понеделник, 22 октомври 2007 г.

Извън режима

Неделя, 21 октомври

Най-приятно е, когато си овладял рамката, да можеш да я променяш. Не съм фанатичен привърженик на дневните режими, но подредеността в пространството и времето винаги ме прави някак подредена и отвътре. А и има нещо ритуално в извършването на поредица от действия, внася се спокойствие и се настройваш за това, което предстои. Отклоненията и изненадите обаче правят деня по вълнуващ. Затова импровизациите са добре дошли.

В събота следобед бях поканена у Бойка на кафе. Естествено това е условно понятие, най-малкото защото аз кафе не пия – любител съм на чая. Обаче пихме ракия, съвсем по български – със салатка, мезе. Поляците се наливат като руснаците – чисто, ексове и под масата. Ракийката мекичка, лафът благ. Не усетихме как минаха 3 часа.

Абе българска работа – компания да има, дай маса и време. Тука изобщо не виждам тая седянка по кафенетата, може би затова кафето е скъпо (около 4 злоти) – избиват от цена, не от оборот. Къде се напиват тия хора? За три седмици видях вече трима клатещи се или търкалящи се по улиците. Има и много просяци, някои от които при това просят изключително сърцераздирателно – коленичили или проснати на земята с протегнати в молитвена поза ръце. Има клошари и бездомници, събират се по “падвал-ите” (това е на руски, защото нашето “безистен” създава съвсем други асоциации за малки магазинчета, нищо подобно – само жилищни сгради с вътрешен двор), в парка... Бездомни кучета обаче почти няма.

В неделя по обяд се разходих из парка. Времето е прекрасно дни на ред. В България, чувам, вече завалял сняг. Тук все още се наслаждаваме на късната есен. Дори и да е студено, обикновено някъде между 4-6 градуса, не духа вятър и е много слънчево. Ако не друго, то има ли слънце, всичко се преобразява. Изобщо не бих могла да си представя да работя например в офис без прозорци и с климатик. Гледам, че това започва да се разпространява и в България наред с огромните халета с килийки за отделните служители. Добре, че обикновено сградите и помещенията, малки по принцип, не позволяват въвеждането на това като масова практика. Но в бизнес билдингите, които изникнаха, се прокарват такива тенденции. “Настигаме американците”.

В парка (не този който е по-близо до нас, около стадиона), а друг, на 15-тина минути път от къщи, има езеро. Много е спокойно, има малко хора. Т. нар. “златна полска есен” в пълната й красота.














Наблюдавах патиците. Много са интересни. В едната част на езерото, което е дълго, мъжките са със зелени глави, а отвъд мостчето – със сини. Изглеждат като два клана, които не желаят да имат нищо общо помежду си. Сините са аристократите. Плуват спокойно, далеч от суетнята на зеленоглавия плебс, който се блъска за подаянията на минувачите. Видях и ухажване. Първо имаше странни движения с глава нагоре надолу (сякаш някой им натиска главите като капачки на течен сапун). Мъжкият започна, женската отговаря. Последва плуване в кръг от страна на патока около дамата на сърцето му. В един момент реши, че женската е благосклонна и се опита да направи нещо, но тя го прогони. Смутен и объркан, той се отдалече да си пооправи самочувствието и се правеше, че сякаш нищо не е било. После обаче бавно я последва отдалече, като все повече скъсяваше разстоянието. Накрая заплуваха двамата. Явно, се разбраха да я дават по-бавно.

На пазара

Неделя, 21 октомври

Тази събота пазаруването беше по-различно. Ходихме с моята приятелка и съседка Бойка до пазара. И е еднакво и е различно от това, което се разбира под пазар у нас. Първо, има пазарни дни: вторник, петък и събота. През останалото време работели много по-малко павилиони, предимно за храна. В останалите дни има дори битак. Успях да го видя. Бях потресена, че сред кал и локви направо на земята всеки е разпънал някакво платнище и има какво ли не. При нас така беше (поне в София) само в началото и то на заградено място с твърда земя/асфалт, а сега има щандове и сергии, много от тях дори покрити. Останалата част от пазара в Лодз също не е толкова прегледна, както нашите пазари, много от които са даже с покрита част, халета и пр. При това тук няма разделение дрехи – храни. Кисело зеле, до него пижами, отсреща месо и пр. Иначе е същата блъсканица и в голяма степен същите стоки.
Хубавото е, че например месото не е говеждо, което се продава под названието “телешко” – всяко от тях е обявено за това, което е, със съответната цена. Сдобих се с чудесно парче крехка мръвка, от което сготвих телешко варено (обожавам го). Стана приказно.

Любителите на ябълки не биха се наситили. Полша била най-големият производител на ябълки в света. Тази година цената им е скочила, защото имало студове, измръзнали много насаждения, имало разорени стопани, дори самоубийства. Но наистина гледката не е за изпускане. Дълга алея, отрупана с огромни плодове, по-дребните са рядкост и пак са средни на големина. Няма понятие ябълки. Има сорт – над всяка щайга – табелка, десетки, безброй.

Полша е страната на кореноплодите. Почвата не богата, това не ти е българският чернозем (знаете ли, че дори в английския език е влязла тая българска дума?), а е песъчлива и това вирее на нея. В резултат на това тук навсякъде народът хрупа червено цвекло, целина, моркови, картофи (не ядели много хляб, но картофи всеки ден – килото на пазара е 20 стотинки). Аз си купих магданозени корени. Изобщо не ги познах, не са онези тънки, белезникави коренчета, дето можеш да ги купиш само от бабите, предлагащи продукция от двора си. Със самочувствие, че прекрасно зная какво искам и ще ме разберат, моля да ми дадат “pietruszka”, което според картинката на подправката в супера значи ‘магданоз’. Да, ама не. Имат си хората отделни думи и тази е за корена. Зелената част е “natka” или “nadka”, не разбрах точно. И тогава предпочетох по-дебелите от дебели моркови корени, които изглеждаха сочни, придават неповторим вкус на супата и зная, че са много полезни.
Цените, разбира се, са доста по-ниски от тези в супера. Гроздето там беше над 6-7 злоти, гледам тук – 4. Едро, налято. Сдобих се и с прелестни круши – крушите са рядкост в България и по тая причина са и скъпи. Тук са добре застъпени – разнообразие от сортове. Но положението с цитрусите е тежко. Поради цената си застояват и дори да решиш да си вземеш, са меки и се отказваш.

Видях опашка за кисело зеле и краставички. Продавали се през цялата година и опашката не секвала.

Още в хранителните магазини ми беше направило впечатление, че се предлагат едни огромни наръчи – комплект за супа (около 4 пъти по-големи от нашите връзчици), включващ чудовищни моркови, глава целина, въпросната петрушка (сега я идентифицирах, мислех, че е пащърнак) и праз, дебел 2 пръста. Досега все се канех и сега най-после закупих въпросното чудо на земеделското изкуство за любимите си супички, в частност за телешкото варено.

Имам още сливи, големи като топка за голф (всъщност кой от вас играе голф – като средно големи мандарини), леген, ленено семе и едър боб.

Пак ще отида като привърша зарзавата.

Уикендите

Събота, 20 октомври

Най-хубавото е, че няма pressure. Пак има достатъчно задачи, но няма юркане, щото аз си ги поставям и аз мога да ги отменя, ако реша, че душевното спокойствие и телесната почивка са ми по-важни за момента и няма нужда да се напрягам/натягам чак толкава.

Концентрирам се предимно върху домашни задължения, за да редувам целоседмичната умствена дейност с разпускаща къщна шетня, в която няма мисъл. След сутрешно блажено поизлежаване към 9.00-9 и нещо се излюпвам. Започва се приятно размотаване, докато се приведа във форма. Следва разходка-пазар. Целта е не толкова снабдяване със съестни продукти и неща от първа необходимост, колкото наслаждаване на самото пазаруване. Затова то представлява дълго разглеждане и избиране, доста често повече на неща с естетическа стойност. Естествено завършва с достойна сметка. Тъй като в суперите винаги плащам с карта (Visa Electron, българска, предвидливо – дебитна), си спестявам неприятното усещане на стопяващите се пари. А и така не ходя често да обменям евро в злоти (бюрата определено не са в близката околност). Още нямам полска заплата – не съм си изработила месеца, карам на командировъчните (1/2 от сумата, полагаща ми се за октомври, другата половина ще ми приведат през ноември). Имам, разбира се, самочувствие и спокойствие благодарение на парите, които благоразумно взех и внесох по всичките си 4 карти още преди да тръгна (благодаря специално на мама и мъжа ми за помощта). Едната, в левове, оставих в България за зор заман. Синко, издуха ли я вече?
Имам и нова карта, дебитна, на Райфайзенбанк, за заплатата ми в злоти, но тя както става ясно, все още е празна и точенето от тая цицка се отлага. Не за дълго.
Както знаете, аз не съм прахосник, но тук малко му поотпуснах края.

Така, завръщайки се вкъщи с приятното усещане за пълнота, започвам ритуала “готвене”. Целта е поне 3 дена да ям не junk food, а нещо домашно и питателно. Въпреки усилията ми да избягвам полуфабрикатите, през седмицата така или иначе ми се налага. Но сега компенсирам със супички и варива, без да се заигравам с кулинарни супер изкушения. За това си има заведения. Открих един green ресторант, който добре ми пасва с индийски, мексикански и пр. здравословни, но вкусни ястия. За жалост е далеч и го посещавам само понякога на връщане от работа.
Следват чистене, пране и гладене. Чудесно е, че си взех от България ултразвуковата пералня, защото за голямата трябва по-голямо количество дрехи и то от определен цвят и вид. Споменатият уред представлява диск (диаметър около 7 см и дебелина 1 см) с кабел. Още от къщи я използвам за фини дрехи и дантелено бельо. Това ми е ръчното пране, всъщност трябва само да изплаквам, устройството върши прилежно останалото (разбива до молекули следите на ежедневието).

Освен още потриване присъстват и: подготовка за седмицата (няма как), писане на статии/доклади (трябва да се поддържа форма и да не се изостава от научния фронт) и най-приятната част – постове за блога и персонални мейли до най-близките и най-нетърпеливите. Това продължава и в неделя.

Естествено има малко телевизия, понякога дори следобедна дрямка.

Късният неделен следобед е посветен на грижа за себе си – кожа, коса, маникюр и пр. Не изглеждам така (както изглеждам) от само себе си. Човек не може да кара (вече) само на ген.

В резултат на всичко, свършено през уикенда, се чувствам заредена и способна да посрещна предизвикателствата на новата седмица.

Избори

Петък, 19 октомври

Обстановката тук е предизборна. Пресата, радиото и телевизията ни заливат с агитация и коментари. Текат и дебати между самите кандидати. Основните конкуренти са PIS и PO. PIS (“Право и справедливост”) е по-консервативната партия, подкрепяна изключително от възрастното население и до голяма степен от църквата (католическото радио “Мария” например, за което писах, е една от техните основни медии). Техният кандидат е Ярослав Качински (настоящият министър-председател на Полша). По неговото име и думата “kaczor” [качор], което ще рече ‘паток’, като игра на думи викат на хората от тази партия “качари”. PO (“Гражданска платформа”, наричат я още Платформата) е по-либералната и модерна партия с кандидат Доналд Туск.
Студентите, с които коментираме надпреварата, са твърде аполитични, подобно на нашата младеж. Доста от поляците се срамуват от тая шуро-баджанашка история с двамата братя Качински – Лех Качински пък е президент на Република Полша. Неотдавна този президент дори си позволи да отиде на предизборна среща с избиратели на мястото на брат си, който бил болен! Това роднини да заемат основните постове в държавата, както знаем, го има в тоталитарните бананови републики. Както и такава откровена подигравка с неутралната позиция на президента, “бащата на нацията”.

Питаме се тогава кой ги е избрал и е допуснал това да се случи. Вероятно тези, които не са гласували, както става обикновено.

(Когато четете това, резултатите ще са известни, тъй като развръзката е в неделя, 21 октомври.)

петък, 19 октомври 2007 г.

“Плът и масата за писане”

Моят любим филм е “Записки под възглавката” (The Pillow book).
http://www.imdb.com/title/tt0114134/
Майсторска работа на английският режисьор Peter Greenaway. http://www.peoples.ru/art/cinema/producer/greenaway/

Това е реплика към едноименното класическо произведение на японската средновековна литература, но сюжетът е абсолютно различен и се развива в нашето съвремие. Историята обаче е вдъхновена от книгата – самата героиня е завладяна от нейните внушения и естетика. Явно и режисьорът. Филмът е изключително подходящо решен и пипнат като визия. На много места действието тече паралелно в отделни прозорци, което съответства на многопластовото съдържание и на книгата, и на кино варианта.

В къщи на майтап наричаме филма “Пишките”, защото има много откровено отношение към голото тяло. Но плътта е по-скоро символ на любовта и средство за изразяването й. А другият начин да изрази себе си героинята намира в писането (символ – калиграфията).


Без да използвам символите на филма:), с този блог се чувствам изразяваща точно тези неща: отношението си към хората, които чувствам близки, които обичам, и самата себе си.

Прочетете книгата!
Гледайте филма!

Прераждането и езиците

(Тези, които не вярват в прераждането, могат да прескочат този пост)

Трябва да започна по-отдалече.
Става дума за един от малкото случаи, когато отидох на “гледачка”. Заразих се от общата мания. Разпитвах и проучвах дълго преди да се спра на точния човек. Хората се опитваха да проникнат в бъдещето, защото настоящето беше твърде притеснително и с неясни перспективи. Беше време на тежка криза, имаше съкращения и всички се страхуваха за мястото си и естествено традиционният въпрос на всеки посетител беше “Ще имам ли работа?”.
Аз обаче не искам да зная какво конкретно ми предстои. Не е интересно. А и губиш усещането, че ти го постигаш. Като някакъв човек не от тоя свят отивам при прорицателката с въпроси от рода “Какъв е урокът ми в този живот?” и подобни. И така разговорът се завъртя предимно около някои от предишните ми животи и отношенията в тях. Продължи три пъти по-дълго от предвиденото време, но изглежда и на жената й стана приятно, че може да се измъкне от битовизма. И тогава излезе, че точно езиците към които имам влечение и съм ги учила (не че ги знам), не са се появили на празно място. Живяла съм в страни, в които се говорят.
Не гадателката направи тези заключения (нищо не съм й казала), тя ми даде фактите. Малко ми се губи португалският, но английският, испанският, японският и френският си дойдоха на мястото. Руският не се брои, него не съм избирала да го уча, но пък съм безкрайно благодарна за този шанс. Всъщност и португалският не беше по мое желание, просто попадайки в африканска страна, където той е официалният език, трябваше да започна да отбирам малко от малко. Връщайки се в България обаче, напълно по собствен избор се прехвърлих на испански.

Повярвах на жената. Каза ми толкова неща, за които съм имала вътрешно усещане (включително за урока в тоя живот и затова, че много повече пъти съм била мъж.) Освен това не ми съобщи, че съм била Савската царица например, Мария Магдалена или Цезар. Далеч по-правдоподобни варианти – воин, индианец, е, имаше и френска аристократка отпреди Революцията и японски сановник.

Сега се питам къде е полският в цялата картинка – от езиците на обстоятелствата ли е или просто е зарит дълбоко в още неразкритото ми кармично наследство?

Нали знаете:”Колкото езика знаеш, толкова живота имаш”. Е, ако не друг, то поне сега живея нов живот.


Силата да знаеш

Много добре си спомням кога усетих “силата да знаеш”.
Беше лятото на 7-ми срещу 8-ми клас. От дълги години бях сред най-редовните посетители на една прекрасна библиотека – “Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши”. Намираше се на улица “Славянска”, мисля, че № 10, но има ли значение. Великолепната сграда още е там, но е реституирана и отдавна вече е седалище на някаква тежка, може би чужда фирма. Беше едно слънчево място, сред дървета и зеленина в двора, изкачваш стълбите и влизаш в друг, различен свят. Много дълго разлиствах книгите, посягах все към нови и нови, но трябваше внимателно да избирам, защото можех да взема не повече от 4. Тогава, един ден, попаднах на поредицата “Имена от вековете”. Във всеки том се представяха големите творци на човечеството: учени, архитекти, художници, военачалници, изследователи, революционери... Изгълтах я цялата.

Не поисках да стана велика, пожелах да прониквам като тези хора в тайните на света, да отивам все по-нататък и по-нататък, за да го усвоявам и почувствам.

От този миг учех не защото съм прилежно дете и изпълнявам нещата, които е прието, че трябва да се правят. Аз осъзнато исках да зная и с огромно удоволствие попивах всичко – нещо, което за много други беше тегоба.

После открих щастието да споделяш с другите това, което знаеш. Знанията и уменията са сред нещата, които нито намаляват, нито ти се отнемат от споделянето. Нещо повече – всички печелят от разпространяването на постигнатото, то се надстроява и увеличава.

В гимназията учех много по-често и по-лесно, обяснявайки нещо на някого. Не съм решавала никога, че ще преподавам, но то е станало естествено. Всъщност толкова много пътища имаше пред мен, че това ме объркваше. Може би затова ги събрах в езика – та нали всичко е в него – целият живот на един народ, на един индивид също.

Каквото и да опознаваш обаче, трябва да предадеш посланието на другите. И тогава пак ти е необходим той, езикът – ключът към познанието и общуването.

понеделник, 15 октомври 2007 г.

Бамбуково зелено ложе




Днес писах мейл, в който стана дума за новата премяна на леглото ми. Тук на разположение имах само един кат спално бельо. Тъй като дизайнът на мястото, където прекарвам голяма и много съществена част от живота си, е от изключително значение за мене, не се циганих и похарчих с удоволствие солидна сума. Зарадвах си душата с прекрасна градина от огромни бели маргарити с жълти съцветия, разпръснати сред бамбуково зелени треви, в която ще полягам.

В шоколадовия хол греят огнени акценти в жълто и алено с преходи в оранжево, но ще почакате до снимките. Съжалявам.



Основно “пилея” парите си за атмосфера. Без сън, без храна, без много други неща мога, но без оживяване на мястото (в което ще прекарам дълго) по начин, по който да се чувствам добре и себе си, не мога.

Трябвало е да стана дизайнер на интериори. Всичко, свързано с рисуването в тоя живот ми се размина... и сценографията, и керамиката, и... и... и... Но съм поръчала в следващия си живот да съм художник.

Нов канал за комуникация

Имам телефон. Досега дори не бях обърнала внимание, че нямам апарат. Представяте ли си колко други впечатления ме отвличат. Пък и приемах за даденост, че има линия. А като нямам номер, въобще не ми е хрумнало да се запитам къде е самият апарат. Така, номерът го знам, но засега имам един апарат, с който ми услужи Бойка, защото домакинката нямаше на разположение пълноценен. Ще почакам. Дотогава от този мога да се обаждам, но когато ме търсят, ако не съм до него, за да видя, че свети, няма как да разбера това. Не звъни. Сега остава да разуча тарифите, че някои дори ме посъветваха да изключа линията – абонаментът и разговорите били скъпи. Не ми пука. Вече говорих с мама, с децата. И с най-дребните, разбира се. С Мая обстоен разговор: “Люли, това, Люли, онова...”. Е, бебето само гукаше в слушалката, но не ми и трябва повече.

Инцидент

Наложи се да измия пода спешно. Свикнала на цивилизовани методи, съвсем не съм обърнала внимание, че пералнята не е свързана с канализацията, а трябва да поставиш маркуча за оттичане в мивката или тоалетната. В резултат на това докато си работя спокойно на компютъра, банята и кухнята плувнали в 1 см вода. Отлагах миенето поради липса на оборудване, но сега нямаше как, прежалих една хавлиена кърпа и се залових за работа преди някой отдолу да е изпищял. Е, сега целият апартамент е като облизан. В интерес на истината той и когато дойдох съвсем не беше мръсен. Само минах една прахосмукачка и избърсах праха. Тук е живял някакъв хахав американец, надут повече отколкото би подхождало на азиатския му произход. Обикновено индийците са кротки, весели хора, с предразположение към естественост и дълбочина, които уважавам, но изглежда имаме случай на “пази, боже, сляпо да прогледне” в резултат на заразяване с американската мания за величие. Естествено това са впечатления по чужди разкази, така че спирам да коментирам

Моите бъдещи приятели

Колежката, на която се крепи преподаването на практическия български език като чужд тук. Бойка Бъчварова. Кадър на ИЧС, но е работила навремето, повече в базата в Кремиковци. Тя е много симпатична и мила. Прилича на Дора Миланова (за тези, които познават Дора) и има нейното светло излъчване. Аз бях много близка с Дора и тя ми липсва с нейната мекота и човечност. Беше най-добрият човек, най-чистият човек, когото познавам. С Бойка имахме няколко пешеходни разходки, пихме чай и мисля, че си допаднахме. Това ме радва особено. Женското приятелство е много нужно, но не винаги възможно. Обнадеждена съм, че ще общувам с жена едновременно деликатна и силна, споделяща много от нагласите ми към живота и сериозното и отдадено отношение към работата.

Доц. Георги Минчев или за близките си приятели – Жоро Ламята. Легендарна личност. Много колеги и бойни другари ми говориха за него още от София и ни свързаха. Нужният и най-подходящ човек, който да те въведе в културния и социалния живот тук. Беше първият гост в новия ми дом. На чаша българска “Черга” поразнищихме живота и моето място в работата и местното общество. За съжаление е твърде зает (както и аз, впрочем) и се движи като летящия холандец между Лодз, Познан и Венеция. Но замислихме малко парти за представянето ми и скрепяване на интернационалната дружба.

И двамата живеят в моя блок. Бойка – над мене.

Чувства и мисли

Днес за първи път се почувствах щастлива тук. Отидох в приповдигнато настроение на работа, а на връщане вървях по улиците и се усмихвах. Може би, защото почувствах, че овладявам ситуацията. Вече имам визия за бъдещата си дейност с всеки от курсовете и поставих основите на това, което ще върша занапред. Не мога да работя на парче и докато не си представя целостта на “зданието”, което ще изграждам, нямам нито ориентация, нито стратегия. А оттук и спокойствие. Когато работиш с настроение и хъс, и се забавляваш, атмосферата в клас е ведра, а студентите се запалват. Има закачки и смях, независимо, че усърдно се трудим. Никой не забелязва, че часът е свършил и сякаш не искаме да спираме. Чувстваш, че това, което правиш има смисъл и удовлетворението те зарежда още повече.

Когато успееш да съчиниш правилни изречения и хората те разбират, се чувстваш все по-уверен. Някои думи ми идват абсолютно незнайно откъде. Бях убедена например, че “памук” е “вата” и наистина получих точно това в аптеката. Думите- “фалшиви приятели” обаче са навсякъде. Какво мислите, че означава Studio urody? Студио за красота. А żaden (чете се “жаден”). Това значи “никой”. “Czas” [час] съвсем не е “час”, а “време”, а “pól godziny” [пул годжины] – естествено в тоя ред на мисли, не е “половин година”, а “половин час”. Върхът на сладоледа беше, когато исках да съставя изречение, че “съм забравила” нещо и открих, че трябва да кажа, че съм го “zapomniała”. Трябва да се внимава. Може да изръсиш голяма глупост.

Когато казвах в България, че заминавам за Полша, почти нямаше човек, който да не ми каже, че аз и без това приличам на полякиня. Тогава не разбирах това твърдение и не смятах, че това има някакво значение, дори не бях съвсем съгласна. Не обичам стереотипите. Както и предполагахте, приятели, наистина се вписвам напълно сред поляците. Никой не подозира, че съм чужденка, докато не си отворя устата. Заговарят ме на полски, което е чудесно, защото е повод да пробвам езиковите си умения. Сега осъзнавам, че когато човек има ярко изразен външен вид на чужденец, може да бъде игнориран и без възможност да контактува с местните хора. Това го изолира от средата и навярно му носи повече самота.

четвъртък, 11 октомври 2007 г.

Дневен режим

Часовете ми в Университета са сутрин от 8.15, 9.00 до 11.30, съответно до 12.15 в понеделник и вторник, а в петък – до 13.30. В четвъртък съм следобед от 12.00 до 15.15, в сряда почивам. Ставам около 5.30-6.00 в зависимост от това дали ще ходя пеш или с транспорт. Не искам да бързам, а и трябва да имам време за закуска. Това не го правя в България, но тук се налага – след като не обядвам. От утре обаче ще си вземам ядки и сушени плодове за всеки случай, ако прегладнея. (Аз общо взето това го практикувам и вкъщи). Шкафът ми сега изглежда като хралупа на катеричка. Нещата за деня си ги приготвям от вечерта, но сутрин се преглеждат, за да не се пропусне нещо. Правя си чай, обикновено зелен, и докато се разкрасявам, го пия и слушам молитви и проповеди по радиото (католическото “Мария”, защото разбирам речта най-много). Понякога, когато съм в настроение, дори се разкършвам. Но йогата и медитацията засега съм ги съкратила, че ще трябва да ставам в 4.30-5.00 часа. Молитвената атмосфера отчасти ги замества.

Отивам доста по-рано, за да си подготвя аудиовизуалните устройства и материали и да се настроя, а и заради одисеята с ключовете. Вземаш ключ от кабинета си, отбелязваш № на стая, час, име, подпис, зареждаш се с необходимото, връщаш тоя ключ. Ако имаш да копираш нещо, това се повтаря. После – ключа за самата лекционна зала, най-често – аудиовизуалната. Следобед – същото за компютърната зала. Безумие е да нямаш ключ поне от кабинета си! Вярно, делиш го с други хора, но в него няма нищо, което да бъде опазвано така старателно. “Най-ценното” е един лаптоп, който открих забутан в един шкаф и се израдвах. Напразно! Той е толкова стар (остави, че изглежда точно като обществена собственост, каквато вероятно е), но няма CD player, а някакви други малки вместилища за тип външна памет, неизвестен ми досега. В стените на стаята обаче има вградена интернет мрежа. Културно. Но като не мога да вкарам Flash памет в лапа, за да си пренеса, сваленото от нета, а и той като няма кабел с накрайник, който да влезе в цивилизования нет вход в стената... Изходът е да си купя мой много лек лап и да го нося, но това би отпаднало, ако разреша проблема генерално, като си прокарам интернет в къщи. Замислила съм да организирам подписка в блока, която да се представи в Университета и да дадат благословия и спонсорство за това свято дело. Все пак инфраструктурата остава за тях, независимо кой живее в блока. А като сме много хора с такова искане, все академични кадри от странство с изисквания, съответстващи на времето, дано кандисат. Щото за отделни хора фирмите не прокарват кабели за LAN.

Следобедите прекарвам в зала с 10 компа, която изобщо не се използва. Засега кореспондентствам (постове за блога, чатове, търсене на инфо по належащи задачи), но за в бъдеще ще трябва да ровя и за актуални материали, свързани с темите, по които се работи в клас. Тук няма никаква българска преса и разполагам само с това, което съм си донесла. Така че, приятели, и особено колеги, които знаете за какво става дума, събирайте дискове с български филми, песни (например такива, които се продават с вестниците) и печатни материали (и за вас), а като се видим ще записвам и копирам.

Връщането от работа е бавно, пешеходно, опознавателно и за shoping, ако е в рамките на работното време на магазините. Ако е късно и се смрачава, яхвам нещо, но при всички случаи има 12-15 минути вървене от работата до стартовата спирка и още толкова от крайната ми спирка до вкъщи.

В последния участък единственото забележително обществено място е един китайски ресторант. Още не съм го посетила. Тук почти няма барчета, кафета, заведения по скоро за социален живот отколкото за хранене. Да не говорим за изобилието от спокойно лафещи си хора разположили се там, което винаги е изумявало чужденците, попаднали в България. Доколкото ги има, те са ресторанти.

Вечер се подготвям за следващия и за по-следващия ден (трябва да се съобрази какво има за копиране). Телевизията работи като фон за езикова и информационна среда. Естествено има вечеря и малко време за разпускане, също за писане на мейли и постове. Вече имам арома лампа, която настройва успокояващо. Лягам между 0 и 1.00 часа. Понякога и по-късно. Все пак по-рано отколкото в България.

Магазините





Освен че не изобилства с такива, повечето са малки, сбутани, натрупани с някакъв сбиротък от стоки. Всъщност не че не са достатъчно големи. Не са красиви, лъскави, добре аранжирани. Такива има само по главната улица. Останалите са мрачни и непредразполагащи, абе направо грозни. Дори в нашия квартал в София – в Надежда – и големите магазини, и малките магазинчета са симпатични, добре подредени и ти се приисква да влезеш. Причината е и в самите сгради, липсата на модерна дограма и широки витрини. Тук някакви тъмни витрини, по скоро бивши прозорци, от които е трудно да разбереш какво точно продават вътре; железни врати, паднала мазилке и прочее навеи като от социалистически селски хоремаг или най-трагичните години на демокрацията.

Почти всички магазини работят до 18.00 часа. (За щастие суперът срещу нас е изключение). В събота – до обяд. При хиперите работното време е по-дълго, но това 22.00 часа, non-stop, както нерядко е в България, тук не съм срещала и изглежда няма и да видя. Освен по бензиностанциите.

Първите надписи, с които се сблъсках бяха “Tania odzież” (надявам се, че съм уцелила безумния правопис), “taniо” това, “taniо” онова. Значи “Евтино облекло/дрехи”. Срещат се дори по-често отколкото в България. Сигурно не е приятно да се казваш Таня в Полша. Магазините от типа “Всичко по 2.50 зл”, “Всичко по 4 зл” също са популярни. Китайците си въртят бизнес, има магазини с индийски стоки... Най-разпространеният надпис тук е Fryzjer. Мисля си, че при тази наситеност с фризьорски салони, не трябва да има нито една жена без фризура. Не е съвсем така, но доста полякини наистина са с добре поддържани коси. Мъжете – не бих казала.

Първите неща, които си купих, са прекрасни дебели луксозни папки със снимки на растения и животни, където слагам бумагите си за всеки курс. На стената имам чудесни успокояващи постери, но се надявам да ги видите, когато се сдобия с нов фотоапарат. Купих си и CD case за дисковете, защото непрекъснато ползвам някои от тях, а както са на шпиндели не се борави удобно с тях. Рамки за снимки, дребни офис стоки... Много се радвам, че открих българско-полски речник, макар и кратък, защото ме предупредиха, че подобно нещо е библиографска рядкост. А аз успях в първата антикварна книжарница, в която попитах! Не е много добър, но върши работа. Напоследък ползвам него и конструирам фрази, а не разговорника, на който разчитах първите 3-4 дни.

Транспортът

Все пак си купих карта за всички линии на градския транспорт за един месец (88 злоти, т.е. около 44 лв). Това ми позволява да прекъсвам пътуванията си, за да се отбия до определен магазин, поща, Ректората и пр. Не е препоръчително обаче човек да се движи с превоз след 18 часа. Не мога да си обясня защо има задръствания и такива закъснения на транспортните средства при тези широки улици. Вярно, много от тях са в ремонт, но все пак...

Автобусният и трамвайният парк изглеждат не по-добре от нашите. По някои линии – дори по-зле. Седалките в трамвая например бяха като платмасови легенчета с формата на задните части, боядисвани безброй пъти и изтъркани. Но после видях и тапицирани, нови. За сметка на това при ватманите има устройства, по които могат да се свързват с централното си управление. А в някои превозни средства има светлинни табла, на които се изписват спирките и например, че днес е ден на Людвиг еди кой си (да не забравят вероятно да поздравят имениците?). Навсякъде в превозните средства има карти за линиите, спирките и възможните връзки. Много добро впечатление ми направи един случай: чакаме на спирка, 10-тина минути не идва нищо. Мина полицейска кола с мегафон да съобщи по протежение на линията, че има проблем с трамвая и на негово място ще се движи автобус. Само след няколко минути автобусът дойде и всеки можа без закъснение да стигне там, закъдето е тръгнал.
Тук билетите са на време. За десет минути (1,70 зл), за половин час (2,40) и пр., превозното средство няма значение. Влизаш и в устройства маркираш билета си. Почти само аз правя това. Хората явно са с карти. Въобще транспортът е евтин.

Есен в Лодз


Не зная късмет ли имам с времето или обикновено по това време хората тук се радват на приятна есен. Откакто съм дошла слънчицето не е спряло да топли тялото и душата. Само на два пъти леко се смрачи и се опита да препръска, но за кратко. Естествено подобни златни дни предразполагат към дълги разходки пеша, което и правя. В есенната си премяна градът не изглажда толкова сив, какъвто всъщност е.

Още от България знаех, че в Полша вече е пуснато парното (някъде през втората половина на септември). Тук обаче съвсем бях забравила затова, докато не докоснах тръбите в една по-хладна вечер. Сложих го на слаба степен, но то и без това е слабо. Дано да е така, защото е още топло и няма нужда от голяма мощност, а не защото инсталацията е стара и неефективна.

понеделник, 8 октомври 2007 г.

Къде са снимките?

Очертава се трайна липса на снимки. Тези, които съм направила, остават като в затвор в апарата ми. Той е доста ретро и кабелът, с който трябва да се източат в компютъра, не е налице – забравен е или изгубен. Проявете разбиране и не ме молете повече за това... засега. Общо взето всичко, което предполагах, че ще ми е много нужно, но се отказах да си купя (къде заради ограничените пари, къде, за да не мъкна), се оказа адски насъщно.

Неща, които у нас са по-добре

Всичко тук е написано на полски. На продуктите в магазините най-много още да се появят надписи на литовски, латвийски и естонски. Няма руски, няма английски (?!), немски и пр. По улици и инструкции също. Купуваш си продукт тип лекарство – отново същото. Отиваш в местна банка или да питаш за условията да се включиш в мобилна мрежа с абонамент, в интернет мрежа и пр. – мъка. Няма Европейски съюз, няма глобализация, локалност, братче.

Сигурно ви е направило впечатление как ужасно са дублирани филмите в някои страни – един и същи човек чете всички реплики. Безумие. Като си помисля за перфектните дублажи с отлични артисти, които имаме, се гордея. Много са добри и колко печели филма от това! Има някои филми, които наистина трябва да не са със субтитри (сериали, детски и някои по-популярни документални). Аз например, ако следя някой по-тегав сериал въобще не го гледам, а тъй като познавам гласовете на героите, само го слушам и през това време гладя, прибирам, шия...

Току-що спря тока, но лапът услужливо продължи на батерии. Така или иначе трябва да се хоризонтирам, че утре ме чака нов трудов делник.

Религията

За хора, здраво стъпили на земята, каквито са повечето българи, такова активно присъствие на религията е странно и едва ли не пресилено. Почти няма ден, в който да не видя по телевизията божи служител – в телевизионно студио, в ритуал, във филмов сериал... Църквата взема отношение по всякакви въпроси и има силно влияние. И това не е поза или гол PR, живо отношение към събитията в обществото и вътрешна позиция за мисия сред хората.

Езикът

Простих се с илюзиите, че ще мога да изучавам полски системно, за да дръпна бързо. Основната причина е, че не е възможно поради голямата ми натовареност с часове и то сутрин, когото се провежда обучението. Освен това от няколко години университетът вече не поема разноските за подобен лукс – минали на търговски принципи, както ми беше казано.

Уча в движение. За моето ухо разбираемостта на полския език само за седмица рязко се е повишила. Тренирам с билбордове, табели, надписи и елементарни разговори. Най-интересният учител е Радио “Мария”, католическо радио с проповеди, възвишени песни и молитни, което слушам рано сутрин докато се приготвям. Защо?

  • Чист звук на приемната честота;
  • Ясно, бавно и отчетливо произношение (висок произносителен стил);
  • По-традиционен език и по тази причина по-близък до църковно-славянски, например съдържа повече думи общи за славянските езици;
  • Като се помолят няколко пъти (повтарят едно и също) и ти влиза в главата;
  • Действа успокояващо.

Да се върнеш или не (през ваканцията)?

Драги бъдещи лектори, в командировъчната ви заповед има условие, че ЗА ВРЕМЕТО ДОКАТО СТЕ ИЗВЪН СТРАНАТА, В КОЯТО СТЕ КОМАНДИРОВАН, СУМИТЕ ЗА КОМАНДИРОВКАТА СЕ СПИРАТ. Това означава всеки да прецени дали ще предпочете да не загуби тези пари плюс парите за път или ще вземе решение (въпреки всичко) да се върне в България, що пък не и да помитка из Европа. Всъщност интересно е пък как ще разберат, че пресичаш граници, като те
паднаха.

Ако се връщате с автобус, знайте, че на сръбските граници слагат печат. Когато отивате за пръв път дори задължително трябва да го осигурите, ако те пропуснат да го ударят в международния ви паспорт, защото пращате копие от страницата със снимката и тази с печата в МОН, за да удостоверите по някакъв начин, че осъществявате командировката. Препоръчвам ви, ако разстоянието е поносимо това първо пътуване да е с автобус – можете да вземете два пъти повече багаж, дори още.

Назначение

От четвъртък вече имам официална заповед за назначение в Лодзкия университет. Отидох сама да се оправям – не искам да моля някого да ми превежда, макар че в отделни случаи ще се наложи: за медицинските прегледи и за разговора с домакина на общежитието, когото вече два пъти търся, но го няма и няма. А за тези неща се ходи далече и трябва да си освободиш време (де го?). Справам се с полско-българо-руска смес плюс английски (в редките случаи, когото някой го говори).

Назначението е за лектор – не можах да се преборя, защото хората са искали това и са смятали, че съм наясно с техните условия и съм съгласна да ги приема. Месечна заплата – 2400 злоти. Нашето министерство ми плаща 46,56 евро на ден. Разликата между командировъчните и заплатата в местна валута се превежда в сметката ми в евро в българска банка. За полската заплата се наложи да си открия сметка в тукашна банка. Предпочетох международна компания – Райфайзенбанк по няколко причини:
§ Сайт с обяснения на английски какво и как;
§ Клонове в България, което би улеснило обръщането на сумите от злоти в друга валута и прехвърлянето им в България.

Кипи усилен труд

Такава работа падна тая събота и неделя, че в момента ми се вие свят. От ранни зори до късна доба писах прословутите програми за петте курса, очите ми изтекоха. Не искам обаче да ви разочаровам и затова сядам да напиша някой и друг пост. Правя това вкъщи – eдно, че е по-спокойно, естествено, и второ, че в службата има българска клавиатура с невиждан стандарт и трябва да се гадае кое къде е. На единия комп някой е написал, верно, върху предната наклонена повърхност българските букви, но трябва да е било доста отдавна, а не ми се искаше да драскам с каквото бог дал. Пък и са толкова малки буквичките, че трябва да се взираш. Да не говорим, че по инерция подхващам стандартите, на които съм свикнала: БДС или BGPho.

*Искам също да се извиня на този, който 3 пъти ми е звънял на GSM-а около 14 ч. и нещо, после още 2 пъти около 18 ч. местно време. Бях оставила телефона да се зарежда в другата стая, а той не звъни силно.

четвъртък, 4 октомври 2007 г.

Човекът, с когото се чувстваш като у дома

Познайте кой е най-готиният пич, с когото си говориш свободно и весело. Сърбинът, разбира се! Той е колега, младо момче от градче близо до Лесковац. Сам се представя за шоп и говори с мен, както той казва, “на шопски”. Аз не мога да направя разликата между сръбски и сръбския “шопски” диалект, но се разбираме без никакъв проблем. Той се води, че живее в общежитието, но всъщност се е приютил при приятелката си, полякиня. Каза, че така е научил и полски – с девойките. Тук е от 3 години.
Беше така добър да си реформира профайла на преподавателския компютър в залата така, че да мога да влизам и аз през него, иначе изобщо нямаше достъп, а админът кой е и къде е, иди разбери. Представете си, моля ви се, принтерът не е включен да действа в цялата мрежа, а е вързан само на тоя комп и как да си свърши работа човек. Така запомних и името му, както е на профайла – иконка с кунг-фу боец в скок и наречен Da Lee Bor (той се казва Далибор).

Студентите

Имала сам само с два курса засега (сряда ми е почивен ден): III и V. Те са симпатични и говорят добре български. Изключително девойки, някъде изобщо няма момчета. Изглеждат сериозни в ученето, макар още да не сме се вглъбили особено в него. Часовете са опознавателни, главно разговори за тях самите, за трудностите, които са срещали в процеса на обучението и очакванията им какво е добре да се застъпи по-силно, защото им трябва, но им липсва. Поработихме върху грешки от изложенията им. Пуснах им и една песен за настроение, но също – за да хванат съдържанието и да извадят текста.

Малко цени

Почти същите както у нас. Но... бях прочела в БГ вестник, че Полша била на първо място по показател “най-евтини млечни продукти”. Глупости!

Всички цени в злоти ги делете на 2, за да ги получите в левове. Левът към злотата е 0,51 и нещо си.

Йогурт – почти 2 зл за същите кофички като нашите.
Кефир – от 1.59 до 1.85 за различните марки
Прясно мляко – 1.75 – 2.39 (е, то е малко по-евтино наистина, както и сметаната – кофичка от 400 гр е от 2.45 до 2.89 зл)
Сирене тип нашенски “кашкавал” – 23 – 24 зл. за кг
Синьо сирене – 34.85
Свинско – 11.90 – 15.90 (последното е за котлети)
Кайма – 10.90
Сурова наденица – 10.90
Шунка (не “Пражка”) – 15.50
Пуйка – 6.90
Свински крачета – 0,99 J)))
Рибни филета – 5, 6 до 8 зл
Картофи – 0,55 зл (Ура! Айде на картошката! Язък, че бягам от въглехидрати)
Зеле – 0,99
Карфиол – 2.15
Броколи – 1.89
Червено цвекло – 0,95 (Ще се ядат зеленчуци, добре, че ги обичам)
Лук – 1.25
Домати – купих около кило и половина за 8.28 зл.
Краставици – 3.99

Гледайте какво става сега обаче:
Грейпфрут – 6.26
Портокали – 7.49
Мандарини – 9.99
2 лимончета – 1.39
Ябълки (от зелените, които ние, Янче, обичаме) – 1.19 едната
Защо точно това, което ям, е най-скъпо!

Всъщност сутрин съм на мюсли или плод, или нищо. На обед обикновено не ям, защото съм на работа и почти забравям. Хапвам вечер. Мамо, не страдай, няма да се стопя.

Има чудесни сладкиши. Отгоре на това на 2 метра от входа на блока е сладкарничка, в която си ги правят и са пресни и топящи се в устата. Не питайте как минавам от там. Е, не само минавам.

Освен това за съжаление на всички непушачи – да знаете, още не ме бройте във вашите редици. Ще се пуши. Поне от финансова гледна точка няма принуда. Аналози на леките цигари, които пуша, тука са разните Karelia Slims и пр. Те са малко под 4 лв, но не се загледах много, защото съм на запаси.

За какво трябва да внимавате, драги лектори

Първият удар, който ми бе нанесен още в София, бе, когато си получих разписанието на часовете. Поисках по мейла учебната програма и учебния план, както и инфо какви курсове ще водя. Виждах, че има реална опасност да закъснея, и исках да използвам времето да се подготвя предварително доколкото мога. Изпратиха ми графика. 18 часа седмично с I, II, III, IV и V курс. Огромна натовареност и то по 5 програми. Консултирах се с лектори от различни страни, които познавам, и разбрах, че на всеки дават различно – на някой 6, на друг 12, 14. Работата е там, че в нашата командировъчна заповед не е указан брой часове, за които се цаниш, а пише “съгласно изискванията на приемащата страна”. Освен това се оказа, че понятието “лектор” не е размито общо название на гастролиращ native speaker, в която може да се впише който и да е академичен кадър според научната си степен. Тя е длъжност, най-ниското стъпало, т.е. назначават ме не като асистент (за такъв трябвало да се обяви конкурс), не като старши преподавател, не дори като преподавател, мили хора. Сещате се, че им е трябвал човек, който да върши много работа за малко пари. В интерес на справедливостта трябва да кажа, че полската страна изрично е заявила, че иска точно лектор, дори няколко пъти е отказвала да приeмa ст. н. сътрудници и под. Но изискванията на МОН са такива, че в конкурса могат да участват само доктори. Най-неприятното е, че никой не ти е обяснил това още преди дори да решиш дали да участваш в този конкурс, а го разбираш, когато си на място пред свършен факт.

Всъщност парите, които ще получиш, са винаги едни и същи, защото имаш фиксирана сума командировъчни, а местната ти заплата се вади от тях. Даже така ще получиш по-голяма част в евро, а не в тукашна валута. Въпросът е, че работиш повече часове, които иначе би трябвало да ти се плащат като хонорар (например с една втора повече - 18 часа вместо 12). На много места в лекторатите обаче вдигат рамене “няма пари” и това не се прави. Нещо повече, ако ви плащат хонорари, искайте да се водят отделно от заплатата ви. Ако бъдат вписани в бележките, които изпращате всеки месец до МОН каква заплата сте получили, счетоводителката Е ДЛЪЖНА ДА ГИ ИЗВАДИ от сумата ви за командироване, защото това показват документите. По този начин, макар да сте работили извънредно, ще получите по-малко заплащане. Много хора са направили тази грешка, но не приемайки този абсурд, аз тръгнах по следите му и самата счетоводителка ми обясни това.

Най-необходимото

В ситуация като моята няма нищо по-нужно от добър приятел, запознат с обстановката, на когото можеш да разчиташ да те въведе в нея, да те съветва и подкрепя. Не че не се справяш и сам, но ти коства много повече усилия. Или трябва да разчиташ на благоволението на колегите, които биха ти помогнали, но трябва да молиш за това, те няма сами да ти предложат.

От вещите най-необходима се оказа картата на града, която Жоро Ламята ми подари. Много от четящите блога го познават лично или поне са чували за него – той е легендарна личност. В момента обаче е твърде зает да урежда лекциите си в Италия и почти не го виждам. Та, с тази карта в ръка кръстосвам вече няколко дни града пеш – най-сигурният начин да се ориентираш в мястото, да го опознаеш и да се почувстваш някак по-близък с него. Сградата на Wydzial Filologiczny, Katedra Slawistiki Poludniowej е в самия център (не се лъжете, няма нищо общо с “полудневна”, значи “южна”, и има много такива думи-“фалшиви приятели” в полския език). Разстоянието от къщи до там го изминавам за час и 15 минути. Лошото е когато носиш “моята чанта”(знаете за какво става дума – формат А4, натъпкана до пръсване) и лаптоп. Майка ми да не припада! Лаптопът ми е нужен за мултимедийните ми изпълнения. Oще не съм разучила има ли там такава машина, но видях аудиовизуалната зала, така че скоро ще олекна, ако мога, когато поискам да водя студентите там. Днес разучих и пътя с трамвай, но поради разкопките е с прехвърляне и пак има пеша. Винаги, когато ми е приятно, ще предпочитам разходката. Снимки засега няма, току що си купих rechargeable батерии, че другите издъхват за ден. Но само апарат ми липсва да помъкна освен материали и устройства.

Второто насъщно нещо, което обаче нямам все още непрестанно на разположение, е Интернет. Като без ръка съм. Перспективите не са обнадеждаващи. Познайте има ли начин да си прокараш кабел в общежитие. До мен достигнаха слухове, че wireless net в блока не се ловял. Още не са потвърдени, но оптимизмът ми в тази посока вече почва да пада. Не ми се мисли, че трябва да вися вечно в службата, вместо да си ровя и пиша на спокойствие вкъщи.
Всъщност факултетът е приятно място, всичко е ново и изглежда отлично. За достъп до каквото и да било обаче вземаш ключ и записваш час на влизане, а портиерът лично те отписва. Дори за кабинета в катедрата нямаш собствен ключ. Или поне аз нямам, защото видях, че колежка от друг кабинет си отключва със свой ключ и сама си призна, че това е нелегално. Така че там изобщо не влизам. Няма компютър. Познайте кой е моят кабинет! Ами приватизирах компютърната зала. Само един път друг човек намина, т.е. аз си прекарвам доста време сама там.

Другото място, което посещавам непрекъснато е ксероксът. Да не си помислите, че е някакъв копирен център. Машина в една от залите. Това значи дебнене кога там няма лекции, вземане на заветния ключ и ако всичко е наред (устройството работи, има тонер, запасил си се с хартия), можеш да осъществиш намеренията си. И това всичко защото факултетът не е закупил за библиотеката учебници по някаква определена система, която е преценил за добра. Вярно, че така всеки преподавател има свободата да избере каквото той смята за най-подходящо. Но в един курс преподават 3-4 души една и съща дисциплина! – практически български език. И като няма рамка, нито точно разпределение кой с какво ще занимава студентите, струва ми се, ще настъпи хаос. Или поне ще е за сметка на опитните зайчета – тези млади хора, които обучаваме. Една от причините всеки да преподава във всеки курс – поне аз и Бойка Бъчварова (колегите от ИЧС я познават) сме така – е останалите преподаватели да си направят компактни два дена работа. Моя милост обаче е там 4 от 5 дена в седмицата. В друг пост ще обясня защо.

Опитвам се тук да намеря SmartFoto (скенер, принтер и ксерокс в едно), какъвто много исках да си купя и донеса от София, но нямаше как да го домъкна. За сега без резултат. Но определено ще ми даде независимост.
Знаете колко държа на нея.

понеделник, 1 октомври 2007 г.

Личен и езиков background

Сядам да напиша бланка за профил, която ще раздам на всеки студент. Нещо като увод към езиково портфолио – личен и езиков background, който ще ориентира мен и студента откъде започва, а ми дава и всички координати за настояща и бъдеща връзка с него. Утре се открива учебната година и няма да има занятия, а ме чака само тържество и уреждане на административни въпроси: заповед за назначение, медицински изследвания, документ за наема за жилището, което се осигурява, разучаване къде какви възможности има за работа (библиотека, компютърна зала, копиране и пр.). Смятам да пробвам и пряк път пеша до местоработата (доста утопично – поне час път), но целият град е разкопан и транспортът е ужасен, а и с изследователска цел.

Първа разходка из Лодз




Неделя е. Празни улици. Неработещи магазини (доколкото ги има). Вярно, че е рано – 8.30, но и по-късно нещата не се промениха. Засега преобладават хората, разхождащи кучета. Въоръжена с карта, мога да си позволя да следвам кестерметата без да рискувам да се изгубя. Има доста зелени площи, които изследвам. Събрах прекрасни листа в парка, кестени и треви, които ще оживят обстановката в новия ми дом. В езерото няма лебеди, но е хубаво. Стигнах почти до Ректората и в към 10 и нещо се върнах, по различен маршрут естествено.

В 10.30 ме взеха и ме хвърлиха на Стъргалото – “Пьотрковска” – една от най-дългите улици в Полша. Май към 8 км.

Тук най-после може да се пазарува, но определено не в неделя. В този град такова изобилие от магазини и магазинчета като у нас няма. Само в центъра са по-нагъсто, но пак не може да става дума за сравнение. И пак не работят. Едва намерих отворено change бюро. Да не говорим, че беше трудно изобщо да го идентифицирам зад надписа “kantor”. 1 евро = 3,70 злоти. Поне тука.

Отново пеш се връщам към нашия квартал в северозападната част на града с цел да си напазарувам от хипера E.Leclerk и супера Tesco в близост до нас. Бях се зарекла да внеса свежи нюанси в дома си. В резултат на това имам покривки в жълто-оранжево-тревисто зелено и приятни папки в подобни цветове, където да разпределя и скътам бумагите си. Картините, рамките и вазите не ме задоволиха, затова ще изчакам. Хладилникът е зареден, шкафът за провизии – също. Мога да се залавям за дела.

Настаняване

В Лодз слизам. Симпатичната млада колежка, която ме посрещна, беше дошла със семейната кола. Караше мъжът й, отзад спящото им детенце на 3 години и аз. Градът – разпрострян, индустриален, с широки улици, но не притежава някаква специфична красота. Вторият по големина в страната, разположен почти в центъра й. Тези квартали, които прекасяваме напомнят нашите комплекси – жилищно-промишлен пейзаж.

Блокът, пред който спираме, е удивително грозен – сива мазилка, метална врата от типа нашенски самоделки за сигурност. Само дето входът е чист, ненадраскан, с лампи и работещ асансьор (който е твърде ретро). На петия етаж съм. Най-после и аз да се откъсна от земята. Цял живот я на първи етаж, я на партер. Слава богу, наоколо е зелено (има стадион и парк). Има супер точно срещу входа.

Двустаен апартамент в стил приличен соц. Мебелите в стаите не са амортизирани, някои даже са направо нови – и изглеждат като от периода на демокрацията (бюрото и масата със столовете). Цветово: мокет в сивкави нюанси, тапицерии и завеси – шоколад. Библиотеките и шкафовете са даже повече от необходимото. Пералня, хладилник, прахосмукачка, ютия. Чудесно! Имам телевизор, но не и интернет. Трябва да си прекарам. Или пък безжична връзка.

Първи впечатления

Разкошно време. Топъл и слънчев завършек на септември. Очаквах плоска страна – поле. Влизайки в югоизточна Полша всъщност попадаш в много приятна нископланинска област (например, нещо като Люлин и Софийска планина). Горички, поляни и красиви къщички в алпийски стил. Да! Покривите им са стръмни – последните етаж и половина, а по-често дори два, два и половина са скосени. Сигурно е особено приятно там горе в таванските етажи. Навсякъде чисто и подредено, картинка.

Чудесно направих, че пътувах с автобус. 24 часа път са преодолимо препятствие. Едно, че можах да си взема целия необходим багаж, второ –
наспах се до насита. Който не може да спи при всякакви условия, значи не му се спи достатъчно. Трето, постепенно придобих впечатления къде съм. Ставаше все по-равно и не толкова идилично. Заредиха се и градове – твърде подобни на нашите. Автобусът спира в Краков, Катовице, Ченстохова и Лодз, а след това продължава за Варшава. Над покривите на Краков се извисяваха по-интересни сгради, предимно църкви, но минавахме далеч от центъра и така е не можах да усетя по-достолепната му атмосфера.

Най-после Лодз или Лудж, както се произнася на полски. Тренирам четене на трудни буквосъчетания, разкодирайки рекламите по билбордовете, указателните надписи, табелите. Когато се чете, особено ако си наясно с правилата за произнасяне, много голяма част се разбира. Опитът ми да разбирам разговорите на поляците, с които основно беше пълен автобусът, не бяха толкова успешни. Имаше много млади хора и изглежда немалко бяха от смесен полско-български произход, което пролича в репликите на два езика и когато ги викаха по име и фамилия, за да им върнат паспортите след сръбските граници.