петък, 31 юли 2009 г.

Golden Life – Oprócz błękitnego nieba



Kiedy jestem sam
Przyjaciele są daleko, daleko, ode mnie, ode mnie
Gdy mam wreszcie czas dla siebie

Kiedy sobie wspominam
Dawne dobre czasy
Czuję się jakoś dziwnie, dzisiaj noc jest
czarniejsza

Oprócz błękitnego nieba
Nic mi dzisiaj nie potrzeba /2

Gdzie są wszystkie dziewczęta
Które kiedyś tak bardzo, tak bardzo kochałem,
kochałem
Kto z przyjaciół pamięta, ile razy dla nich
przegrałem

W gardle zaschło mi
I butelka zupełnie, zupełnie już pusta, już pusta
Nikt do drzwi już dzisiaj nie zapuka

Oprócz błękitnego nieba
Nic mi dzisiaj nie potrzeba /2

Oprócz drogi szerokiej, oprócz góry wysokiej
Oprócz kawałka chleba, oprócz błękitu nieba
Oprócz słońca złotego, oprócz wiatru mocnego

Oprócz błękitnego nieba
Nic mi dzisiaj nie potrzeba /2



Освен лазурното небе


Когато съм сам,

приятелите са далече, далече, от мен, от мен

Когато най-после имам време за себе си


Когато си спомням

доброто старо време

Чувствам се някак странно, днес нощта е

по-черна.


Освен лазурното небе

нищо друго днес не ми трябва./2


Къде са всички момичета,

които някога толкова много, толкова много обичах,

обичах?

Кой от приятелите помни колко пъти заради тях

губих?


В гърлото ми е засъхнало

И бутилката е съвсем, вече съвсем празна, вече празна

Днес на вратата ми вече няма да почука никой.


Освен лазурното небе

нищо друго днес не ми трябва./2


Освен по-широк път, освен по-висока планина

Освен парче хляб, освен лазурното небе

Освен слънцето жълто, освен вятърът силен.


Освен лазурното небе

нищо друго днес не ми трябва./2

четвъртък, 30 юли 2009 г.

Love Reconstruction

Гледах необикновен филм – Reconstruction.

Камерен, само с четирима герои – двама мъже и две жени. Действието се развива в един ден. Всяка ситуация е дадена от гледните точки на различните герои и се разиграва от всеки в много възможности. Обичам необикновено структурираните филми. Но не за това е думата.


В този филм от устата на един от героите чух две изречения.

Те формулират едно усещане за различния начин, по който жените и мъжете изживяват любовта. Усещане, което отдавна се опитвам да уловя и изразя. Мисля, че тези думи ми помогнаха да напипам ключа.


Не е задължително да са верни за всички. И аз мразя генерализациите. Но така виждам нещата аз в този момент.



Жените се решават на любовта.

Мъжете любовта ги изненадва.




Китайският йероглиф „любов”.

Неговата средна част показва „сърце”, разположено вътре в „приемам”, „чувствам”, „възприемам” (горната и долната части).




Жените чакат любовта и са готови за нея. Само намират човека, с когото ще я преживеят. Раждат любовта си в него.


Любовта на жената е съзнателен избор. .Жената се стреми да овеществи любовта към "мъжа на мечтите си", затова се влюбва в мъж, в когото открива нещо от този образ.


В любовта жените оценяват човека. Ако се окаже, че това не е правилният мъж, те си тръгват. Може би не действително, но външно умират, а в себе си мечтаят за ИСТИНСКИЯ.


Жените дори могат да се научат да обичат някой, който им дава любов и е верният.


Любовта на жената е с поглед към бъдещето. Вътрешните въпроси и моралните дилеми жената разрешава преди да се впусне в любовта – това е част от избора й за мъжа.


Жената сама може да жертва любовта си, ако тя би донесла твърде много разрушения и страдания на други хора или не би довела до нищо самата нея. Доброволното самопожертвувание й носи умиротворение. Достатъчно й е да знае, че е обичана.



Мъжете любовта ги избира. Тя идва внезапно и дори им пречи. Някой запалва огън в тях и той ги преобръща.


Любовта им е сляпа. Обектът може да е странен и неподходящ. Но разпалва ли огъня на любовта... те са извън контрол. Мъжете са подвластни на огъня.


Мъжете ценят този огън на любовта. Ако той изчезне, те също си тръгват. Може би не действително, но външно умират, а в себе си мечтаят за СТРАСТТА.


Мъжете стават ирационални, когато са тотално обхванати от пламъка.


Любовта на мъжа е тук и сега. Когато се втурва в нея, той не си дава сметка за последствията или го прави твърде късно.


Ако мъжът се откаже от любовта си, то е когато вече са налице разрушения и страдания – негови собствени и на други хора. Обикновено той е принуден да направи това. Външно хармонията е съхранена, но мъжът се чувства ограбен. Това да е обичан не му е достатъчно – липсва му реалното присъствие на жената, което подхранва живота в него. Без да го желае, той трябва да се откаже от част от себе си.


сряда, 29 юли 2009 г.

Цветето, когато е ненужно

Често намирам цветя на пътя или под някой балкон, захвърлени като отпадък.

Не зная защо става така. Може би защото аз ги «виждам». Или защото винаги ги вземам.


Обикновено те са измъчени – счупени, смачкани, полуувехнали...

Жал ми е за тези цветя. За начина, по който са се отнесли с тях. Носили са радост, а когато са загубили красотата си, са станали ненужни.

Е, аз се опитвам да удължа живота им. И да продължа тяхната мисия.

Имала съм толкова растения, захванати от полуизсъхнало коренче.
Радвала съм се на толкова цветя, обречени на смърт.

Разбира се, предпочитам растенията живи.
Тук се сещам за една история по истински случай. В началото на демокрацията някъде около Варна бяха открили частно училище, което възпитаваше децата в зелен начин на живот. Та в това училище идват от Министерството на образованието да проверяват нивото на децата. Дават им диктовка. Нещо от сорта на: „Беше прекрасен летен ден. Отидохме на разходка в гората. Набрахме цветя и клонки ...” Децата стоят и не пишат. Проверяващите са озадачени. Учителките обясняват. Инспекторите с изумление научават, че да береш цветя и клони е неразбираемо и непростимо действие в очите на тези деца.

Така или иначе обаче милиони цветя се отглеждат и убиват само заради нашето удоволствие. И това става смисълът на съществуването на тези култивирани цветя. Тази мисъл поне ме утешава и ми позволява да им се радвам. Винаги имам и такива цветя вкъщи.

Но да се върна към темата за изоставените цветя.
Много често купувам цветя, които вече преминават. Продавачите ми ги дават с радост , понякога дори с отстъпка от намалението, което те си имат и така. Обикновено им плащам малко повече, за да запазя някак си достойнството на горките нежелани цветя.

Те не са грозни. Напротив, разтворени са в целия си блясък, но единственото обещание, което дават оттук нататък е за заник.

Това не ме плаши, аз виждам красотата и във вехнещото.


Е, има си и начини да поддържаш по-дълго съществуването, да подчертаеш характера на всеки етап по пътя към края, да оставиш нещо приглушено – само като намек...


Ето един прекрасен пример със слънчоглед, който след седмица от купуването изглеждаше жалък и унил – с пожълтели листа, с увехнали венчелистчета, с полуизгнила дръжка. Жалко, че не съм направила снимка от този момент, за да има „преди” и „след”:) Върнах го към живота с малко икебана и сега е прелестен.

А това са гладиолите, които отгоре на всичко бяха пълни с допълнителни разклонения и пъпки. Всеки ден имам нова картина!

вторник, 28 юли 2009 г.

Vir – Nie wiem



Ref. x2 Nie wiem, kochanie jak jest w niebie.
Nie pytajcie mnie, nie wiem,
Nie spotkałem jeszcze ciebie.


Jestem pewien, że
W górze pełno ciebie jest,
Powietrze ma twój zapach,
Głosem twoim mówi do mnie ktoś.


Dla mnie za wysoko tam,
Ale wiem, że musi być.
To, co najlepsze dla ciebie,
Co pozwoli żyć.

Ja czekam, czekam, czekam,
Oczy mam otwarte,
Złap mnie za rękę
I ze mną chodź.

Ref. x2 Nie wiem, kochanie jak jest w niebie.
Nie pytajcie mnie, nie wiem,
Nie spotkałem jeszcze ciebie.

Jestem pewien, że
Jeden tylko Bóg to wie,
Czy odnajdę twoje ślady,
Czy w ogóle pozostawiasz je.


Jeśli tylko jesteś tu,
Dobrze wiem ze muszę mieć,
To, co najlepsze dla ciebie,
Co pozwoli żyć.

Ja czekam, czekam, czekam,
Oczy mam otwarte,
Złap mnie za rękę
I ze mną chodź.

Ref. x6 Nie wiem, kochanie jak jest w niebie.
Nie pytajcie mnie, nie wiem,
Nie spotkałem jeszcze ciebie.



Не зная


Не зная, мила, как е в небето.

Не ме питайте, не зная...

Още не съм те срещнал.


Сигурен съм, че

горе е пълно с теб.

Въздухът има твоя мирис.

С твоя глас ми говори някой.


За мен там е твърде високо.

Ала зная, че трябва да го има.

Това – най-доброто за теб,

което ще ти даде живот.


Аз чакам,чакам, чакам...

Очите ми са отворени.

Хвани ме за ръка

и тръгни с мен.


Не зная, мила, как е в небето.

Не ме питайте, не зная.

Още не съм те срещнал.


Сигурен съм, че

само Бог знае,

дали ще открия твоите следи,

дали изобщо ги оставяш...


Ако само си тук,

добре зная, че трябва да имам

това – най-доброто за теб,

което ще ти даде живот.


Аз чакам,чакам, чакам...

Очите ми са отворени.

Хвани ме за ръка

и тръгни с мен.


Не зная, мила, как е в небето.

Не ме питайте, не зная.

Още не съм те срещнал.

неделя, 26 юли 2009 г.

Да опънеш или да не опъваш платната?

Ето защо мъдрецът
чрез бездействието действува,

чрез безмълвието учи,

нещата се създават,
но той не подменя тяхното начало,

създава, но не обсебва,
действа, но не е самонадеян,
завършва с успех, но не се хвали.

Именно защото не търси признание,

То не може да му се отнеме.
из „Дао Дъ Дзин”

Ех, тази източна мъдрост с безкрайната й неопределеност! Как провокира логичния ум и Его-центричното му мислене. Просто го обръща наопаки.

Как така да не действаме? Та нали това е начинът, по който съществуваме и се утвърждаваме като ЛИЧНОСТИ и РАЗУМНИ същества.

Но дао принципът на НЕДЕЙСТВИЕТО (у уей) изобщо не е пълна пасивност. Той просто твърди, че безпогрешно е действието чрез недействие, дейното недействие. Съветва ни да не се месим в естествения ход на нещата, а да се проникнем от него и да му се поддадем. Ей така – прекратявам външните си действия, за да оставя Дао, началото на всичко, което избликва в пълнотата на битието, да се прояви в мен и чрез мен. Така Аз става лоно, чрез което Дао се осъществява в самоестествена спонтанност. Тогава и същността на Аза се изявява според собствената си природа. Иначе как би могъл да я знае преди да я прояви?

Съвършеното действие не се осъществява външно, а е съзерцателно. То е интензивно изживяване на потока на живота. Цялостно всепроникване без насилие. И затова носи умиротворение.

Бъди естествен. Просто бъди. Ако се опитваш да правиш нещо, просто ще изпуснеш същността. Откъде знаеш кое е добро и кое лошо? Или коя цел си струва? Извивките на пътя, спирките, горчивите уроци може би са по-важни от най-късия път, който дори може да не е в правилната посока, ако ти самият си го избирал.

Можеш да чакаш за резултата, но не можеш да чакаш определено следствие. Твоето очакване говори, че имаш желание да се случи точно определено нещо. Но следствието е във вътрешния закон на потока. Не можеш нито да програмираш, нито дори да предположиш какво ще стане. Някоя от необозримите възможности ще настъпи по свои собствени закономерности. Ще се разочароваш.

– Но аз искам да бъда щастлив!

Добре. Отпусни се и просто се наслаждавай на пътешествието. То ще се случи. С или без твоите желания. Защото то ти е дадено. И ти тотално му се отдай. Не чукай, вратата вече е отворена – само погледни! – това е призивът на Лао Дзъ.

Трябва да се откажеш да налагаш себе си. Така затваряш множество от посоките си. Отхвърли моновъзможността да бъдеш точно този някой, който мислиш, че си и можеш да се откриеш различен.

Откажи се да се се стремиш и да се бориш с течението. Ще видиш как нещастието от разрухата на поредната амбиция (дали не е страшно глупава и подхвърлена отвън?) ще изчезне. Я плавай в това, което кипи сега и усещай силите, които съграждат настоящето ти. Животът се ражда в тази минута - непредвиден и непредвидим, а ти го поемаш в движение и с блаженство, защото вече не е крахът между представите ти и реалността.

Всъщност няма как да не влияем на околната среда, колкото и да се стараем. Всеки го прави със самото си съществуване, с присъствието си в даден момент в дадени обстоятелства. И това променя естеството на нещата, ставащи наоколо. Затова НЕДЕЙСТВИЕТО (особено ние, хората с втълпено западно мислене, което лесно не се предава) е по-добре (по-нереволюционно, по-успокояващо някак) да разбираме като «не насилвай нещата».

Можем още да си поиграем и да преформулираме този принцип като естествено действие, действие без усилие, действие с най-малко усилие, да знаеш кога да действаш и кога да не действаш. Един вид да се намесваме в тази насока, в която нещата вече се развиват. Това означава да опънем платната и да използваме вятъра, за да ускорим движението като поемаме предизвикателствата на течението. Ако ли пък той не духа в нашата посока, трябва да се научим ловко да лавираме – през цялото време вятърът издува платната, а ние всъщност вървим срещу него. Метафоричният образ на платноходката не е мой, а на Алън Уотс. Това обяснява защо простодушният дао принцип се интерпретира в стил доста ала «Макиавели»;) (Дали това не прави цялата непосредствена в същността си философия на Дао на пух и прах?!) Така или иначе, това е по-разбираемо за нас, май.

Стигнахме до нещо, което направо ни е познато. Във всяка ситуация трябва да откриеш накъде духа вятърът и да нагласиш платната си според това. Използваш естественото течение на нещата, вместо да гребеш насреща, умиротворявайки противоположностите по посочения начин. А къде остана изненадата?

И смисълът на това също не изчезна ли:
Именно защото мъдрецът не се бори, затова е непогрешим.
из „Дао Дъ Дзин”


Не се опитвай да побеждаваш, тогава никой не може да ти нанесе поражение.

Лао Дзъ

събота, 25 юли 2009 г.

Резонанс

Свободата е точно това състояние, в което не трябва да избираш. Кришнамурти

:)

Състояние на хармония. Състояние, когато възприемаш и реагираш, без да избираш. Това, за което говори Дао – принципа ниен«НЕМИСЛЕНЕ».

Колко далеч е това от западната представа за свобода. Тя винаги е свързана с избори и решения.


«Свобода на избора» е мантра в западния свят. Но къде е свободата в битката, която настъпва? Зареден с аксиомите на обществото, в което си отгледан, можеш ли да направиш непредубеден избор? Чист, вътрешно присъщ. Този, който ще ти донесе мир и живот в съгласие със себе си, а не единствено с околните, които непрестанно те поучават кое е правилно.


Изборът винаги изисква съпоставяне, оценка, размишление. Все логичното мислене поема управлението, опитвайки се да изчисли безбройните варианти. Но светът наоколо има неизчислимо повече варианти, които текат едновременно. Как бихме могли да ги обозрем всичките? Ограничаваме се с няколко и пропускаме останалите, които дори не можем да предположим.

При това изборът винаги предполага колебание. Просто блокираме в невъзможността си да преценим кое БИ БИЛО ПРАВИЛНО, кое ТРЯБВА да се направи. Точно така. Не какво би ни извело на пътя на хармонията, а какво ще бъде прието добре от другите.

Аз си го представям по друг начин. Твоят отговор на дадена ситуация да се ражда като най-естествена реакция. Когато оставиш мозъка си на интуицията, тя дава готово разрешение. То е синтетично, цялостно – не можеш да го накълцаш на части и да обясниш кое, как и защо. То е като прозрение.

Когато си отпуснат в потока на случващото се, ти си това, което преживяваш. Няма нужда от оценки и драматични решения. Поверяваш се на себе си и на потока.

В нашия Его-центричен западен свят сме научени, че „носенето по течението" е деструктивно. В него трябва или да ударим по масата, за да качим поредното стъпало по стълбата към идеала на обществото – личния успех, или да се усмихнем насила, дори да кървим, само и само да не нараним нечии чувства. В традиционното източно (само)преживяване (щото и те много се уестърнизираха), липсват стълби и кървене. Или най-малкото са твърде различни. Там действията ви са вашата естествена реакция на външната среда.

Когато позволявате тя да прониква във вас, без непрестанно да отстоявате себе си, няма борба. Има отдаване. Не си поставяш бариери, които после трябва да преодоляваш, ако не съответстват на вътрешния ти порив. Позволяваш на тялото си да усеща и оставяш мозъка си да ти дава отговорите. Това е то «немисленето».

Аз го наричам «резонанс». Не «отражение», както също би могло да се определи. Въпрос на лично предпочитание (в смисъл на усещане, не на решение:)). Представям си онази крива на усилване на въздействието, когато нещата влизат в синхрон. Сигурно я помните от часовете по физика. Не използвам дори българската дума – отзвук. Тя буди в мене други асоциации. Чисто езикови (аз съм много чувствителна към образите, които думите създават). Знаете тази игра на асоциации? Та постоянните епитети за тези две думи в моето съзнание са „далечен отзвук” и „силен резонанс”. А искаме светът да зазвучи в нас, нали, не да го чуваме като ехо.

Дао принципът «немислене» е моментално отражение или тип резонанс и ни учи как да реагираме на околната среда. Целта е да не се бориш нито с външните обстоятелства, нито със себе си. Защото подсъзнанието усеща решенията, които са привнесени и не съответстват на хармонията на Аза – неговата собствена и тази със заобикалящото го. В бойните изкуства не мислите какъв удар да нанесете – той идва автоматично като реакция на ситуацията. Решенията са статични, а ситуацията динамична. И ако непрестанно избираме и решаваме, непрекъснато ще сме изостанали.

Не отричам анализите, напротив – много ги обичам. Те ми помагат да забелязвам и неща, които съм пропуснала в мига. Вливат сякаш още впечатления, карат ме да гледам и от други мои собствени ракурси и чужди гледни точки. Изсипвам това богатство, опитвам се да го подредя. Зная, че по този път не мога да стигна до верния отговор, защото той така или иначе ще е закъснял. Но сякаш помагам за следващия и най-важното – отдавам се на самата игра да обръщаш ситуацията до безкрайност и да се вглеждаш в нея всеки път по новому. Нататък смело мога да импровизирам, оставила се на интуицията си.

Спокойната и непоколебима реакция се учи. Какво е дзен? Еми, точно това. Чрез дзен коаните се отработва реакция на «немислене». Защото, ако нямаш навик, моменталният ти отговор може да е просто прибързване и да насили нещата.

Когато човек е опознал себе си в достатъчна степен и се чувства едно цяло с онова, което го обкръжава, «немисленето» не е толкова трудно. Вибрираш си тихо, отразявайки, и ако имаш щастието да си съвсем адекватен, дори може да влезеш в резонанс. Губиш от съзнанието си бремето, че можеш да сгрешиш. Приемаш себе си и света и съществуваш в хармония със собственото си същество.

четвъртък, 23 юли 2009 г.

Образът – начинът да съществуваш

Как можем да накараме мислите да стигнат веднага до съзнанието? Да грабнат. Да бъдат схванати моментално и цялостно.


А да бъдат запомнени без да се разпилеят във всички възможни посоки? Но да бъдат запазени тези посоки, към които те са отворили път.


Нужно е нещо, което да ги обедини и да им придаде форма. Необходим е образ на мисълта, който да я закове и винаги да можем да я повикаме. Потребна е визуална (сетивна) метафора.


Така че, трябва да ги видим. Да си ги представим като нещо. При това, да накараме нещото да зазвучи! Да замирише. Пипнете го! Бъдете с него, в него, подръжте го и си поиграйте. Направете всичко, което може да се прави с него.


Това ще накара идеите да оживеят и да бъдат схванати изведнъж и тотално – просто чрез самия образ.


Образът структурира форма.

Придавайки образ на нещо, ние осъществяваме неговото раждане.

То се оформя и отделя от всичко останало и започва самостоятелно съществуване. Има свое Аз. Може да бъде идентифицирано.


Така че, давайки образ на дадена идея, ние я „познаваме”, означаваме и я „присвояваме”. Това е като да дадеш име на нещо – втората стъпка, която човекът прави – било след раждането, било след като е създал каквото и да е, дори елементарен файл. Защото ние работим със знаци за нещата в собствените си глави. Когато вече за нас съществува образ на нещо, подкрепяме го с дума, с която да го асоциираме.


Едно нещо може да има много образи. И всеки образ е действителен на дадено ниво на възприемане.

Така че, да играем с равнищата и гледните точки на възприемане и нещото ще ни разкрива все повече свои образи. А в тази игра и образите на нашето собствено Аз ще изгреят пред нас по невероятен начин.


Образът е сетивен.

А сетивата са връзката между нас и останалата действителност. Мостове между Аза и Не-Аза. Те са каналът, по който тече общуването. Съзнанието, с пакетите от мисли, е само потокът. И този поток е еднопосочният отговор, с който реагираме на възприетото.


А то цялото е усещания. При това много от тях достигат до нас, но ние не им обръщаме внимание и те остават заключени в бездните на подсъзнанието. За да се родят по-късно като чувства и предчувствия.


Твърде прибързано е да пускаме мислите си да летят в обратна посока, преди да поемем цялостно усещането за нещо. И то по-скоро интуитивно. Рациото – после.


Образът е тотален.

Действа като цяло, на всички сетива. Когато го възприемаме, включваме целия си физически, социален и мисловен опит, преживян с нещото, с негови конкретни прояви (като представител на категория, защото ние винаги категоризираме, нали) или подобия (ако не ни е познат).


Образът може да бъде знак.

Ние сме си знакови същества. Това е ясно. И това е свързано точно със стуктурирането на света в нас самите. Да означаваме, именуваме и разпределяме в чекмеджетата на категориите (измислени от нас) е начинът да сложим света в себе си и да го подредим, за да имаме там негова карта и да не се загубим.


Затова най-добре е идеите да се изразяват с визуални ключове или асоциативни котви. Те са едно и също, зависи върху какво ще акцентирате: върху това, че даден образ „облича” идеята във форма и така може да бъде схваната или върху това, че я „закотвя” в паметта в компресиран вид.


Колкото по-точно образът съответства на идеите, които изразява, толкова по-добре си върши работата.

Никога моят образ за нещо не е идентичен с вашия. Това е заради различния ни опит с нещата, за които (за да се разбираме всe пак в някаква степен;)) използваме едни и същи знаци.


Затова поне да се опитваме да откриваме най-точните знаци (обобщени образи), когато се изразяваме. Най-точните за себе си, за това, което мислим и чувстваме. Да намираме такъв образ, който дава най-подходящите асоциации, за да бъде посланието ни осмислено правилно (доколкото това е възможно). Така образът в ролята на знак става концептуален за нашата гледна точка, която ще бъде разглеждана обаче през очите на различни хора.


Колкото по-поливалентен е образът, толкова по-добър знак е.

Това, че образът трябва да бъде точен, не значи, че не може да бъде многоизмерен. Всъщност точността е главно въпрос на залагането на определена идея в образа, а поливалентността в най-висока степен се задейства при разчитането на заложената идея.


И естествено, зависи в каква степен на този, който застава пред образа, той нещо му говори. Дали е в състояние да тръгне по пътищата на всевъзможните асоциации и потенциални интерпретации... Склонен ли е на диалог върху споделения опит на друг (за който имаме намек) и собствените си изживявания. Или търси готови отговори? Или отстоява твърди позиции?


Бихме могли да актуализираме каквото си искаме от цялото богатство на образа, стига да сме способни и готови за това.



Боже, не използвах нито един образ в този текст! Кой ще го запомни?!

Е, това всеки да си го направи за домашно. На практика примерите са в отделните постове, особено последните. Пък и разберете ме все пак, какъв образ да избера за образа – той е толкова многообразен.


Опит да компенсирам недостатъка. Поне на Тати ще му хареса;)

My life according to Coldplay

My life according to [favorite band] е игра, предложена от един от моите приятели във Facebook, Станимир Джевелеков (Кори). Ето правилата:

Using only song names from ONE ARTIST, cleverly answer these questions. Pass it on to 15 people you like and include me (presuming I'm someone you like). You can't use the band I used. Try not to repeat a song title. It's a lot harder than you think! Repost as "my life according to (band name)".

Това са неговите отговори, с които играта стартира:
Станимир Джевелеков (Кори): My life according to Dire Straits

Pick your Artist:
Dire Straits, една от най-яките рок групи на вселената

Are you a male or female:
Les Boys

Describe yourself:
Solid Rock

How do you feel:
Fade To Black

Describe where you currently live:
Down To The Waterline

If you could go anywhere, where would you go?
Planet Of New Orleans

Your favorite form of transportation:
Walk Of Life

Your best friend?
Brothers In Arms

You and your best friends are:
Sultans Of Swing

What's the weather like:
It Never Rains

Favorite time of day:
Once Upon A Time In The West

If your life was a TV show, what would it be called:
Money For Nothing

What is life to you:
Ticket To Heaven

Your relationship:
Where Do You Think You're Going

Your fear:
Lady Writer

What is the best advice you have to give:
Why Worry

Thought for the Day:
Love Over Gold

How I would like to die:
On Every Street

My soul's present condition:
Romeo And Juliet

My motto:
My Parties

Аз поех хвърлената (в киберпространството) ръкавица. Ето какво сътворих:
Pick your Artist: Coldplay

Are you a male or female:
Pessimistic:
A Ghost
Optimistic: Gravity

Describe yourself:
Pessimistic: Sleeping Sun
Realistic: Easy to Please
Optimistic: Bigger Stronger, Lips Like Sugar

How do you feel:
Pessimistic: The Hardest Part
Realistic: Hunting High and Low
Optimistic: Ladder to The Sun

Describe where you currently live:
Realistic: In My Place
Optimistic: Crests of Waves

If you could go anywhere, where would you go?
Pessimistic: Violet Hill
Optimistic: White Shadows

Your favorite form of transportation:
Pessimistic: Clocks
Optimistic: Parachutes

Your best friend?
Pessimistic: Brothers and Sisters (I have'nt Any)
Optimistic: The Escapist

You and your best friends are:
Pessimistic: What if
Optimistic: Proof

What's the weather like:
Pessimistic: Warning Sign
Optimistic: Yellow

Favorite time of day:
Realistic: Here Comes The Sun
Optimistic: See You Soon

If your life was a TV show, what would it be called:
Realistic: How You See The World
Optimistic: Yes!

What is life to you:
Pessimistic: I Ran Away
Realistic: Nobody Said It Was Easy
Optimistic: Life in Technicolor

Your relationship:
Pessimistic: Square One
Realistic: Rush of Blood to The Head
Optimistic: Fix You

Your fear:
Pessimistic: Murder
Realistic: Spies
Optimistic: Things I Don't Understand

What is the best advice you have to give:
Pessimistic: Careful Where You Stand
Optimistic: Your Love Means Everything

Thought for the Day:
Pessimistic: We Never Change
Optimistic: Beautiful World Montage

How I would like to die:
Pessimistic: The World Turned Upside Down
Optimistic: For You

My soul's present condition:
Pessimistic: Where Is My Boy
Realistic: The Scientist (I'm writing an article)
Optimistic: God Put A Smile Upon Your Face

My motto:
Pessimistic: Everything's Not Lost
Realistic: Life Is for Living
Optimistic: Viva La Vida

вторник, 21 юли 2009 г.

ПОТОКЪТ или ЕСТЕСТВЕНИЯТ ХОД НА НЕЩАТА

Всяко същество се възприема като център на света и това му се струва напълно естествено. Но другите живи твари плуват или се реят в него свободно, докато ние, хората, сякаш сме затворени в балони. Толкова мощно изживяваме противопоставянето на Аз и всичко останало (Не-Аз), че губим хармонията – усещането за единството. А това напрежение на отделността нали съществува само, за да се случва изобщо нещо, да можем да растем и да се развиваме във взаимодействието?

Защо не спукаме балоните си, включително и този, ГОЛЕМИЯ, на обществото, натъпкан с твърде много насилие към цялата останала природа (а също и към нашата собствена, човешката) и нейните закони?

Нещата се различават едно от друго и това потвърждава тяхното съществуване. Като се отличаваш, се отделяш – значи те има. Но всъщност истинското съществуване е не в твоето Аз, затворено в балона, а в сетивния диалог между него и останалия свят.

И защо повечето хора се чувстват самотни и уязвими в един чужд, дори враждебен свят? Защо се обременяват с отговорността непрестанно да вземат решения и да се колебаят дали не правят „поредната грешка”? Коя птица се замисля дали лети правилно и в подходящата посока? Дали котката се вини, след като е изяла мишката?

Когато не обръщаме внимание на дишането си, то пак си дишаме, нали? То просто се случва. Така се случва и всичко около нас. Трябва да има неща, които не контролираме и точно това доказва, че те са нещо друго, различно от нас. Но ние непрестанно се стремим да контролираме, да избираме, да решаваме. Дори да можем, дали винаги трябва? Дали правилно разбираме същността на взаимодействието си с останалата не-азова вселена?

Както органите, сетивата, процесите в нашето тяло са единни с него, нека се почувстваме едно цяло с всички останали неща, които стават около нас. Както не сме отговорни за тях, така просто да усетим ставането, в което участваме, а не ръководим.

Дали дадено събитие е добро или лошо никога не можем да знаем предварително. Затова да се в спуснем в потока на случващото се – водата винаги достига най-удобната и стабилна позиция и независимо по какъв лъкатушещ път ще мине, реализира себе си. Това е философията на Дао.

Станах даос, преди да разбера, че съм - просто следвайки интуитивно този поглед към живота. Самият той ми доказва непрестанно, колко прекрасно е да се освободиш от оценките и терзанията и да приемеш нещата със спокойната увереност, че всичко така или иначе е най-доброто, което е могло да ти се случи при стеклите се обстоятелства.

Естествено, това изглежда на едно западно съзнание твърде безотговорно, ала бъдете спокойни. Тук има една тънкост - друг принцип на Дао, който аз наричам "опъване на платната". Но за това ще стане дума друг път:)
Забележете как водата сама заобикаля препятствията.

понеделник, 20 юли 2009 г.

Zoom

Всеки божи ден сме толкова обсебени от нещата в света, в който живеем, че много от нас вярват, че той е истинският и единственият.


Разделили сме времето и пространството на измислени части, вероятно за да се почувстваме уверени, че ги владеем. Преправяме Земята гордо обявявайки я за СВОЙ дом.


Добре, но май забравяме, че това е наужким, игра.


Всъщност гледаме през ключалка. Виждаме от Вселената това, което можем да видим. Това, което сме свикнали да гледаме. Това, което сме научени да забелязваме.


Нещата всъщност не са отделни. И всичко е безкраен континуум, в който само гледната точка може да изтъкне нещо на преден план.


Но да си представим, че натискаме магическо копче, на което пише ZOOM. Поглеждаме, където и да е, съвсем наблизо, масата например. Увеличаваме. Ха – мравки мъкнат троха! Как се трудят само, препъват се, спират се, пак заприпкват... Не им е лесен животът!


Увеличавеме още. Какво е това, което мърда? Що за същества? Боже, приличат на... Учихме в училище... Амеба?! Май са някакви бактерии...


Хайде да увеличим още малко. Забавно е. Какво е това? Защо няма нищо? Нали масата е плътна? Има нещо, ама тук таме. И всичко трепти! Нали е неподвижна? Това ли са то атомите? Изумително!


А ако погледнем нагоре... Някоя галактика например, която не може дори да различим, с увеличението от едно цяло се превръща във все по-сложно образувание. Сега да върнем Zoom-а. Тя се смалява, свива се, докато се превърне в точка, а после изчезва от полезрението ни.


Когато наблюдаваме нещата от голямо разстояние, те ни изглеждат едно цяло. Отделни са само когато ги гледаме отблизо. Ето това е да осъзнаем относителността на личната си перспектива.


Пространството не само разделя, но и обединява. Времето също. Прилагайки Zoom-а за времето, може пуснем филма на забързан каданс и да преживеем години за минути, да видим как всяко нещо се променя и само от скоростта зависи в каква степен. Изменението може да бъде до неузнаваемост. В какво тогава се съдържа същността на нещо след като то никога не остава едно и също?


Гледате своя снимка, когато сте били малко бебе? Как ще познаете, че сте вие? Само знаете това, защото някой ви е казал:) А малката семка – как така цялото дърво е в нея?


С „увеличаването" на времето се усещат и повтарящите се ритми на едни и същи форми и модели. Това пак ни дава потвърждение за непрестанното трептене на Вселената. Тя расте и „частите” й са органична част от нея. Не е сглобена, а е едно цяло. Това, което определя нещо като част, като отделна същност, е формата му на определено ниво на увеличение.


На нивото на информацията не съм ли моите мисли? И защо това, което създавам с тях, да е по-нереално от останалото?


Истинският свят е цялото това множество от форми.


И дотук говорим все за неща, за които ЗНАЕМ. А колко още не подозираме?

В колко още измерения съществуват форми на нещата, които познаваме в даден образ?