Капчица роса (Щастлив ли си? – 2)

Да, жизнелюбието, изследователският дух и способността да приемаш поражението са определящи за това да се чувстваш щастлив.

Истината е обаче, че те са само следствия.

Да влезем по-надълбоко.

Дали ние сме само това, което съществува тук и сега? Нямаме ли други измерения, които да проектират във всяко наше земно действие други, «божествени» закони? Не сме ли отговорни за това, което мислим, изричаме, чувстваме и причиняваме пред нещо вътре нас, което пази връзката с Върховната истина?

Аз вярвам в душата. И в духа.

Не случайно това са понятия, съществуващи от хилядолетия с названия във всички езици.

Аз се вслушвам в старите приказки. Те не са брътвежи и бабини деветини. Все по.често подтичващата наука най-после се добира до нещо, което за интуитивния разум е било непосредствено прозрение.

Ако допуснеш трансцеденталното като вътрешно преживяване, ще усетиш Божествения си Аз и Духовния си Аз.

Няма значение как ги наричаш. Просто почувствай, че ги има. Не само човека, а и частицата в теб от това, което зовем «Бог» и твоя инструмент да го разбираш. Ето това си Ти. Това триединство.

Можеш да му измислиш образ.

Моят е една малка капчица роса.

Той е прекрасен.

И говори толкова много.

Погледнете я! Тя отразява цялото в себе си.

Само ако е чиста, може да прави това. Помисли върху това!

Толкова е крехка, а въплъщава свойствата на всичката вода на света.

Толкова е дребна, но познаваш силата на обединените капки, нали?

Може да се отрони всеки момент, но по невидими причини се удържа.

Следва законите на Вселената. Ще се отдаде, когато е необходимо. На птица с пресъхнало гърло, за да продължи да пее, на вехнещо цветче, за да се разтвори... Не я докосвай, ако не си жаден!

Дори когато се изпари или вятърът я отвее, не изчезва, а само се превръща в нещо друго. После пада като дъжд и всичко започва отново. Преминава целия възможен път. Земята я люлее върху сочните си треви, поема я в недрата си. После слънцето я гори, но и я кара да заискри като диамант преди да изсъхне. Издига се във въздуха – високо, високо, за да получи силата да бъде оплодителна в новия си земен живот на дъждовна капка. Но тя пак е вода. И продължава вечния кръговрат.

Ето така се опитвам да обясня тази «вътрешна ос», която пронизва цялото ми същество. Която ми позволява да бъда несъкрушима. Не можеш да унищожиш неунищожимото. Трудно е дори да го нараниш. Не е за дълго. То се възстановява отвътре.

Ако изобщо се стигне дотам. Защото центърът ти е изнесен в други пространства и дребнавостите на ежедневието пъплят наоколо, но ти не си чувствителен за тях. Оръжие обикновено никой не насочва към теб, защото щастието и добронамереността обезоръжават. Ако се случи, то често се плъзга по същността ти, защото отказваш да го приемеш: не отговаряш или още по-добре - отговаряш с добро...

Капчица роса. Малка, но можеща да преживее и да даде толкова много.

Обичам този образ.