Няма как да не споделя.
Връщам се от представление. Shen Yun Performing Arts гостува в Лодз със спектакъл на класически китайски танци и музика.
Китай ми е любима дестинация. За малко да отида там за пет години, наместо в Полша. Слава богу, тук съм. Но това е друга тема. Някой ден може би ще обясня защо изобщо не съжалявам, въпреки че толкова исках.
Така.
Има една много хубава българска дума, с която могае да определя това, на което станах свидетел. Е, ама колко точен е тоя израз – станах свидетел! Защото наистина не го преживях.
Думата е „зрелище” , т.е. пиршество за очите.
Представете си голяма сцена и огромното пространство на стената зад нея, което е екран. На него се сменят „декорите”, които са тъпкани с визуални ефекти, естествено компютърно генерирани. Най-хубавото е това, че между слумващото се на сцената и на екрана на практика няма граница – действието преминава във фона и обратно. Напр. Ботхисатви се спускат от небето като образи от екрана и достигайки хоризонта на сцената се появяват като артисти и влизат в действие; отвеждат героинята и я изпращат на заточение – щом изчезне от сцената, тя се появява като образ на екрана и цялото действие се пренася там. Затварят я в една пещера на картината, местятсе скали, избухват пламъци – супер! (Хубаво, ама това са едни от малкото сюжетни сцени).
Изобилието от цветовете на костюмите и декора може да ти „счупи окото”. Чудесно! За някои. На мен ми е малко силничко. Обожавам комбинацията от резеда и розово, но в по-пастелни нюанси. Това, ако ти е на екрана на ТВ-то ще му избие пикселите. Жълто и розово together обаче нещо ме боде.
Иначе феерия. Мятат воали, кърпички, фенери насам натам, дрънкат със накити, думкат с тъпанчета. Това много хубаво, щото танц става характерен, чрез този детайл и ти се отпечатва в съзнанието. По-скоро в ретината.
Музиката.
Тука разочарование. Твърде ми е лековата. И приповдигната. Дрън-дрън. Стил райско щастие в най-сладникавия му вид. Всички щастливи семейства си приличат.
Много небесно.
Ама то и названието на състава било такова. Нещо като „танцът на красивото небе”.
Майка ми съвсем правилно отбеляза, че наблягали на движенията с ръце, а те са грациозни и леки. В нашите танци – подчерта – акцентът е върху краката.
Точно така! Ето какво ми липсва! Виталност, връзка със земята и първичното.
Да излязат юнаците, па като тупнат с крак, земята да се р азтресе.
Да се втурнат момите, че да люшнат плитки, да раздрусат пазви.
Всичко да тупка в ритъма на танца, да дишат страстите.
Да не говорим, че тия хора играят отделно жените, отделно мъжете. Почти не са заедно на сцената.
В целия тоя контекст изведнъж цъфнаха политически ангажирани моменти с дъх на соц. Такъв контраст между натурализма на тези сцени, загатващи за студентите на Тянан Мън, културната революция и под. И останалата феерия, че просто те блъсва в лицето. Те поне обаче нещо казваха.
А иначе ясно ми е вече какво ме гризе.
Няма символи, няма дълбочина...
Няма история! Къде е разказът, драмата?!
Идват моментите, когато ме напушваше смях. Нямам май достатъчно основание, но явно съм в такова настроение. Ама и дрън-дрън тонът на спектакъла като цяло просто прави сериозните сцени гротескни.
Измъчен борец за справедливост със счупен тоя оня крайник пъшка в затвора. Слизат ботхисатвите. Магически го лекуват – това беше много добре направено, дума да няма. Пристигат мъчителите. Обаче нашият вече е китайският Neo. Глей кво стаа! Все едно гледам сцени от матрицата, бас ловя че са копирали поне част от движенията.
Имаше и песни и музикални изпълнения. Класическият китайски инструмент ерх е нещо изключително. Еквивалент е на цигулката, но има по-плътен тон и както точно го характеризира майка ми – повече се доближава до човешки глас. Вълнува.
Слушайте сега. На песните отзад на екрана вървят йероглифи с превод на полски отдолу. Самите песни не ме впечатлиха. Текстът – по-смислен, понякога дори силно духовен, например вайкаше се един, че атеизмът нанесъл рани , които трудно заздравяват. Не че не е прав. Но явно песента е от по-ново време, а в Китай ,знаем, социализмът не е отживелица, макар и да е вече до голяма степен опаковка, в която мощно бие капиталистическо сърце. Та тука опаковката ме удари точно като бутилка с „Веро” от страниците на „Инвентарна книга на социализма” на Яна Генова и Георги Господинов (това за младежката аудитория, живелите по-дълго на земята знаят за какъв ръбат антидизайн от мътна пластмаса с неопределен цвят става дума).
Но най-забавното. В нашите песни, в които „радостта” се римува с „любовта”, „пролетта” (и продължи нататък) използваме метафори от рода на „търсил/чакал съм те 100 години” и др. фиксирани числови значения като израз на търпението и други трепети, които може да роди любящото сърце. Чета аз в превода „търсил съм те хиляди инкарнации, демек прераждания” и си викам, виж, какъв хубав образ, на какво ниво на възприемане. Браво! Ама във втората песен пак същото. „Хиляди прераждания”. И тука вече се хиля, щото то, братче, си е клише, чиста проба. Това не променя нещата, че хората работят с духовни категории, ама вече се питам – Абе, тва да не е некоя китайска чалга?
Между другото стана ясно, че тия китайци живеят и работят в Ню Йорк, т.е. „изданието” е “american”.
Тук се сетих за една много смешна история.
Аз съм още в гимназията и лятото съм на гости в Трявна у една приятелка. 1977 – разгарът на соца. Отиваме весела компания в най-хубавия и кажи-речи единствен хотел в града – „Ралица”. Сядаме в ресторанта. Разкошна панорама. Чудесен летен ден. Носят менюто. Отварям го и не след дълго се превивам от смях, почти свличайки се от стола. Вътре в менюто, сред другите неща, се мъдри следният надпис:
Hamandeggs с яйца и шунка (със салам)
Та, в духа на въпросната случка, бих могла да перефразирам:
Clasic China Dance&Music Performing с класически китайски танци и музика (ама по нюйоркски)
Нямам нищо против американците и американското изкуство по принцип. Освен известни генерализации и стереотип на на европееца, родени от доста мръсния поток на масовата USA култура, който ни залива. Те няма как да не работят – като срество за самозащита, един вид – едно наум. Но да си спомним „Ах, този джаз”, „Коса” и подобни незабравими примери, където посланието и зрелището работят съвместно със синергетичен ефект и затова резонират в публиката. Нещо подобно видях само в последната сцена на спектакъла, където тези два подхода се обединиха.
Не, че беше лошо.
Но без внушение, което да остане и да ти въздейства, всичко мина през очите, без да докосва душата. Има само наслада за сетивата.
Разликата е като между любовта и секса.
Да, добре, има забавления заради самата забава.
Но когато става дума за изкуство, това не е моят начин.
Искам да си тръгна с нещо.
И си взех това:
Отивам на един такъв спектакъл, а откривам неща за себе си: какво ценя, какво обичам, какво ми липсва, как се чувствам, когато го няма, как се радвам, когато се появява, кога друг път съм се усещала по единия или по другия начин, с какво асоциирам това или онова, какво ме разсмива, какво ми харесва, къде е границата между подходящото и неподходящото, как важни и не лоши сами по себе си неща, могат да се компрометират, поставени не където трябва (на това място пак се сещам за ярък пример, при това твърде свеж – новият фонтан пред сградата на операта на Лодз, където се състоя въпросният спектакъл*).
Сега знам и още нещо
Ще си купя гонг...
И тъпан.
В духа на парафразите, родени от
ироничната дистанция, бих могла да завърша така:
Shen Yun (няма да кажа асоциацията, censored) Performing Arts гостува в Лодз с много шум (продължете сами асоциацията, joker: Бай Shakespeare)
Тоя фонтан е обект на насмешка, защото неговите обтекаеми, лежерни, футуристични форми драстично не се връзват със строгия, суров и кубичнонедодялан вид на социалистическия класицизъм, чието въплъщение е самата опера. Да не говорим, че пък фонтанът сам по себе си е „нещо като устни, нещо като вагина, нещо като нищо на света”.
Всичко е бяло.
