Въпрос

Дали да имам страха на детето, което не знае какво ще е утре
или отчаянието на стареца, който е сигурен?

Червено

Красив звук

Любимият ми звук е песента на гургулицата.

Сутрин рано, когато светът се разбужда...

Когато въздухът е толкова свеж, че чак е резлив,

а тишината се стеле чиста и ненарушена от човешко присъствие...

Когато слънцето те целува и денят изгрява, пълен с обещания...

Една птица отправя своя призив, че е тук...

Сякаш те поздравява...

И това те вълнува и вдъхновява...

Като че ли ти дава крилата си.

Камъни

Все едно държиш парче от вечността.

Зная, че е илюзия.
И те се разпадат.
Но някога. Много след теб.

Това е представата ти за трайността.

Те са красиви. Имат цветове и шарки.

Ето, донесла съм пак една камара от изложбата на минерали.
Другите купуват бижута. Аз – камъни.

Обичам да ги гледам, обичам да ги държа, обичам да ги откривам.
Толкова са истински в този пластмасово-бетонен, лъскав свят.

С тях и аз се приближавам до истинската си същност.

Когато виждаш как през пръстите ти времето изтича сгъстено...

Когато виждаш как през пръстите ти

времето изтича сгъстено,

а ти искаш щастието

да има вечността на камъка...

Тогава... дори минутата в ръцете ти

става корава.

Разширяване на рамката отвътре

Никога не скучая.
Когато си само дете, отрано се научаваш да се забавляваш сам.

Всичко се извършва в главата ти, въображението ти е впрегнато непрестанно. Ставаш си самодостатъчен. Можеш да се справяш с всяка ситуация, защото не викаш батко или кака на помощ. Да не говорим за мама и татко, дето все ги няма. Слава богу, ходейки на детска градина, после на училище, се социализираш и научаваш правилата на играта, ловко избягвайки опасността да станеш аутсайдер.

После изучаваш рамката, в която е поставен светът ти.
Няма смисъл да се опитваш да я блъскаш, да я чупиш, преди да си изследвал всички възможности вътре в нея. Наричам това „разширяване на рамката отвътре”. Да си представим, че рамката е двумерна. Но очевидно има измерения, които не са й подвластни. Ако излезеш в третото измерение, пред теб се разтваря необятността. Така че, можеш да развиваш интелекта, духа си, въображението, характера си, колкото си искаш.

Точно това прави затворникът от „Скитник между звуздите” на Джек Лондон. Само че той може и да се пренася в други времена и светове, излизайки от тялото си.

После идва време да се възправиш срещу стените, които те ограничават в материалното. А можеш и да продължиш да работиш отвътре, този път променяйки системата – тихо и без много шум. Един вид сменяш софтуера на Матрицата.

Но без да израснеш вътре в нея, не можеш да я опознаеш достатъчно. Да овладееш слабите й места и да се подготвиш добре. Да не говорим, че третото измерение ти дава онази дистанция, която ти е необходима, за да оцениш затвора си отстрани. Дори да имаш шанса да излезеш извън стените, пак няма да видиш това, което би обзрял с духовния си взор. По-вероятно е да се натъкнеш на други такива рамки, с които е обсипана плоската вселена. Но това можеш да узнаеш мигновено с поглед отгоре. Ако си се отдал на мисленето и изследването като начин на съществуване.

Крачката, която не правим

След като публикувах текста на Моята и твоята надежда, си мисля...

Години преди да срещна тази песен, нейното послание струи в мен.
То е моето Deja Wu, мой кармичен урок, който не съумявам да науча.
Мое верую, което проповядвам, но нямам смелостта да следвам.

Поезията и музиката.
Ах, как помагат да изразим чувствата, които отекват в заключените ни, безмълвни души.

Иначе пробваш да вземеш на мерник точните думи, но те се разбягват из мъглата на колебанието, за да се скрият в храстите на страха.
Остават най-немощните, обикновените – тези, които са привързани, не! – които са приковани към сигурността на ежедневната размяна на реплики.

Опитах се да му кажа. Нищо не разбра. Естествено – аз не разбирах какво говоря...

И сега аз – един Лао Дзъ – стоя на брега на реката на живота, хипнотизирано взряна в потока на събитията... без да се опитвам да ги променя.

Те не са ми подвластни.
Оставям се да ме моделират.

Но нали дори само за миг да се потопиш във водата, вече оказваш съпротивление на течението!
И нито то е вече същото, нито ти.
Няма как да не се намокриш и да не запомниш какво е водата... която тече... тук и сега...