Застраховка за медицински разноски

19 ноември, понеделник

Малко опит и по повод застраховките. Преди да тръгна от България не само се подковах със здравно осигуряване, но направо се презастраховах. Имам три медицински застраховки: европейска здравно осигурителна карта, една от банката ми, която ми е бонус като притежател на кредитна карта и една в Алианц на стойност 10000 евро, за която платих 353,93 лв.

Въпреки това предпочетох варианта Лодзкия университет да поеме всички разходи за лечението ми – право, за чието съществуване разбрах едва тук, макар да е логично. Но пък никой в МОН не ми го е съобщил изрично. Напротив, именно там ме посъветваха да си направя медицинска застраховка (въпросната в Алианц), която те щели да ми осребрят през лятото. Какъв извод да си направиш тогава?

Всъщност не съм пробвала никоя от другите опции, защото тази, която се осъществи беше най-лесният вариант не само за мен, но даже за самите поляци.

Медицинската застраховка към кредитна карта е по-скоро за пътуване, а не за дългосрочен престой. Трябва да се представят доказателства за туристически пакет (например сметки от хотели) и билети за пътуването, така че сигурно щеше да се окаже, че не попадам в категорията клиенти, за които е предвидена услугата.

Европейската здравно осигурителна карта, ако питате мене, е бош лаф – поемат се май само най-насъщни неща и то като загазиш спешно и сериозно. Не исках да губя време и сили да разбирам точно колко и как след като имах и други варианти.

Застраховка “На път (помощ при пътуване – медицински разноски)”
С Алианц, уж най-надеждната, вече пробвах. Още почти щом пристигнах. Беше ми се отчупило съвсем малко парченце от един зъб, но драскаше и дразнеше. Обадих се в централата за Европа, при това тя е във Варшава. (Трябва да го направиш веднага.) Всичко много цивилизовано. Говориш кеф ти на английски, кеф ти на руски. Това хубаво, но искат фискален бон и лекарски доклад и сметка и пр. Документи, които е трудно да навиеш някой да пише и да осигури. Виждали ли сте лекар да издава фискален бон? Освен това има уловка. Разходите под 35 евро остават за сметка на клиента, а стоматологичната услуга ми струваше приблизително около 50 лв. Тази застраховка включва и разходите за лекарства над 35 евро, така че пазете си всички сметки и фискални бонове и от аптеката.

Да събирам книжа докато съм в болницата? Само до това ми беше! Освен това била конфиденциална информация на собственост на самата болница и трябваше да се пише специална молба, да се чака отговор и т.н. Така че въобще не съм се опитвала да вадя и да изпращам документите, още повече, това трябва да се свърши в рамките на 5 дена.

Оказва се, че може би е било по-добре да си направя застраховка за живот, злополука, травми, нещо от този род, но като гледам възможностите, които са описани като допълнителни в полицата (със съответно отделно заплащане, разбира се), трябва да останеш без ръка или крак и под., т.е. “трайна нетрудоспособност”, за да получиш някаква компенсация. Трябва да се види какви възможности предлагат различните застрахователни компании. Може би някоя включва и не толкова крайни изисквания.

Медицинско осигуряване от местоработата
Ето защо полският университет, въпреки че още не съм уредила доста неща, само въз основа на договора ми за работа заплати разходите.

Изобщо тънки детайли, които няма как предварително да съобразиш, ако специално не разучиш и не се консултираш с хора патили или със специалисти от бранша, които откровено ще те запознаят с ограниченията и капаните. Затова пиша всичко това – с надеждата да насоча вниманието към необходимостта от събиране на подробна информация и изясняване на точните условия по реализацията на дадена застраховка. Само така ще стигнете до извода кой тип и сума е адекватният избор за вашия случай.

Bardzo fajna rzecz (Много хубава вещ)

18 ноември, неделя

А сега една история за подобряване на настроението. Описах я на една приятелка в писмо (Краси, мила, целувки) и докато го правех, се смях отново, та реших да поосвежа блога. Тя е от рубриката “Срамни случки”, която съществува в нашето семейство и сред близки приятели. Разправяме си гафофете, които сме правили и описвайки разните конфузни ситуации, в които сме изпадали, “със смях се разделяме с миналото си” (разбирай със скрупулите си). Много е освобождаващо, да не говорим как се забавляваме.

Та: След напоителния шопинг (за който писах преди няколко дни), отнесох в къщи сладостните сполуки. Няколко секси блузки, супер бельо (обожавам финото бельо) и женствена черна копринена рокля плюс “вълшебни” помади. Всичко това, разбира сe, трябва да ме направи неустоимо красива, нищо че и така съм си неотразима. Разпръсвам трофеите по дивана в хола и им се наслаждавам около половин час, мечтаейки за моментите, в които въоръжена с тях величествено минавам, а след мене мъжете падат като домино (получили разрив на сърцето, естествено). Сутринта излизам за работа и първо се пъхам в едно ателие за копирни услуги. (Почвате да се изнервяте, каква е връзката и кога ще дойде интересната част. Чакайте, само почакайте още малко!) Освен служителката там има и двама мъже, нейни познати, които си разговарят с нея. Самата тя ми отговаря културно, че ксероксът е развален. Мъжете се хилят. Единият среща погледа ми и ми казва, че има нещо, което виси от чантата ми. (Тя има закопчалки тип “репей” отстрани.) Поглеждам и що да видя?! Прекрасният ми нов сутиен от бяла дантела се е проточил в цялата си дължина, залепнал за чантата ми. И така съм се движила над 100-200 м. Е, верно рано сутрин, но все пак. При това единият от мъжете добавя закачливо, че това е много хубава вещ, но все пак не е добре да се разхождам така по улиците.

Дали? Както му се развяваха етикетите, си е направо идея за нетрадиционна реклама.

Развеселих ли ви? Надявам се.

Възглавници

17 ноември, събота

Наложи се да си купя възглавница. Не че нямам, ами не сте виждали що за възглавници са тукашните. На мене и българските възглавници са ми големи и меки, та си имам по-ниска вкъщи, но това... Представлява огромно нещо: 70/60-70 см, но не особено пълно с пух, затова се сплесква и обезформя. По идея трябва да са добре натъпкани. И руските са такива по стандарт. Баба ми, словачката, имаше същите – така се запознах с тях.

През лятото, когато ходех в нейната къща на село, много обичах да се промъквам в стаята за гости. Беше винаги хладно и пълно с интересни неща. В гардероба и раклите бяха скътани невиждани старовремски и чуждоземни неща и затова привличаха като магнит. Толкова повече, че съществуваше забрана да се влиза там, хеле пък да се ровичка. Това, естествено, правеше приключението по проникването и тършуването многократно по-вълнуващо. Винаги се разнасяше лека миризма на нафталин, която се е запечатала в мен, и когато усетя такъв мирис, именно тази картина изниква в съзнанието ми – на “забранената стая”. Та там имаше огромна спалня (като пораснах се оказа, че не е толкова голяма) с дебела пухена постеля, завивки и въпросните чудовищни възглавници. Всичко бяло като сняг с дребни, лилави цветчета, сякаш разпръснати отгоре. Направо те кани да полегнеш. Естествено обожавах да потъна в този пухкав облак, да се търкалям и подскачам, нагиздена с откритите “съкровища”. Ясно е на всички, че понякога бях залавяна (и не само аз – имаше и колективни щурмове, съвместно с някой/и от трите ми братовчедки и един братовчед), но си струваше да изтърпиш едно мъмрене. Дядо ме е тупал само два-три пъти и то за далеч по-сериозни магарии.

Да му отпуснем края

16 ноември, петък

За да възвърна жизнеността на позаслабналия си организъм в последно време се захранвам обилно. При това калорично и витаминозно. Устройвам си невероятни пиршества. Толкова месо не съм яла през целия си живот – по два пъти на ден. Вече се чувствам като канибал. То са дробове, пържоли, задушено, филета. Освен това ще се впиянча. Допълвам мръвките с червено вино. И салатки, салатки. Основно от червено цвекло, което е много подходящо за случая. Тук то е на почит. В магазините може да се намери като готова салата (за случаите, когато ме мързи да го стържа), като полуготова смес – във вакум, сварено и настъргано, и разбира се, в натурален вид. Да не говорим, че се наливам непрекъснато със сокове. Най-прекрасното от всичко е, че имам оправдание да не отбягвам съседната сладкарница, а почти да се абонирам за нея. Не мога да опиша насладата от приказните угощения с изкушенията от сметана, всевъзможни кремове, плодове и мнооого, мнооого шоколад.

Никога не съм била взискателна към храната. Мога да ям абсолютно всичко без никакви претенции. И то не заради удоволствието, а за да превърна храната в енергия. Затова пък съм в състояние да оценя подобни кулинарни преживявания като празник.

Като дете бях изключително злояда. Майка ми казваше, че се е случвало да се събуждам сутрин с буза, пълна с хапка от вечерята. Детската градина не ме научи да си изяждам всичко. Тръгвайки на училище, старателно изхвърлях поне половината от обяда си. Но един ден, когато майка ми се върнала, заварила на масата спретнат пакет, опакован в амбалажна хартия, завързан с канапче и с огромна изненада открила в него обеда ми. Така истината бе разкрита. Е аз, разбира се, си и признах – иначе кой би предположил, че нещо, оформено по този начин, е предназначено за изхвърляне. Те мислеха, че ще го нося някъде да изхранвам някой друг. Но няма нищо чудно – все пак съм зодия Дева.

Знаете ли как ме вкараха в релси?
Пратиха ме на стол. Тази терапия изглежда малко анти, но се оказа изключително ефикасна. Ако искаш яж, ако не – стой гладна, друго няма, а предстои дълъг учебен ден. Оттогава и до днес ям така, че в чинията ми не остава следа какво е имало вътре. Така свикнах с храненето по столове, че това продължи и през студентските ми години, докато нашите бяха в чужбина.

Ако щете вярвайте, но и досега понякога отивам да похапна в Мензата, макар около Ректората да има достатъчно други местенца, където да напълниш стомахчето. Подозирам обаче, че вкусът на тази храна ме привлича по чисто носталгични причини – пренася те в годините, когато си бил млад, волен и безгрижен.

Да ви е вкусно! И наздраве!

За по-чиста земя

15 ноември, четвъртък

Когато дойдох тук, бях потресена от повсеместната употреба на десетки пластмасови торбички всеки божи ден. Като се имат предвид размерите на това явление в България, изобщо не би трябвало да ми направи впечатление. Не и на мене.

Първо, аз очаквах някакво по-европейско отношение към околната среда.
Второ, и у нас водя война от типа “и сам войнът е воин” и бойкотирам използването на пластмасовите пликчета за еднократна употреба, като при това старателно обяснявам, че го правя, за да не замърсявам околната среда, тъй като непрекъснато ми изтъкват, че те били безплатни или че така било “по-културно”.

Разделното събиране, което практикувам, тук се обезсмисля. Контейнерите са нарядко, не за всичко, а и масово хората не си дават труда да разделят боклука. Позната картинка.

Изглежда има някаква надежда, защото ми казаха, че по телевизията са съобщили, че скоро найлоновите торбички ще бъдат забранени в Полша. Ще се радвам да го видя осъществено на практика.

Всички харесваме да е чисто и красиво. Какво правим, за да бъде такова?

Манифактура

14 ноември, сряда

Днес имах невероятно освежаващо преживяване. Здравословен шопинг. В почивния си ден трябваше да свърша малко административни дейности, а точно зад управлението на общината се намира огромен търговски комплекс, за който чух още когато пристигнах. Нарича се “Манифактура”. Това е множество от стари фабрики, възстановени прекрасно. Сградите са от керемиденочервени тухли, а вътре са модерни молове. Най-после се почувствах в съвременна Европа (е, и ул. “Пьотрковска” е така). Широки площади, пейки, фонтани и между тях билдингите със заведения, магазини и ателиета за услуги. Минимално количество хора.

Не ходя често по магазините, но идва един определен момент, в който желанието назрява и тогава това си е пречистващ ритуал.

Рутинното пазаруване е нещо съвсем различно – пишеш на листче необходимите неща и поетапно ги доставяш. Пак има оглеждане и избиране, но това са насъщни неща, с които така или иначе трябва да се снабдиш.

Шопингът е очарователен с това, че се моташ без да търсиш нещо определено. Купуваш това, за което си мечтал от дълго време или това, в което се влюбиш, щом го видиш. Пък си е и празник за очите – релакс сред хубави вещи, които дори да не можеш да имаш, чудесно е, че можеш да им се порадваш.

През зимата има и досаден момент – за да пробваш трябва да събличаш и обличаш всички дрехи, с които си се навлякъл. Но големите магазини-халета затова са измислени – замъкваш сума ти неща в пробната и естествено купуваш повече.

Сдобих се с много радости за моето тяло, което доста изстрада и сега трябва да бъде поглезено. Непрекъснато ходя с панталон и купуването на обувки с ток, рокля или хубаво бельо е чудесен подарък за женската ми същност. Това е и като мечта за лятото и прекрасните моменти, които ще прекарам на приятни места с интересни хора.

Чакам ги с нетърпение.

Това се казва езиков проблем

13 ноември, вторник

Вчера в Катедрата бе на посещение доц. Татяна Рамза от Белорусия. Изнесе много интересна лекция пред преподавателите и студентите относно езиковата ситуация в родината си.

Белорусите в момента са малко под 10 милиона като едва 3 милиона от тях живеят в селата. За 7 милиона белоруският е роден е език, но практически не го говорят. Той има символична, но не и комуникативна функция. Как се е стигнало дотук?

Чак до началото на 20 век този език няма официална норма. Съществува като т.нар. старобелоруски, който е твърде смесен и динамичен в градовете, тъй като доста дълго време Полша, Литва, Украйна и Белорусия са една обща държава и езиковият контакт е силен и непрекъснат. Също и с Русия и руския език. В селата се говорят около 3-4 диалекта.

Кодифицирането на белоруския като стандартен език се поставя с една граматика, излязла през 1918 г. До около 1927 г. се формира единна обща норма, но наред с този език се говорят още полски, руски и идиш. През 1933 г. се извършва реформа, чиято същност е да приближи белоруския език до руския език. В резултат на това съществуват две основни норми – т.нар. “емигрантска”, популярна през 1918 – 1933 и “съветска”, използвана от 1933 насам.

Гласността и разпадането на СССР пораждат изхвърляне в националистичен дух – прави се опит да се върне “емигрантския” вариант, въпреки че в самата страна не се е говорил повече от 50 години. В началото на 90-те доста хора имат желание да го изучават и използват, но правителството поддържа обществените функции на руския език. През 1995 г. се провежда референдум дали руският език също да има статут на официален език и 83% от населението са отговорили положително.

В резултат от всички тези събития и процеси днес руският триумфира. Лукашенко, държавните институции и мнозинството от медиите използват руски, опозицията и нейните вестници – “емигрантски” белоруски, западните страни водят дипломатическите си разговори на белоруски в “съветския” му вариант, а народът...

Тук идва най-интересната част. Ражда се явлението “трасянка”. Основното значение на тази дума е смес от сено и слама, която се дава на добитъка. С това название обаче днес се нарича езикът, който много белоруси говорят, повечето мислейки си, че това е руски. Всъщност лексиката е руска, но притежава фонетични, акцентни и морфологични особености, характерни за белоруския. Т.е. има много силна интерференция и то при различните хора в различна степен. Установено е, че вече и бабуля на село говори на “трасянка”, защото белоруският й диалект непрекъснато е атакуван от руския, който чува отвсякъде – телевизия, радио, вестници, служби... Нещо повече, на село този смесен език се предава на следващите поколения. Едва когато такъв човек отиде в града, говорът му все повече се приближава до чистия руски, т.е. там явлението живее само едно поколение. Следващата генерация вече учи в руски училища и усвоява правилно езика. Младежта обаче използва “трасянката” като вид разговорен език, много музикални групи си пишат песните на нея и така...

Пълен хаос!
И ние си мислим, че имаме езикови проблеми.

Като връх на всичко лекторката, която заяви, че навсякъде се старае да говори на белоруски, за да дава пример, трябваше да изнесе презентацията на руски. Ами всички присъстващи говорехме именно този език посредник.

Административно

12 ноември, понеделник

Драги лектори по български език, настъпи моментът на първото изпращане на бумаги по посока МОН. Пригответе си: копие от страниците на пашапорта със снимката и с печат, че сте напуснали България. Ако нямате, май ще се задоволят с ксерокопие от билета за пътуването ви до местоназначението (и от бордовите карти при пътуване със самолет), което така или иначе трябва да приложите. Трябват ви още: договор за постъпване на работа от приемащия ви университет, от който да е видна началната и крайната дата на задълженията ви, свързани с учебния процес; служебна бележка от счетоводството каква заплата сте получили през изминалия месец (нетния размер на възнаграждението, като по възможност такава бележка се изпраща всеки месец в МОН); служебна бележка за наем на жилище, а в случай, че същият се поема от приемната страна, следва да се посочи на каква стойност е месечната сума за него.

Следващата стъпка е да си легализирате пребиваването. Макар, че имам право като гражданин на ЕС (как звучи само, а?) на 3-месечен престой без легализация в службата, занимаваща се с имигрантите и другите чужденци на територията на града, се оказа, че не трябва да отлагам това. Едва след като го направя, мога да получа от общината, т.нар. peseł, нещо като единен граждански номер, за който вече на няколко места ме питат: при зъболекаря, в аптеката. Нямаш ли го, всичко е по-скъпо. А и в крайна сметка трябва да го получиш. После го съобщаваш в Международния отдел на университета, където си подписал договора за работа.

Освен това трябва да си извадя и някакъв NIP, това пък е като данъчен номер, макар че първите две години тук съм освободена от данъци. Глей к’ъв келепир!

Устно се оправям, но писмено не се наемам да попълвам административни формуляри и те тука замесих студентите от V курс. Сега чакам да ми връчат преводите си, че да спретна документацията и да замарширувам по институциите.

Освен това резюмирам какви други административни подвизи трябваше да извършите досега. На мястото, на което пребивавате, първо подписвате договор със самия университет, в който ще работите. Връчват ви и формуляр за медицински изледвания, поне тук е така. В рамките на един месец трябва да ги направите (закъснявам, но ще чакат). В моя случай се ходи в поликлиника, която обслужва университета. Там нови бланки: за избор на личен лекар и още някаква друга. Не забравяйте и да се регистрирате, че живеете на еди кой си адрес.

Има и такива приказки

10 ноември, събота

Винаги съм обичала приказките. Сред безбройните приказки, които съм изчела, в този момент ясно се откроява една. Тя е от 5-6-томното издание “Приказки на славянските народи”, не помня точния й произход. История за един млад лечител, мисля, че името му беше Ян, който придобива невероятни умения, правейки договор със Смъртта. Тя обещава, че винаги ще се явява до леглото на болния – ако стои откъм краката му, той ще може да бъде излекуван, но ако е откъм главата му, ще го отнесе със себе си. Ян се съгласява с тези условия, но идва ден, когато заварва Смъртта до главата на болна жена с много деца. Сърце не му дава да остави децата без майка и завърта болната така, че краката й да сочат към Смъртта. Смъртта го предупреждава, че това не трябва да се повтаря. Той обаче още два пъти я лъже по същия начин – доколкото помня за едно дете и последният път за собствената си майка. Оттук нататък какво става, ми се губи. Вероятно Смъртта или е отвела него самия, или му е отнела уменията. Но сега се чувствам точно така – като човек, който е усетил дъха на Онази с косата и е успял някак да я излъже, вече за трети път.

На някого всичко това може да му се стори пресилено, но ей богу, не пожелавам на никого усещането, че вече си с единия крак отвъд. Живееш си спокойно, докато един ден изневиделица се стоварва нещо и докато се усетиш, вече береш душа в болница, на хирургичната маса. Не искам да се връщам към това, нито да мисля ще има ли четвърти път.

Както винаги, търся позитивното дори и в най-лошото. Има такова. В такъв момент всички житейски дребнавости се свличат от теб като непотребна кожа и оставаш оголен до същността си. Откриваш, че единственото, което те вълнува, са отношенията с любимите ти хора и нищо, ама нищо друго. Страхът е само в началото и той е по-скоро от болката. Има и жал за самия теб – докато подписваш всички документи, с които се разпореждаш кой да бъде уведомен за смъртта ти, кой да се погрижи за тялото ти – няма как, разплакваш се. Липсата на някого в този момент обаче те наранява много повече, както и съжалението за всичко, което не си му казал или направил.

В новия живот влизаш с изострени сетива и с ясно усещане за стойността на нещата. Това е, което печелиш. А всъщност загубил ли си изобщо нещо, ако си още цял и невредим?

Мерилото на напредъка

3 ноември, събота

Някога, много отдавна, след като завърших университета ме разпределиха да преподавам български език и литература в 1-во ЕСПУ в София. Отидох с огромен ентусиазъм. Все пак това е бившата Първа мъжка гимназия, в която са преподавали литературни величия и от която са излезли не по-малко известни люде.

Да оставим това, че накипрена в най-хубавите си дрехи, още с влизането заедно с останалите учителки трябваше да нагазя в огромната локва, в която се бе превърнал вътрешният двор, за да отпушваме задръстения канал в средата.

Имаше, разбира се, и други простотии, но и те, както и хубавите моменти с децата, ме научиха на много неща. Едно от тях беше как да оценявам. Не мога да кажа, че съм се освободила напълно от прекалено високите летви, но все пак, тогава направих сериозна крачка в тази посока. Представете си човек, току що дошъл от академичната скамейка, който трябва да се промени така, че не само да бъде разбиран от четвъртокласници, не само да им поставя адекватни задачи, но и да се научи да гледа до голяма степен през техните очи. Ей богу, не ми беше лесно, но удовлетворението от сполуката си заслужава. Когато стане, цялата дружина е вдъхновена и се забавлява, включително аз. То всъщност хъсът от тебе трябва да дойде. Като ги запалиш, те сами правят всичко.

Най-трудно ми беше да оценявам. Естествено мнооооого обективно. Но в един момент осъзнах, че хората нямат равни възможности. А исках да стимулирам и по-посредствените, и по-апатичните. Оценявайки ги винаги спрямо приетата скала и спрямо другите, които го постигаха с лекота, аз не им давах никакъв шанс. А училището не е, за да предаде някакви знания, а да развива личността. Прочетох сума ти книги, разсъждавах и стигнах до извода, че всеки трябва да бъде измерван спрямо себе си. Мерилото на напредъка е собственият ти успех и собственият ти провал. И не толкова добрите имаха право дори и малкото, което постигат, да бъде забелязвано и насърчавано. И тогава, когато отворих очи за тези деца, те се събудиха. И бяха много дейни и напредваха. Вярно, с по-малки крачки, но бяха весели, отворени и уверени.

Със собствената челяд е някак не толкова лесно. И досега си спомням със срам, че като ми донесяха някоя рисунка например, няма “Браво, маме, чудесно!”, ами “Тука това дърво защо е така? Небето го направи малко по-светло, много е плътно...” и пр. Така че, мили деца, ще прощавате, имам и аз още много да се уча.

Вси светии

2 ноември, петък

1 ноември, Dzień Wszystkich Świętych в Полша е един от най-големите празници. Поляци от всички краища на страната и от чужбина се връщат по родните си места, за да почетат паметта на починалите си близки. Има огромно движение по пътищата и десетки хора загиват при катастрофи. Въпреки това празникът е вълнуващ и красив.

На 31 октомври бях на пазара и можах да почувствам суетнята и подготовката за следващия ден. Още отпреди 3 седмици цветарниците, суперите, пазарите са отрупани с огромни тържествени композиции от изкуствени цветя, които са доста добре изработени. Навсякъде се продават също и много характерни стъкленици-свещници от цветно стъкло в най-различни големини, форми и цветове, които се оставят на гробовете. Сега обаче бяха докарали вече свежите цветя. Повечето от тях са саксии, от които сякаш извира топка от по-дребни или пък едри хризантеми. Това е едно шарено море от цветя, сред което шетат хора, избират, купуват...

На самия ден от сутринта до вечерта на гробищата се стичат тъппи и гледката на потъналите в цветя и разноцветни светлини огромни пространства е впечатляваща. Когато стане тъмно хилядите трепкащи цветни пламъчета създават мистично усещане.

Тези, които нямат възможност да посетят гробовете на роднините си или са пришълци като мен, могат да оставят своите свещи под един голям кръст.

Гробовете тук не са ниски и с някаква растителност, както са повечето от нашите, а са постаменти, около 50 см високи, от мрамор, гранит или друг хубав полиран камък. Има малки вертикални плочи с името. Порцелановите портрети и по-високите вертикални плочи, които са масова практика при нас, както и скулптурите, чести поне в Централните гробища в София, тук са рядкост.

Не се раздава никаква храна, нещо повече, подобна традиция ги шокира. Мисля си, че нашият практичен народ, както винаги е одомашнил религията, правейки повече за живите отколкото за мъртвите. Като знам що изпаднал народ се изхранва от помени и панахиди. Това си е утвърдена милостиня за бедните. Тъжното събитие събужда съчувствието, а дори и да не искаш, след като такъв е обичаят, си задължен да си добродетелен, че иначе “какво ще кажат хората”.

Всъщност нашите задушници имат същата функция, но са разпределени равномерно 4 пъти през годината. Не са толкова тържествени, не са великолепни, а са интимни, човешки. Както и повечето от църквите ни – малки черквици. Те не те смазват с обемите и златната си украса, демонстриращи величието и богатствата на институцията “църква”, а не любовта към ближния и незначителността на материалното в сравнение с духовното.

Затова вярвам във вярата, уважавам религиите, но се отнасям много внимателно към “събирателните дружества с ограничена отговорност”, които се занимават с този бизнес.

Бях на православното гробище и на еврейското. Последното изглежда като извадено от приказка – с високи плесенясали каменни плочи, разкривени, други – отчасти потънали в земята, пукнати или счупени... Сякаш стоят от стотици години там, а надали е гробището е толкова старо. Никакви цветя, никакви свещи. Това е царството на камъка. Не полирания, лъскавия, а естествения, чиито пори живеят и дават подслон на растителност и невидими организми. Тук таме върху гробовете има от онези малки камъни, които евреите имат обичай да оставят за мъртвите. Дали те символизират родната загубена земя, чието “присъствие” може да им донесе покой?

На 4-5 места самотно проблясваха свещи и имаше по някоя китка по общия полски обичай. Вероятно повече от наследниците на погребаните на това място хора, отдавна не живеят тук.
Чух, че отношението към евреите в Полша, изобщо не може да се сравнява с това в България. Аз дори не зная да имаме някакво диференцирано отношение към тях! Не случайно не сме си ги дали през Втората световна война.

За пореден път се убеждавам, че една от най-характерните черти на българския народ е толерантността. Не говоря за политика (Възродителни кампании, “Атака” и пр. – те само развалят съществуващите естествено отношения), а за разбирателството между самите хора.

(http://ouim.org/forum/viewtopic.php?p=115242&sid=78f4bcf141f88f2a133ccbcc4f877560)
brainjuice написа:

скептицизмът на българина не е нещо лошо. напротив, адски се гордея с него. в България нито е имало нацизъм като нацизъм, макар да сме били съюзници на Райха, нито комунизмът беше толкова лош, колкото в Русия. начело на държавата ни стоеше селски тарикат като Тодор Живков, а не психопат като Сталин. това е дълбоко положително: българина не можеш го излъга, не можеш го накара да повярва в първата случайна идеология, да марширува екзалтирано с факла в ръка, да гори книги или да избива масово хора само защото са от неподходящия етнос или класа. пък нека после ни обвиняват, че сме били скептици, кусурлии и национални нихилисти! това е по-добрият вариант

Вие какво мислите?

Първи признаци на носталгия

29 октомври, понеделник

Смешно е, но не мислех, че това ще ми се случи. Общо взето винаги съм напомпана с оптимизъм, защото допускам в мен да се развиват само чувствата, които са градивни. За първи път обаче се почувствах изтръгната от истинското място, на което принадлежа. Вярно, че и денят ми донесе някои разочарования и това ме нарани, сякаш ме направи уязвима за пренебрегвани емоции, стаени някъде и очаквали своя час. Отгоре на всичко и физически не бях много добре, а няма кой да се погрижи за тебе.

Някак си изведнъж, както си пътувах в трамвая сред толкова хора, се промъкна нещо, което ме промени. Пространството стана пусто и аз си стоях самотно в него, усещайки нишки, които ме свързват с другаде. Запитах се какво правя тук и защо. Какво ми носи това приключение и каква е цената, която плащам за него.

И това в един свят, който изобщо не е толкова чужд, в страна, която е само през няколко граници. Жадувах за моите улици, за моите близки, за приятелите... Знаех, че ще се съвзема. Винаги го правя. Но сякаш исках да изпитам докрай това мъчително-сладко преживяване, едновременно спомен и блян за срещите с родното. Задълбочаването в такова чувство е опасно, но то те влече и ти му се отдаваш, и... тогава телефонът звънна. Най-радостният звън на света.

Полиглотът

28 октомври, неделя

На купона по изпращането се запознах с личност, чиято слава ме застигна преди да го познавам. Студентите и колегите говорят с благоговение за него. Това е Иван Петров, на когото всички викат Ян. Това е Иван Петров, на когото всички викат Ян. Той е руснак, но говори полски и български като родни и без акцент, макар да ги е учил не като дете. За поляците едно от най-трудните неща в българския език е ударението, тъй като тяхното е постоянно – на предпоследната сричка. Вероятно поради произхода си (и не само) за него това не е проблем. Завършил е преди 2-3 години, но вече е д-р и преподава “Увод в славянските филологии”, “Староцърковнославянски език”, “Историческа граматика на българския език” и “Руски език”.

Когато чух за него, се сетих за други руснаци полиглоти, към които питая голяма почит. Първият е Юрий Рьорих. Той е син на Николай и Елена Рьорих и брат на художника Светослав Рьорих. За него малко хора изобщо са чували. Лингвист, владеел е над 30 езика, повечето азиатски, на разни тибетски народности, които е изучил по време на експедициите с родителите си из планините. Има огромен речник – санскрито-руски и обратното. Вторият е нашият заместник-ректор, на Софийския университет – Александър Федотов, който въпреки годините си изглежда като момченце и има точно такова светло излъчване. И той се занимава с такива екзотични езици. Чела съм и негов превод от старомонголски.

Какви хора има, а!

Първият купон

1. Аз, Бойка и Катржина (докторантка в катедрата)
2. Иван Петров, и Агата - преподаватели и приятели
3. Далибор и приятелката му

28 октомври, неделя

В сряда вечерта бях поканена на т. нар. “fuksówka” [фуксувка]. Събитието би могло да се определи като “посрещане на зайците”, т.е. първокурсниците от специалностите “Българистика” и “Сърбистика” от страна на старите кучета, техните събратя от по-горните курсове.

Запазен периметър за южнославянските филологии в Лодз е сръбският ресторант “При Драган”, където всички официални събития, след като се отбележат, се празнуват, както си
трябва. А и без всякакъв специален повод сме добре дошли там.

Народът масово смучеше бира, което според мен е непростимо, когато си едва ли не в единственото място в града, където можеш да пийнеш сливовица. Но може би им е скъпа. Струва 9 злоти (4.50 лв). Само аз и още 4-5 души, не студенти, си позволиха да ядат (а присъстваха над 50). Естествено, сръбски специалитети.

Имаше някаква импровизирана викторина. Представители на зайците бяха разпитвани от “старите” – българистите за Сърбия, сърбистите за България: коя е столицата, валутата и пр. После преподаватели (моя милост, например) трябваше да им зададат въпроси, за да могат студентите да покажат какво са научили и че се справят. Моите хора, “българските” зайчета, победиха и спечелиха бутилка водка.

След това, ясно е, работата оттече. Партито се развихри, виха се хора, Горан Брегович, българска чалга и пр. Ядрото на купона беше заразително и представяше достойно балканската дружба: моят колега сърбин, Далибор (в центъра на третата снимка), един грък от Епир, незнайно откъде и кой го доведе, и аз. Давахме тон на народа за хората, така че бяхме в епицентъра на джангъра. Поляците, поне тези, се палят много по нашите танци и ритми и нямаха нужда от много съчки. За съжаление нямам много снимки, ами нали бях на дансинга, а и се сетих чак накрая, че нося фотоапарат. Беше доста тъмно, така че не се вижда много, да не говорим, че през повечето време всичко се движеше. Как да снимаш?!

Малки стъпки

24 октомври, сряда

Предприех стъпки и по легализация на престоя си. Разговори, формуляри, които сега ще боря. Е, тука на студентите от V курс им се пише превод на административен текст на български. Колега поляк ще ми го преведе устно набързо и от едното ухо влязло, от другото излязло. Не е добре, нали? Така, че ще се наложи експлоатация, но мисля, че ще е полезна и за тях. Ще понаучим думи и конструкции и така и така трябва да работят различни функционални стилове. При всички случаи в България трябва да очакват нещо подобно за попълване.

Получавам комплименти за полския си, който навърши 4 седмици, но макар да прозвучи нескромно, похвалитe започнаха още след втората седмица. Затрудняват ме падежите, не говоря за речника, той никога не е достатъчен, но поне се старая да ги спазвам – тези, които уж вече знам (но то са склонения, меки и твърди основи, промени и изключения, че е непосилно да се запомнят като правила, а по-скоро като изрази с даден предлог или без). Хванах дори грешки на българи, учили езика ей така от разговори, а не системно, с което съм много горда.

Радио “Мария” от две седмици е забравено и се слушат Радио “Zet” и “Pogoda”. Ами тъй, де, ония паднаха от власт:) Нееее, просто ми писна, а и вече влизам в темпото на водещите. Гледам и слушам на полски “Lost” и “Doctor House” (последният на български трудно се разбира, така че тука общо взето сценарият все едно аз го пиша наново :]]]]). Сериалите и детските анимационни филмчета са ми любими, защото няма дълбокомислени реплики. Рекламите също. Гледам много реклами, а и те са многократно повече от нашите. Естествено е, при толкова по-голям пазар. Направени са с размах. Но съдържат и доста думи, които ги няма по речниците: нови, разговорни, жаргонни, чужди.

Забравете, че “Благодаря” на полски е “Дженкуйе”. Особено за младежта всяка втора дума е “Дженки”. А, от тоя facet [фАцет] имам мазоли на ушите. Най-употребяваната дума по телевизията. Най-често е нещо като “пич, симпатичен мъж”, но в много случаи на български трябва да си кажеш просто “мъж”, “човек”, “младеж”, а в отрицателен смисъл трябва да се преведе като “тип”.

Денят не се познава от сутринта

24 октомври, сряда

Не съм склонна да белязвам дните с определения. Никога не живея с усещането, че съм карък и затова не съм. Но в тоя ден два пъти ударих на камък, да не говорим, че счупих чудесна ваза, която току-що си бях купила. Напук на целия кутцуз продължих по задачите. Бях възнаградена за оптимизма си с неочаквана огромна победа. Сполуката е невероятна. Сключих договор за wireless интернет! В къщи, нон стоп! 1024kbit/s, 53 злоти на месец. Още не мога да се нарадвам. Пълното щастие обаче ще почувствам едва след 21 ноември, когато ще се осъществи свещенодействието по включването.

Заслужавам да се почерпя. При това абсолютно сама издирих фирмата, която има обхват в нашия район – навсякъде без преводач докато се добера до нея. Само опциите по договора бяха коментирани на английски, за да съм сигурна какво точно подписвам, а и термините и без това са си английски.

Какво трябва да знаем

23 октомври, вторник

Тия дни в Лодз имаше сензация. Дадоха по телевизията как момченце на 3-4 години съобразило какво да направи в критична ситуация. Майка му май припаднала и то извадило мобилния й телефон и не се обадило на някой друг – тати, баба и пр. – а директно на полицията. Малкият се превърна в герой и ухилен заслужено бе носен на ръце и награден от полицаите с диплом и подаръци.

Интересното е, че той е знаел телефонния номер за връзка с полицията. По всичко личи, че това е безплатен номер – *112, който трябва да се набере при такива инциденти.

А сега кой от вас ще ми каже българския номер, на който незабавно се свръзвате с полицията? Идентичен ли е със стационарния? (Аз и него не го помня.) А децата ви знаят ли го?

Във връзка с това ще ви разкажа история, която може да звучи като виц, но съвсем не е, за съжаление.

Има такъв тип мероприятие в училище – да се опознаят различните професии, при което се канят хора, които да споделят защо са станали такива и такива, с какво точно се занимават и пр. И аз съм правила такава среща с тъкачки многомашиннички (1985 г., между другото, много симпатични жени бяха, нищо че нито едно от децата не знам да е станало тъкачка). И така, полицай е поканен в едно училище. Разказва той каквото разказва, децата са въодушевени (нали всички момченца искат да стават полицаи), има глъчка, въпроси, вдигнати в надпревара ръце... Накрая полицаят доволен пита: “А сега деца, кой от вас ще ми каже телефона, на който трябва да се обадите, ако се наложи да повикате полиция?”. Дружен отговор: ”911”.