Zoom

Всеки божи ден сме толкова обсебени от нещата в света, в който живеем, че много от нас вярват, че той е истинският и единственият.

Разделили сме времето и пространството на измислени части, вероятно за да се почувстваме уверени, че ги владеем. Преправяме Земята гордо обявявайки я за СВОЙ дом.

Добре, но май забравяме, че това е наужким, игра.

Всъщност гледаме през ключалка. Виждаме от Вселената това, което можем да видим. Това, което сме свикнали да гледаме. Това, което сме научени да забелязваме.

Нещата всъщност не са отделни. И всичко е безкраен континуум, в който само гледната точка може да изтъкне нещо на преден план.

Но да си представим, че натискаме магическо копче, на което пише ZOOM. Поглеждаме, където и да е, съвсем наблизо, масата например. Увеличаваме. Ха – мравки мъкнат троха! Как се трудят само, препъват се, спират се, пак заприпкват... Не им е лесен животът!

Увеличавеме още. Какво е това, което мърда? Що за същества? Боже, приличат на... Учихме в училище... Амеба?! Май са някакви бактерии...

Хайде да увеличим още малко. Забавно е. Какво е това? Защо няма нищо? Нали масата е плътна? Има нещо, ама тук таме. И всичко трепти! Нали е неподвижна? Това ли са то атомите? Изумително!

А ако погледнем нагоре... Някоя галактика например, която не може дори да различим, с увеличението от едно цяло се превръща във все по-сложно образувание. Сега да върнем Zoom-а. Тя се смалява, свива се, докато се превърне в точка, а после изчезва от полезрението ни.

Когато наблюдаваме нещата от голямо разстояние, те ни изглеждат едно цяло. Отделни са само когато ги гледаме отблизо. Ето това е да осъзнаем относителността на личната си перспектива.

Пространството не само разделя, но и обединява. Времето също. Прилагайки Zoom-а за времето, може пуснем филма на забързан каданс и да преживеем години за минути, да видим как всяко нещо се променя и само от скоростта зависи в каква степен. Изменението може да бъде до неузнаваемост. В какво тогава се съдържа същността на нещо след като то никога не остава едно и също?

Гледате своя снимка, когато сте били малко бебе? Как ще познаете, че сте вие? Само знаете това, защото някой ви е казал:) А малката семка – как така цялото дърво е в нея?

С „увеличаването" на времето се усещат и повтарящите се ритми на едни и същи форми и модели. Това пак ни дава потвърждение за непрестанното трептене на Вселената. Тя расте и „частите” й са органична част от нея. Не е сглобена, а е едно цяло. Това, което определя нещо като част, като отделна същност, е формата му на определено ниво на увеличение.

На нивото на информацията не съм ли моите мисли? И защо това, което създавам с тях, да е по-нереално от останалото?

Истинският свят е цялото това множество от форми.

И дотук говорим все за неща, за които ЗНАЕМ. А колко още не подозираме?

В колко още измерения съществуват форми на нещата, които познаваме в даден образ?