проблеми.

Въпреки всички перипетии, пътешествията до, в и около Бърно бяха чудесни. Плановете, които бяха 3 в 1 (обичам с едно усилие да уреждам повечко неща) даже са преизпълнени:)

А Бог каза "НЕ"

Помолих Бог да вземе моята гордост,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че гордостта не може да се отнеме,
от нея се отказват.
Помолих Бог да излекува дъщеря ми,
прикована в леглото от своя недъг,
а Той ми отговори "Не".
Каза ми, че душата й е невредима,
а тялото й е само временно.
Помолих Бог да ми даде търпение,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че търпението е резултат от изпитания
и не се дава, а трябва да се заслужи.
Помолих Бог да ми подари щастие,
а Той ми отговори "Не".
Каза, че ми дава благословение,
а дали ще бъда щастлив, зависи от мен.
Помолих Бог да ме предпази от болката,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че страданието отделя човека
от житейските грижи и го приближава до Него.
Помолих Бог да ми даде духовен ръст,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че духът трябва да израсне сам,
а Той само ще го подрязва,
за да го накара да даде плод.
Помолих Бог да ми даде всички неща,
за да мога да се радвам на живота,
а Той ми отговори: "Не".
Каза, че ми дава живот,
за да се радвам на всички неща.
Помолих Бог да ми помогне да обичам другите
така, както Той ме обича.
И Бог каза: "Ти най-накрая разбра
за какво трябва да молиш..."
Молих Бог да ми даде сили
и Той ми прати изпитание,
за да ме закали.
Молих Бог да ми даде мъдрост
и Той ми прати проблеми,
за които се налага да мисля ден и нощ.
Молих Бог да ми даде мъжество
и Той ми изпрати опасности.
Молих Бог да ми даде любов
и Той ми изпрати нуждаещи се от моята помощ.
Молих Бог да ми даде благоденствие
и Той ми прати възможност.
Нищо от това, за което Го молих,
аз не получих даром.
Но получих всичко, от което имах нужда.
Бог чу молитвите ми.


Стихотворението не е от мен, но е написано в душата ми.

На друго ниво (Щастлив ли си? – 3)

Да понесеш удара е все едно да победиш!

Из Бушидо, кодекса на самурая

Не, не става дума за компютърни игри:)

Там победите са други – героят пораства в нивото си, ако е най-силен, най-бърз, най-съобразителен, има много кръв, разнообразни и мощни оръжия...

Там и нивата са други: подвизи, приключения, сразяване на противника, които изискват още от горните качества и мнооого чийтове.

Искам да разкажа за вътрешните нива.

Друга причина да не бъда никога нещастна е достигането до истината:

Истинското изпитание за духа са пораженията.

Лесно е да си добър в минути на щастие.

Но когато всичко се срива, не бързай да кълнеш другите, съдбата, Бога...

Даден ти е шанс.

Няма случайни неща. Има неща, чиито причини не прозираме.

Умираха мои приятели, прекрасни хора. Не преставах да питам всеки път: Защо умират добрите хора? Няма ли справедливост?

Един ден, много отдавна, отговорът дойде.

(Отговорите често идват ей така в главата ми. Изгрява ясна мисъл и ме прониква цялата.

Обикновено са много прости. Понякога ги чувам или са видения.)

Беше мисъл: Те са си научили уроците.

На тези, които сме били около тях, следователно, сега ни е времето да си научим нашите уроци. Без улесненията, които обикновено са ни осигурявали първият притичващ се на помощ, вечно разбиращият, всеопрощаващият приятел или близък, който си е отишъл...

Първият път, когато ясно осъзнах, че съм минала ниво, не беше веднага, а доста след това.

Разбрах, че всички благополучия, прекрасният начин, по който се чувствам, се дължи именно на това.

В критичния момент на беда, паднала като гръм от ясно небе, реагирах не с обикновените човешки емоции, не с борба на всяка цена, с доказване на права и правота, а спазвайки закони, които са част от вътрешната ми ос. Закони, отчитащи хармонията, свободата, истината, любовта (безусловната, не тази, която иска да притежава). И това стана съвсем естествено. Щях да вляза в противоречие с цялата си личност, ако следвах съветите на околните как да постъпя.

После ми се случи пак.

Имах много ясно съзнание за урока, който уча в този период, и много дълго и сериозно работих върху него. Най-трудно е да променяш собствената си природа, както и наследените социални модели, които са наслоили много страхове, предубеждения, ограничения...

И точно когато вече бях готова за последния скок, когато скочих... не се приземих на бряг, който ме очаква, а се сблъсках със стена.

Беше тежък, неочакван удар.

Въпреки това усещах, че приемам нещата, каквито и да са.

После имаше моменти на кризи, в които човешкото ми страдание избиваше и питах „Защо? Защо беше нужно да постигам това, щом сега то се обезсмисля?”.

Отговорът дойде под формата на притча. Библейска. Първо една, после друга.

В съзнанието си видях Авраам, който трябва да отдаде в жертва на Бог единствения си, толкова дълго жадуван син Исак. Усетих треперещата му ръка, сълзите в очите. Но и съзнанието, че ще го направи, защото се предава на Неговата воля.

Тогава разбрах: имало е смисъл нещо толкова важно за мен, но върховният смисъл е в това да си готов и това да принесеш на олтара на вътрешните, божествените закони. Защото те отчитат не само твоето егоистично човешко щастие, а цялостната хармония. А без да си търсил награда, тя е твоето приминаването на друго ниво.

После видах Йов, който е богат и щастлив, а сетне бива лишен от всичко. Отнемайки му едно по едно имота, семейството, здравето, Бог го изпитва. Но макар окаян в очите на околните, неразбиращи защо погледът му сияе, откъде черпи сили да понесе нещастията, Йов ликува и прелива от вътрешна радост. Защото дори в страданието е съумял да опази и съхрани Божествената си душа. И сега тя свети в него, струи при съприкосновението му със света.

Някога над входа на българските училища е пишело: "Помогни ми да те възвися".

Най-важният урок.

Да бъде Твоята воля, както на Небето така и на земята сега и во веки.

Амин.

Shakespeare - Sonet 146

В периода на затишие - време за малко непубликувани чернови. Днешната, реална дата на постване, всъщност е 9 февруари, 21:55.

Poor soul, the centre of my sinful earth,

These rebel powers that thee array;

Why dost thou pine within and suffer dearth,

Painting thy outward walls so costly gay?

Why so large cost, having so short a lease,

Dost thou upon thy fading mansion spend?

Shall worms, inheritors of this excess,

Eat up thy charge? is this thy body's end?

Then soul, live thou upon thy servant's loss,

And let that pine to aggravate thy store;

Buy terms divine in selling hours of dross;

Within be fed, without be rich no more:

So shalt thou feed on Death, that feeds on men,

And Death once dead, there's no more dying then.

Душа, ядро на моя свят греховен,

душа, метежен пленник на нощта,

ти изнемогваш, мреш от глад духовен,

пилееш се във външните неща.

Ти, гостенката, пръскаш щедри средства

за този свой наемен дом, без смут

натрупваш ти за червея наследства,

от теб добити с непосилен труд.

Расти душа! Граби от днес нататък

от тялото усещания ти.

Изчерпвай всяка радост без остатък,

живей в разкош, но външно не блести.

Смъртта ще спре пред твоя жив кипеж.

Смъртта е тлен, а ти, душа, не мреш.

Друг превод:

Душа нещастна, ядко на плътта,

нападана от страсти денонощно,

защо гладуваш вътре в нищета,

а кичиш свойта къща тъй разкошно?

Защо се грижиш тъй за този дом,

нает за кратко и строен нездраво?

За себе си, душа, купувай, щом

наследник му е червеят по право!

Тъпчи се във ущърб на тази плът,

с която храним ний смъртта всеядна,

дордето тъй съсухри я гладът,

че даже тя, Смъртта, да свърши гладна.

Когато смърт Смъртта ни сподели,

завинаги безсмъртна ще си ти.

Истина vs. Милост

Има дилеми, които съм разрешила.

Естествено, че обикновено всеки живее по-скоро в диапазон отколкото в полюс, но има моменти, в които трябва да избереш. И избирам. Свободата срещу сигурността. Да бъдеш вместо да имаш...

Но има една дилема, с която, явно, ще се боря цял живот.

Започна отдавна така. Имах международна група курсисти, начинаещи, които учеха по някакви собствени мотиви български. Курсът от занятия беше всеки ден в продължение на 3 седмици. Не е много, но обучението е интензивно, особено при мен. В края има изпит. Едно от момчетата не издържа изпита. Писах му двойка, което означаваше, че няма да получи сертификат за курса.

Бях извикана от директорката на програмата, която ми дръпна едно конско как можело така, те били тука доброволно и нали виждам, че момчето по принцип има проблеми (разбирай, интелектуални).

Замислих се. Не отнемах ли на това момче радостта, че нещо все пак е направило? В рамките на своите възможности. Няма ли този „неуспешен” поради моята принципност опит да му подреже крилата и да не посмее повече да лети?

Спомних си за друг случай. Бях студентка в първи курс първи семестър. Трябваше да избираме какъв спорт предпочитаме да играем по физическо. Понеже нямаше група за плуване, нито за фехтовка, нито за тенис на корт, препратиха ме към тенис на маса. Ходех аз, но имаше голямо текучество, тренировките не бяха организирани добре и изобщо групата се оказа полулегална. Спрях да ходя. Добре, ама дойде време за подписи. И изведнъж се разбра, че няма кой да ми подпише книжката, защото никой официално не отговоря за групата по тенис. Надвисна опасността да прекъсна заради физическото! Аз, с отличния успех!

Пратиха ме при шефа, отговарящ за спорта. Той ми чете морал поне 15 минути. Аз рева и не мога да спра. И после човекът изведнъж омекна. Почерпи ме с шоколадов бонбон (като днес си го спомням) и взе да ме успокоява. След това ми даде подпис.

Цялата история ме накара оттук нататък да спазвам правилата или поне никога да не ги нарушавам толкова, че да прехвърлям мярата. Имаше смисъл - и провинението, и опрощението.

От случката с момчето битката между истината и милостта в мен не е спирала. Много добрини извърших, за да компенсирам случаите, в които пробождах с меча на честността. Разбрах, че справедливостта е точно този кръст.

Истината ми идва отвътре, просто ми е вродена. Майка ми ми е казвала, че и като дете не съм можела да лъжа. Но сега знам, че понякога трябва да се смилиш. Все още обаче смятам, че не винаги. Все още се колебая дали така помагам или по-скоро обричам някого да разчита не на себе си, а на състраданието на другите. Не съм убедена, че това е добър урок за днешното „вълче време”, в което трябва да се научим да оцеляваме. Но се опитвам да си напомням, че не всички хора са силни, а също трябва да им се даде шанс.

Що се отнася до самата мен, не желая да ме жалят. Винаги съм предпочитала да ме ударят с истината. Само така мога наистина да прогледна за нещо, което потопена в дадена ситуация, може би не бих могла да забележа с погледа отстрани. Само така мога да го поправя. И слушам, слушам другите. Не казвам, че ги чувам веднага. Не казвам и че правя това, което ме съветват.

Майка ми е човекът, който най си пати. Знаете ги майките. Те намират да ви наврат в лицето всичко, което и така си знаете, но криете по ъглите на съзнанието си, защото е нелицеприятно. Отричате, противите се, не признавате. При мен обаче това не остава без последствия. Казаното започва бавно да прониква и да попива, пелените на самозаблужденията се вдигат. Идва момент, в който вътрешно благодаря на човека, който е направил картината ясна, защото просто се връща оттам, където аз отивам.

А как да постъпя с приятел, който трябва да вземе върховно важно решение, ако не така, както бих искала да постъпят с мен? Мога ли да не взема скалпела на истината, за да я издялам, пък макар и в сърцето му? Бих ли могла спокойно да го гледам овързан, задушаван и разтърсван непрестанно?

Това е неблагодарна роля. Никой не я желае и не я обича. Кой ще извика, че царят е гол? Само невинното дете. Или този, който рискува главата си. Който съзнава, че подстрекателите ги съдят по-строго от изпълнителите.

Огласяването на истината е просто събуждане. Оттук нататък може да стане всичко – да станеш или да продължиш да спиш. Но точно в този момент виждаш ясно - връчено е правото ти на избор.

Не убивайте вестоносеца!

LIVE - They Stood Up For Love

naked lovers feel the blood beneath their veins
electric nerves communicate
with tiny explosions through our brains
who is this energy that never left or came?
give rise to passion the only glory
of this human story

I give my heart and soul to the one

we spend all of our lives goin' out of our minds
looking back to our birth, forward to our demise
even scientists say, everything is just light
not created, destroyed but eternally bright
masters in everytime lord in everyplace
those who stood up for love down in spite of the hate
in spite of the hate

who put the flower in the barrel of that gun?
who lit the candle that started the fire,
burnt down the fortress, the throne?
who could house all the refugees in a single shack
or a lowly bungalow?
who lives in a different dimension, free from the
struggles we know?

I give my heart and soul to the one

we spend all of our lives goin' out of our minds
looking back to our birth, forward to our demise
even scientists say, everything is just light
not created, destroyed but eternally bright
masters in everytime lord in everyplace
those who stood up for love down in spite of the hate
we spend all of our lives goin' out of our minds
they live in the light

we made it to the moon
but we can't make it home
waitin' on a rescue that never comes
made it to the moon
but we can't make it home
maybe home is where the heart is given up
to the one
to the one

we spend all of our lives goin' out of our minds
lookin' back to our birth, forward to our demise
we spend all of our lives goin' out of our minds
they live, they

they stood up for love
stood up for love
stood up for love
they stood up for love
stood up for love
stood up for love

we spend all of our lives goin' out of our minds
masters in everytime
we spend all of our lives goin' out of our minds
stood up for love

LIVE - Те стояха будни за любовта

Голи, любовниците усещат кръвта ПОД вените си,
нервите като че ли обменят електричество
с малки взривове в мозъците ни
Коя е тази енергия, която никога не остава или не идва?
Извиси се до страстта - единствената слава
на тази човешка история

Давам сърцето и душата си на Единствения

Прекарваме целия си живот вън от ума
гледайки назад към нашето раждане, напред – към нашата смърт
Дори учените твърдят, че всичко е само светлина -
неръкотворна, неунищожима, вечно сияеща
Господ ръководи във всяко време, на всяко място
тези, които стоят будни за любовта въпреки омразата
Въпреки омразата

Кой сложи цвете в цевта на пушката?
Кой запали свещта, която разгоря огъня,
опожарил крепостта, трона?
Кой би подслонил всички бежанци в една барака
или в скромно бунгало?
Кой живее в различно измерение, свободен от
познатите борби?

Прекарваме целия си живот вън от ума
гледайки назад към нашето раждане, напред – към нашата смърт
Дори учените твърдят, че всичко е само светлина -
неръкотворна, неунищожима, вечно сияеща
Господ ръководи във всяко време, на всяко място
тези, които стоят будни за любовта въпреки омразата
Прекарваме целия си живот вън от умовете си

Те живеят в светлината

Направихме това до Луната чак,
но не можем да го направим у дома,
чакайки спасение, което никога не идва
Направихме това до Луната чак,
но не можем да го направим у дома
Може би това е мястото, където сърцето е отказано
на Единствения
на Единствения

Прекарваме целия си живот вън от ума
гледайки назад към нашето раждане, напред – към нашата смърт

Прекарваме целия си живот вън от умовете си
Те живеят, те

Те стояха будни за любовта
стояха будни за любовта
стояха будни за любовта

Те стояха будни за любовта
стояха будни за любовта
стояха будни за любовта

Прекарваме целия си живот вън от умовете си -

господари във всяко време
Прекарваме целия си живот вън от умовете си,
(които са) стояли будни за любовта