Web 2.0

Току-що приключих с четенето на една статия http://media-journal.info/?p=item&aid=35, която формулира това, което усещам от около година.

Откровението изплува и ме изпълни с удоволствие.

Става дума за това, в което се е превърнала Мрежата днес. За това как я промениха блогосферата, Youtube, Wikipedia и куп други благини. Мога да продължа: Google с всичките му нововъведения, като за мен най-ценни са Google Translator и Google Chrome (вече твърдо минах на него, че Лиско, демек Fire Fox, стана прекалено тежичък от непрекъснатия ъпгред с приложения. Не че не си го държа и него, че дори и Explorer-a). В статията не се коментират още социалните мрежи като Facebook, Twitter, MySpace, не се споменава Skype...

Така или иначе, авторът вижда Web 2.0 като нова форма на демокрация и свобода.

И аз така я виждам!

Днес интернет компаниите получават парите си не от инвеститори, а от рекламодатели.

А единствената мерна единица за рекламния рейтинг е броят на потребителите.

И как да не ни угаждат и да ни глезят при това положение?

Ние, Наше Величество юзърите, накарахме компаниите да ни правят инструменти за custumized продукти. Сега, въоръжени, сами определяме какво и как да вършим с тях. Наритахме посредниците в общуването, направо им взехме думата.

Аз вестници не чета. Научавам новините от социалните мрежи и блоговете. По дяволите неграмотните журналисти и дълбокомъдрите политолози! (Да, и в Интернет се шири неграмотност и мания за величие, но аз си избирам кого да чета, с кого, къде и за какво да разсъждавам).

Имам здравен проблем? Влизам в подходящия форум: чета, задавам въпроси, обобщавам, вземам решение... По-дяволите лекарите и аптекарите - нищо не обясняват, а само те тъпчат с поредното лекарство, препоръчано от медицинския рекламен агент, който последен му е дал процент или даже само му е подхвърлил рекламно подаръче.

Вече не свалям музика на компютъра си. Имам си плейлисти в Youtube.

... фото албуми във Facebook, Picasa, виртулен архив на документи...

Вече почти не ползвам стационарен телефон и спестявам от мобилния - със Skype, Google talk, чата на FB непрестанно съм достъпна и имам достъп...

С Google Maps се подковавам като тръгна за някъде, а не съм наясно с пътя.

Имам проблеми с материал на непознат език или ме мързи да въвеждам текста, а предпочитам да направя превода на грубо преведен, но написан текст - преводачът на

Google влиза в действие...

За всичко първо питам Google-то и се консултирам с Wikipedia.

Когато се запозная с някого, незабавно го гугълвам.

Да, имам едно на ум, че в нета не всичко е читаво. Но имам свободата да избера кого да слушам.

Още през 1992г. Франсис Фукуяма в "Краят на историята и последният човек" беше прогнозирал, че либерализмът е идеалът, който в края на краищата ще направлява материалната действителност". Либералната демокрация като окончателна форма на човешкото поведение!

Така ми се иска да е прав.

Настъпва ли вече това време?

Поне в Интернет.

Perfect – Niepokonani

Gdy emocje już opadną

Jak po wielkiej bitwie kurz

Gdy nie można mocą żadną

Wykrzyczanych cofnąć słów

Czy w milczeniu białych haniebnych flag

Zejść z barykady

Czy podobnym być do skały

Posypując solą ból

Jak posag pychy samotnie stać

Gdy ktoś kto mi jest światełkiem

Gaśnie nagle w biały dzień

Gdy na drodze za zakrętem

Przeznaczenie spotka mnie

Czy w bezsilnej zŁości łykajac żal

Dać się powalić

Czy się każdą chwilą bawić

Aż do końca wierząc że

Los inny nam pisany jest

Płyniemy przez wielki Babilon

Dopoki miłość nie złowi nas

W korowodzie zmysłów możemy trwać

niepokonani

Nim się ogień w nas wypali

Nim ocean naszych snów

Łyżeczką się odmierzyć da

Trzaba wiedzieć kiedy ze sceny zejść

Niepokonanym

Wśród tandety lśniąc jak diament

Być zagadką, ktorej nikt

Nie zdąrzy zgadnąć nim minie czas

autor: Perfect

Непобедени

Когато емоциите улегнат

като прах след голяма битка

Когато никаква сила не може

да върне назад изкрещяните думи

Дали с мълчанието на позорното бяло знаме

да слезеш от барикадите

Или да бъдеш като скала,

посипвайки със сол болката

Като откуп за гордостта да стоиш в самота

Когато този, който е светлина за мен,

изведнъж угасва посред бял ден

Когато на пътя зад завоя

ме посреща съдбата

Дали в безсилна ярост преглъщащ мъката

да се оставя да ме повалят

Или да се наслаждавам на всеки миг

чак до края, вярвайки, че

друга орис ни е писана

Ние плаваме във великия Вавилон,

докато любовта не ни хване

В хоровода на сетивата може да издържим

Непобедени

Преди пожарът да ни изгори

Преди океанът на мечтите си

да сме отмерили с лъжичка

Трябва да знаеш кога да слезеш от сцената

Непобеден

Сред боклуците блестящ като диамант

Да бъдеш загадка, която никой

не ще успее да отгатне преди да мине време

Fantasy vs. Reality 2

Нашите мисли създават собствената ни реалност.

Защо е необходимо да се измъчваме от миналото или да се тревожим за бъдещето, щом и двете съществуват само в ума ни?

Това, което в действителност съществува, е настоящето. Но дори случващото се в течащия момент може да изглежда твърде различно в зависимост от начина, по който гледаме на него.

Светът, в който живеем, е продиктуван от личните ни решения как да го възприемаме. Не е ли прекрасно?

Looking Through the Eyes of Soul
(Гледане/гледайки през "очите" на Душата)

Colour Meditation

Golden Life – Oprócz błękitnego nieba

Kiedy jestem sam
Przyjaciele są daleko, daleko, ode mnie, ode mnie
Gdy mam wreszcie czas dla siebie

Kiedy sobie wspominam
Dawne dobre czasy
Czuję się jakoś dziwnie, dzisiaj noc jest
czarniejsza

Oprócz błękitnego nieba
Nic mi dzisiaj nie potrzeba /2

Gdzie są wszystkie dziewczęta
Które kiedyś tak bardzo, tak bardzo kochałem,
kochałem
Kto z przyjaciół pamięta, ile razy dla nich
przegrałem

W gardle zaschło mi
I butelka zupełnie, zupełnie już pusta, już pusta
Nikt do drzwi już dzisiaj nie zapuka

Oprócz błękitnego nieba
Nic mi dzisiaj nie potrzeba /2

Oprócz drogi szerokiej, oprócz góry wysokiej
Oprócz kawałka chleba, oprócz błękitu nieba
Oprócz słońca złotego, oprócz wiatru mocnego

Oprócz błękitnego nieba
Nic mi dzisiaj nie potrzeba /2

Освен лазурното небе

Когато съм сам,

приятелите са далече, далече, от мен, от мен

Когато най-после имам време за себе си

Когато си спомням

доброто старо време

Чувствам се някак странно, днес нощта е

по-черна.

Освен лазурното небе

нищо друго днес не ми трябва./2

Къде са всички момичета,

които някога толкова много, толкова много обичах,

обичах?

Кой от приятелите помни колко пъти заради тях

губих?

В гърлото ми е засъхнало

И бутилката е съвсем, вече съвсем празна, вече празна

Днес на вратата ми вече няма да почука никой.

Освен лазурното небе

нищо друго днес не ми трябва./2

Освен по-широк път, освен по-висока планина

Освен парче хляб, освен лазурното небе

Освен слънцето жълто, освен вятърът силен.

Освен лазурното небе

нищо друго днес не ми трябва./2

Love Reconstruction

Гледах необикновен филм – Reconstruction.

Камерен, само с четирима герои – двама мъже и две жени. Действието се развива в един ден. Всяка ситуация е дадена от гледните точки на различните герои и се разиграва от всеки в много възможности. Обичам необикновено структурираните филми. Но не за това е думата.

В този филм от устата на един от героите чух две изречения.

Те формулират едно усещане за различния начин, по който жените и мъжете изживяват любовта. Усещане, което отдавна се опитвам да уловя и изразя. Мисля, че тези думи ми помогнаха да напипам ключа.

Не е задължително да са верни за всички. И аз мразя генерализациите. Но така виждам нещата аз в този момент.

Жените се решават на любовта.

Мъжете любовта ги изненадва.

Китайският йероглиф „любов”.

Неговата средна част показва „сърце”, разположено вътре в „приемам”, „чувствам”, „възприемам” (горната и долната части).

Жените чакат любовта и са готови за нея. Само намират човека, с когото ще я преживеят. Раждат любовта си в него.

Любовта на жената е съзнателен избор. .Жената се стреми да овеществи любовта към "мъжа на мечтите си", затова се влюбва в мъж, в когото открива нещо от този образ.

В любовта жените оценяват човека. Ако се окаже, че това не е правилният мъж, те си тръгват. Може би не действително, но външно умират, а в себе си мечтаят за ИСТИНСКИЯ.

Жените дори могат да се научат да обичат някой, който им дава любов и е верният.

Любовта на жената е с поглед към бъдещето. Вътрешните въпроси и моралните дилеми жената разрешава преди да се впусне в любовта – това е част от избора й за мъжа.

Жената сама може да жертва любовта си, ако тя би донесла твърде много разрушения и страдания на други хора или не би довела до нищо самата нея. Доброволното самопожертвувание й носи умиротворение. Достатъчно й е да знае, че е обичана.

Мъжете любовта ги избира. Тя идва внезапно и дори им пречи. Някой запалва огън в тях и той ги преобръща.

Любовта им е сляпа. Обектът може да е странен и неподходящ. Но разпалва ли огъня на любовта... те са извън контрол. Мъжете са подвластни на огъня.

Мъжете ценят този огън на любовта. Ако той изчезне, те също си тръгват. Може би не действително, но външно умират, а в себе си мечтаят за СТРАСТТА.

Мъжете стават ирационални, когато са тотално обхванати от пламъка.

Любовта на мъжа е тук и сега. Когато се втурва в нея, той не си дава сметка за последствията или го прави твърде късно.

Ако мъжът се откаже от любовта си, то е когато вече са налице разрушения и страдания – негови собствени и на други хора. Обикновено той е принуден да направи това. Външно хармонията е съхранена, но мъжът се чувства ограбен. Това да е обичан не му е достатъчно – липсва му реалното присъствие на жената, което подхранва живота в него. Без да го желае, той трябва да се откаже от част от себе си.

Цветето, когато е ненужно

Често намирам цветя на пътя или под някой балкон, захвърлени като отпадък.

Не зная защо става така. Може би защото аз ги «виждам». Или защото винаги ги вземам.

Обикновено те са измъчени – счупени, смачкани, полуувехнали...

Жал ми е за тези цветя. За начина, по който са се отнесли с тях. Носили са радост, а когато са загубили красотата си, са станали ненужни.

Е, аз се опитвам да удължа живота им. И да продължа тяхната мисия.

Имала съм толкова растения, захванати от полуизсъхнало коренче.
Радвала съм се на толкова цветя, обречени на смърт.

Разбира се, предпочитам растенията живи.
Тук се сещам за една история по истински случай. В началото на демокрацията някъде около Варна бяха открили частно училище, което възпитаваше децата в зелен начин на живот. Та в това училище идват от Министерството на образованието да проверяват нивото на децата. Дават им диктовка. Нещо от сорта на: „Беше прекрасен летен ден. Отидохме на разходка в гората. Набрахме цветя и клонки ...” Децата стоят и не пишат. Проверяващите са озадачени. Учителките обясняват. Инспекторите с изумление научават, че да береш цветя и клони е неразбираемо и непростимо действие в очите на тези деца.

Така или иначе обаче милиони цветя се отглеждат и убиват само заради нашето удоволствие. И това става смисълът на съществуването на тези култивирани цветя. Тази мисъл поне ме утешава и ми позволява да им се радвам. Винаги имам и такива цветя вкъщи.

Но да се върна към темата за изоставените цветя.
Много често купувам цветя, които вече преминават. Продавачите ми ги дават с радост , понякога дори с отстъпка от намалението, което те си имат и така. Обикновено им плащам малко повече, за да запазя някак си достойнството на горките нежелани цветя.

Те не са грозни. Напротив, разтворени са в целия си блясък, но единственото обещание, което дават оттук нататък е за заник.

Това не ме плаши, аз виждам красотата и във вехнещото.

Е, има си и начини да поддържаш по-дълго съществуването, да подчертаеш характера на всеки етап по пътя към края, да оставиш нещо приглушено – само като намек...

Ето един прекрасен пример със слънчоглед, който след седмица от купуването изглеждаше жалък и унил – с пожълтели листа, с увехнали венчелистчета, с полуизгнила дръжка. Жалко, че не съм направила снимка от този момент, за да има „преди” и „след”:) Върнах го към живота с малко икебана и сега е прелестен.

А това са гладиолите, които отгоре на всичко бяха пълни с допълнителни разклонения и пъпки. Всеки ден имам нова картина!