понеделник, 23 февруари 2009 г.

Британско

Крайно време е да напиша няколко думи за пътешествията си.

Вчера в мейл споделих с един приятел не толкова впечатленията си, колкото емоциите, преживени по пътя. Когато разговаряш с определен човек, е по-лесно. Така че, ще използвам и това описание на митарствата си.

Още отначало тръгнах с "левия крак", но разбрах това едва по-късно.

Винаги пътувам до отправната точка - гара или автогара - с такси. Този път имах неголям куфар, а и картата ми не беше изтекла, тъй че реших, че може да си взема автобуса до летището на Лодз. Той тръгва от една от гарите - Łódź Kaliska, тъй че дотам трябваше да се добера, мятайки се за няколко спирки на друго превозно средство - автобус или трамвай.
Изпратиха ме и съветът беше да взема трамвай. Незнайно защо държах на автобуса, а и въобще не се притеснявах, че ще закъснея, макар че той се забави.

На гарата с изненада установих, че трамваите не вървят в тази отсечка, защото има ремонт. Ех, не съм се прехабила, рекох си. Всичко ще бъде наред!

Не стана точно така, защото след порядъчно измръзване на спирката, и за да не окъснея, се наложи да взема такси до летището.

Пристигам там за полет в 19:35. На таблото пише, че самолетът ми ще излети в 21: 40.
Опаа! Два часа закъснение, викам си. Обаждам се на приятелката в Лондон да отмени колата със шофьор, която щеше да праща да ме вземе от летището. Докато разменяме реплики, аз споменавам името Stansted. Чакай, чакай, вика тя, ти не си ли на Luton Airport? Лелеее... Аз защо съм останала с впечатление, че кацаш на Luton?

Междувременно аз започвам да загрявам, че самолетът няма никакво закъснение, щото не е обявено такова, а просто моя милост също се е объркала. В последния ден се занимавах със справки в Интернет как ще се придвижа на връщане в отсечката Франкфурт - Вроцлав - Лодз, което тотално беше изтрило спомена за часа на полета до Лондон. Вместо това на негово място се беше настанил стартът на самолета от Франкфурт. Но всяко зло за добро! Ако не беше това объркване, може би щяха да ме посрещат на друго летище. Ха-ха! Две "червени шапчици" се разбрали!

Нататък - всичко по вода.

Приятелката ми в момента живее в Potters Bar, в околностите на Лондон. До миналата година бяха в апартамента си в Хампстед, но сега той е даден под наем, а те са също под наем в къща в споменатото сателитно селище. Всички тези гимнастики са в името на доброто училище (тя има три деца - на 10, на 8 и на 4), за което имат право да кандидатстват (нищо че има и изпит плюс това), само ако живеят в района.

Къщата е малка, но симпатична и аз я обикнах. Бяха ми зачислени стая и компютър. ( Имам новини, че тази стая вече и малките, и големите в дома наричат Lucy's room:) Обитателите са весели и непринудени. Децата са съкровища - самостоятелни, умни и възпитани. Съпругът - със свещ да го търсиш, няма да намериш лесно такъв мъж - оценяващ труда на жена си, страхотен баща, без претенции, че нещо не е свършено. Ако си преценила, че имаш по-важна работа или си била изморена, няма проблем. Усмихнат, отговорен и с младежки дух.

Още на сутринта с Милена отворихме седянката. Ми тъй де, да се наприказваме като хората. Голямото събитие беше вечерното посещение на Ковънт Гардън, за което трябваше да мъкна официална рокля, елегантно сако и обувки с 10 см ток.

Представлението беше модерен балет. Три пиеси: "Седемте смъртни гряха", "Кармен" и третото не помня как се казваше, а сега ме мързи да проверявам в програмата (5 лири за програма! Боже!).

В самата опера е правен ремонт и в залата, която се използва през антракта е много интересно - има кръгъл бар в центъра с огромни орнаменти, които се извисяват над него като чадър, но са във формата на листа на лилиум в стил арт-деко. По дължината на едната стена е разположен стъклен балкон, където също има хора, които също като нас разговарят на чаша шампанско. Имаше два антракта и то дълги. Бизнес! (Тук през почивката се консумира истински.) А и възможност за среща и общуване.

Представлението беше чудесно и ми даде повод за размисъл. После дълго обсъждахме "тежестта" на всеки грях и кой в каква степен го притежава. За мен гордостта е най-проблематична, с другите май нямам общо, колкото и самонадеяно да звучи това.

Снимките дават представа за сгъстената ми програма след това. Имаше време и за много разговори вечер, разходка по магазини, кафененца и паркове.

06.02 - The Royal Opera House, Covent Garden

07.02 - Saint Albans - малко живописно градче в близост до Potters Bar, където отиваме с колата - цяла делегация: с Милена, децата и Тони, мъжа на приятелката ми, американец, който тъкмо се е върнал от Щатите.

07.02 - Saint Albans

07.02 - Saint Albans

08.02 - Първото, което виждам от Лондон, щом излизам от метрото - виенското колело London Eye (само за наблюдение е).
Веднага след това - Big Ben.

Westminster Abby днес не е отворено за посетители. Тръгвам по Victoria St. и съзирам това много приятно кафе. Навън ям само екзотични храни, неща, които иначе не мога да опитам. В Лондон изборът е невероятен. Моята цел е...

...Westminster Cathedral. Не трябва да се бърка с Westminster Abby. Тази църква е във византийски стил и е отворена едва в 1910.

Можете да се изкачите с асансьор на върха на високата кула на Westminster Cathedral, откъдето в четирите посоки се открива прекрасна панорама. Няма да съжалявате за парите. После вървя покрай реката и стигам до Tate Britain Galery. Не тази за модерно изкуство (не си падам по него), а тази с класическите британски художници. Купувам си страхотна книга за техниката на прерафаелитите и репродукции. Много съм доволна.

Много английско.


Това е задната страна на сградата, където в 16:00 часа попаднах на тази забележителна церемония на Red Guard.
Вечерта сме на гости в английско семейство в Хампстед. Те са в артистичния бранш, но са всъщност редактори. Мъжът готви. Боже тука всички мъже ли са така активни и отговорни? Нещо повече - той готви за удоволствие. Симпатични хора, апартамент без претенция за лукс, но подреден с фантазия, приятна вечер.

09.02 - Аквариумът. Голяма част е в ремонт, но акулите ме изпълват с невероятни усещания. Изобщо аквариумът с огромните риби.
Музеят на Салвадор Дали.
Не са най-представителните му творби, но Дали си е Дали. Идва време за London Eye, за който си мечтаех. Купила съм си билет през интернет, за да не се тълпя на опашки. Излиза и малко по-евтино. Всъщност няма много хора. В това отношение е добре да си в Лондон в такъв не туристически сезон. Пръска дъжд. Издигаме се.

Поглед отгоре.

Westminster Abby. Час и половина разходка с аудио гид.

Trafalgar Square.
Няколко часа в Националната галерия. Църквата St. Martin-in-the-Fields.

10.02 - Разходка с приятелката ми из квартала Хампстед и неговия парк. Кафенца, цигарки, приказки... В службата на Тони, който е журналист, има агенция. Обед в италианско ресторантче с още двама негови приятели англичани и един руснак, архитект, който е пристигнал предишния ден да журира в някакъв конкурс - също стар френд. Говори български много прилично (жена му е българка). После се добираме до St. Paul Cathedral. Оттам - Victoria&Albert Museum. Държах да видя тъканите, мебелите, облеклото. Имаше хубави витрини със странни експонати под надслов "Какво е това"? Забавлявахме се чудесно. Обожавам загадките. Запечатах в паметта си прекрасни предмети в любимите ми цветосъчетания. Открих и нови. Затворихме музея:)
11.02 - Децата отново са поверени на училището и на гледачката. Малко шопинг и размотаване. Милена има час за фризьор, така че мога да се потопя и в тази атмосфера. Салонът е престижен и уютен. И скъп.

12.02 - Последен ден. Довечера си заминавам. Кога мина времето?
Отделила съм си целия ден за Tower. Въоръжавам се с аудио гид и му посвещавам следващите 4 часа.

Изглед към Темза и Tower Bridge.

White Tower - най-старата част на цялата крепост.

Мястото на ешафода. Сега е символичен.

Tower. Интериор. Каква светлина!

Най-важни усещания за Лондон и британците:

Сдържано достойнство и никаква показност. Сградите, даже когато са величествени, са семпли, а не натруфени. Къщите са скромни, с проста и ненатрапчива красота без нищо излишно. Прекрасна призрачна светлина (поради влажността).

Всичко е функционално и логично. В метрото, което макар че е необхватна мрежа, не може да се изгубиш, дори да си идиот. Същото - в музеите, маркировката и табелите по улиците, в транспорта...

Няма драми. Тих говор и спокоен тон. Любезност, която поради поддържаната дистанция съдържа лека хладина. Ако някой шуми или е невъздържан, той ще е някой чужденец. А те са безбройни. Поне 12-тина пъти чух полска реч, 1 път българска и още испански, италиански, португалски и всевъзможни други езици. Чувствах се като в бара от междузвездни войни. Това не е само мегаполис, това е Вавилон! Хора от целия свят са се изсипали тука.

Британците са безкрайно толерантни към другоземците. Не им налагат своите разбирания. Не се опитват, както правят в Щатите, да ги направят американци, защото са убедени, че един чужденец, колкото и дълго да живее в Англия, никога няма да се превърне в истински британец. Той просто не може да стане като тях.

Тези черти няма как да не ми харесват. Те са типични и за самата мен.

Имаше и перипетии - полетът ми беше отложен поради лошо време, та трябваше да се спи както си на опашката за rebook-ване, за да успееш да отлетиш изобщо. По тая причина се оказах вместо във Франкфурт в Дюселдорф. Иначе щях да чакам още два дена. Реших, че трябва да се измъкна от острова, щото Ламанша нема как да го преплувам, а добера ли се до континента, вече и с лазене може да се стигне, ако е речено.

събота, 21 февруари 2009 г.

Щастие в минало време 2

Яна и Тати
Яна и Тати, който е направил муцуна:)

Ех, тази усмивка!
Будното дете, което спи - току-що се е събудило!
Спа пред колоните, които гърмяха!
Киров, ще направиш ли един път нормална физиономия? Знам - не:)
Лидка и аз. Семейство "Гентацови" ще се върнат ли някога от Канада?
Боже! Изглеждам като пчела!
Лъчко - още един канадец. Или беше в Щатите? Не, той е франкофон. Както и да е... Така се губят хората...