Всяко същество се възприема като център на света и това му се струва напълно естествено. Но другите живи твари плуват или се реят в него свободно, докато ние, хората, сякаш сме затворени в балони. Толкова мощно изживяваме противопоставянето на Аз и всичко останало (Не-Аз), че губим хармонията – усещането за единството. А това напрежение на отделността нали съществува само, за да се случва изобщо нещо, да можем да растем и да се развиваме във взаимодействието?
Защо не спукаме балоните си, включително и този, ГОЛЕМИЯ, на обществото, натъпкан с твърде много насилие към цялата останала природа (а също и към нашата собствена, човешката) и нейните закони?
Нещата се различават едно от друго и това потвърждава тяхното съществуване. Като се отличаваш, се отделяш – значи те има. Но всъщност истинското съществуване е не в твоето Аз, затворено в балона, а в сетивния диалог между него и останалия свят.
И защо повечето хора се чувстват самотни и уязвими в един чужд, дори враждебен свят? Защо се обременяват с отговорността непрестанно да вземат решения и да се колебаят дали не правят „поредната грешка”? Коя птица се замисля дали лети правилно и в подходящата посока? Дали котката се вини, след като е изяла мишката?
Когато не обръщаме внимание на дишането си, то пак си дишаме, нали? То просто се случва. Така се случва и всичко около нас. Трябва да има неща, които не контролираме и точно това доказва, че те са нещо друго, различно от нас. Но ние непрестанно се стремим да контролираме, да избираме, да решаваме. Дори да можем, дали винаги трябва? Дали правилно разбираме същността на взаимодействието си с останалата не-азова вселена?
Както органите, сетивата, процесите в нашето тяло са единни с него, нека се почувстваме едно цяло с всички останали неща, които стават около нас. Както не сме отговорни за тях, така просто да усетим ставането, в което участваме, а не ръководим.
Дали дадено събитие е добро или лошо никога не можем да знаем предварително. Затова да се в спуснем в потока на случващото се – водата винаги достига най-удобната и стабилна позиция и независимо по какъв лъкатушещ път ще мине, реализира себе си. Това е философията на Дао.
Станах даос, преди да разбера, че съм - просто следвайки интуитивно този поглед към живота. Самият той ми доказва непрестанно, колко прекрасно е да се освободиш от оценките и терзанията и да приемеш нещата със спокойната увереност, че всичко така или иначе е най-доброто, което е могло да ти се случи при стеклите се обстоятелства.
Естествено, това изглежда на едно западно съзнание твърде безотговорно, ала бъдете спокойни. Тук има една тънкост - друг принцип на Дао, който аз наричам "опъване на платната". Но за това ще стане дума друг път:)
Забележете как водата сама заобикаля препятствията.
Няма коментари:
Публикуване на коментар