Гълъби на балкона

Мислех, че прихождат. Но не, те живеят тук. Балконът, разбира се, е обсебен от тях и порядъчно "украсен". Но това не ме тревожи. Какво всъщност бих могла да правя с/на този балкон? Да изпуша някоя цигара.? Ха-ха. Разполагам със свободата да пуша, където искам в дома си. Да спретна някоя масичка и да си пия кафето? Че аз кафе не пия. А и егати еснафското удоволствие на цената да нямаш гълъби. Които са те избрали. Е, не точно тебе, но да не уязвяваме егото.

Най-смешно ми стана, когато видях балкона на приятелката и съседката ми Бойка, която ме беше предупредила за таза "напаст". Тя непрестанно го чисти, гони гълъбите и дори изхвърля яйцата им. Тук не ми беше смешно. Дори възнегодувах.

Та, нейният балкон изглежда не по-чист от моя.

Те са два. Семейство. Той е по-пълничък, по-едър и някак по-пухест. Тя - дребничка, спретната, по-пъргава. Наблюдавам любовните им игри. Оглеждам често, често - няма ли да видя най-после плодовете на тази любов. И... вчера ги чух.

Но семейното гнездо е на съседния балкон - преградите са проходими и това позволява гълъбовото жилище да е многостайно. Това не ме прави по-нещастна - че гълъбите не са изцяло МОИ.

С изненада установих, че поколението е доста поотраснало. Попрехвръкват до прозореца на кухнята, учейки се да летят. Кога са се излюпили и дръпнали без да забележа? Вътрешен глас: Та как би могла като по цял ден те няма.

Опитвам се да мисля като гълъб. В главата ми живее един въпрос. Балконът е ТЯХНОТО жилище. Към него има нещо голямо и затворено, в което някой мърда.
Дали гълъбите не смятат, че съм затворена в клетка?

Самурай

Пак гледах “Последният самурай”.

На всички ни се е случвало вещ, мелодия, аромат да ни върнат в отдавна отминал момент, който сякаш отключват, пускат на свобода от затвора на съзнанието и споменът оживява. Когато обаче тази машина на времето те връща към усещания за нещо, което си даваш сметка, че не се е случило в тази действителност, това е странно...

Бях скромно и дребничко дете и беше чудно как бях готова да се защитавам до последно, когато някой по-силен, обикновено момче, ме закачеше или проявеше несправедливост. В игрите не винаги съм искала да съм принцеса, далеч по-интересно ми беше да воювам. Незнайно защо мечтаех да се занимавам с фехтовка. Когато бях на село си правех лъкове и копия. Обожавам конете, а към мечовете имам култ. След като преди години прочетох книгата “Героят в теб”, направих и теста към нея. Той определя вътрешната ти същност чрез условни категории символи. Показа Воин с примес на Магьосник.

От доста време знам, че съм воин, че съм била воин. Но го преживях, когато за първи път гледах “Последният самурай”.

Предубедена съм към подобен род филми (“Троя”, “Александър Велики” и под.), които смятам че злоупотребяват с масови сцени и визуална екзотика, но малко от тях успяват да ми въздействат психически. Да не говорим за извращенията с историческата истина, като напр. негър в ролята на Орфей в сериала за златното руно по Hallmark. Мнението ми за Том Круз също не е високо, леко ми е лигав, което също допринесе за снижените ми очаквания към филма. Единствено японската тема поддържаше буден интереса ми. А и все пак нов филм, трябва да сме наясно с последните трендове в киното.

Разминаването с очакванията винаги те изхвърля от орбитата. Освен това филмът беше съдържателен и въздействащ. Но това, което беше различното, е че аз живях в този филм. На сцената с финалната битка бях толкова разтърсена, плачех и същевременно участвах в това клане. Бях част от всичко това, то ми беше толкова познато, събуди се, оживя. Конете, устремът, звънът на оръжието, кръвта, другарството, достойнството и честта като висша ценност, безсмислената жестокост и осмислената смърт...

Не, това не е синдромът на кака Гинка на представлението на “Многострадална Геновева”. Само аз знам, какво беше. Така, както във филма ”Контакт” Джоди Фостър (не помня името на героинята) не можеше да убеди скептиците, че е посетила друг свят и се е срещала с баща си, защото нямаше доказателства за това, освен собствените си преживявания.

Всичко си дойде на мястото. Мозайката се подреди. Сега знаех, защо в настоящия си живот съм лишена от агресия, защо тя ме отвращава.

Затова очаквах излъчването на филма с трепет. Сякаш пак исках да се върна към нещо, на което принадлежа.

Завърнах се.

Велика събота в Лодз

Това са прословутите кошнички. Тези, които се носят в църквата за освещаване, са далеч по симпатични от тези по витрините.

Хората прииждат в продължение на целия ден и нареждат кошничките си на дълга маса, разположена в прохода между двете редици от банки, предназначени за богомолците. Самите хора се нареждат покрай и около масата.

Щом масата се отрупа, започва церемонията. Свещеникът чете текст, който освен всички възхвали по случай Възкресение Христово, е много конкретен. Например в него имаше обръщение към паството, че където и да се намират - в Полша, Ирландия, Великобритания (изброени бяха и други страни, известни с големите си общности от поляци) , трябва да помнят, че има един град Лодз и църквата (името й), които винаги ще си останат тяхно място и ще бъдат отворени за тях.

Хареса ми как звънко кънтеше посланието из цялото помещение. Проповедниците използват микрофони. В нашите църкви това е рядкост.

След благославянето и кратката проповед отчето, въоръжено с голяма метла с дълга дръжка, пръска масата (че и хората около нея) със светена вода.

Трудно е да се приближиш до масата и малко неудобно да снимаш, когато другите преживяват сакрален момент. Трябваше да изчакам да започнат да прибират кошничките си. Затова снимките в църквата не са добри, а и са тъмни.

Самата църква отвън изглежда внушителна. Вътре атмосферата е някак по-студена. Вероятно поради липсата на нашите по-обли куполи и отсъствието на стенописи и икони. Както може би знаете, католиците наблягат на самата архитектура, на скулптурите и витражите.

Днес се успах и не отидох на службата. Предполагах, че ще мога да я гледам по телевизията. За моя изненада не я предаваха. Вероятно защото всеки, който би искал да я види, би трябвало да е там, на място.

Вечерта на Разпети петък по 1-ви канал предаваха от Рим. Незнайно защо събитието май се развиваше в Колизеума. Папата присъстваше, но артисти четяха текстовете, а не той. После ми казаха, че на този ден свещеникът не отслужва. Така че по-скоро става дума за нещо от рода на възстановките на пътя към Голгота, които се организират понякога. Не хванах предаването от самото начало и не зная дали е имало подобна драматизация. Но текстовете разказваха именно за страданията на Спасителя и неговата саможертва.

Нашите пости започнаха още на 2-ри. В този смисъл, вие подготвяте ли се за нашия празник?

Welkanoc

Поляците от днес празнуват Великден. Определено не го разбирам Великдена със сняг. А тук от дни времето е отвратително. И изобщо това не е празник за през март. Да не говорим, че го предпочитам, когато е максимално близо до Гергьовден.

Навсякъде е окичено с кошнички. Да бяха пълни само с яйчица, добре, ама те са разкрасени с разни джуфчици, изкуствени цветя, кокошчици, пиленца, агънца и зайчета, които ми идват в повече (вж. примера - а той е подбран все пак да е симпатичен).

По време на празника тукашният народ ще се събира по семейному, а и не е за екскурзии, тъй че основно ще се почива. Явно и аз ще ходя по църкви за опознаване на местните обичаи. Утре например, когато народът носи отново прословутите кошнички в храма, този път с парченца от домашната храна, приготвена за празничната трапеза, за да бъде осветена от свещеника.

В неделя съм на парти в клуб. По случай празника ще има интернационална дискотека, на която съм поканена. Ние айляците от курса по полски - аз, малайзиецът и испанецът, се уговорихме да ходим. Южноафриканката (тя е естествена блондинка, синеока) няма 17 години и каза, че няма да я пуснат да влезе, затова отказа. Учудена съм, че има такова ограничение, но тя може би по-добре знае.

Надявам се да имам повече материал за описание и време за писане.

Получих видео-картичка за празника и от словашките си роднини, които сега живеят в Чехия. Симпатична е, а песничката е много смешна - все едно я пеят дечица. Нали знаете, че чешкият на българина му звучи като детска реч.

Ние ще си чакаме нашия Великден.
Само свалям мартеничките.

Każde pokolenie ma własny czas

Всяко поколение има своето време
/Всяко поколение - с времето си/

Така се казва новата ми любима песен.
Можете да я чуете и видите клипа тук:



С тази песен поздравявам и всички колеги,
участници в конференцията по социолингвистика
"Агресията на уличния език", която започва утре.

Kombi
Pokolenie

Rodzisz się - to znak
Kocha cię ten świat
Barwy dnia twój krzyk i barwy nocy
Masz już parę lat
Czujesz w co się gra
Dobro i zło śmiech prosto oczy
W bramie łyk jak skok
Kumple są jest noc
Ona jest o krok - już dorosłeś

Każde pokolenie ma własny czas
Każde pokolenie chce zmienić świat
Każde pokolenie odejdzie w cień
A nasze ? nie
Okres burz twój bunt
Wolność ma jej biust
Rzucasz dom by dom swój założyć
Dziecka płacz przez sen
Gorzki smak jej łez
I ta myśl by to godnie przeżyć

Każde pokolenie ma własny czas
Każde pokolenie chce zmienić świat
Każde pokolenie odejdzie w cień
A nasze - nie
Każde pokolenie ma własny głos
Każde pokolenie chce wierzyć w coś
Każde pokolenie rozwieje się
A nasze - nie?
Droga na sam szczyt
A tam nie ma nic
Tylko ślady po... pokoleniach

Превод:

Раждаш се – това е знак –
този свят те обича.
Твоят вик прави деня и нощта пъстри.
Все още имаш няколко години.
Усещаш каква е играта.
Доброто и злото, смеха – направо в очите.
Пред портите на крепостта и малката крачка е като скок.
Другарите ти са тук, нощ е.
Тя е почти на крачка – вече си порасъл.

Всяко поколение има своето време.
Всяко поколение иска да промени света.
Всяко поколение слиза от сцената.
А нашето? Не?
Време на бури, твоят бунт.
Свободата получи статуята си.
Напускаш един дом, за да свиеш ново гнездо.
Детски плач в съня ти.
Горчив е вкусът на тези сълзи.
И тази мисъл - би ли било достойно да се преживее това?

Всяко поколение има своето време.
Всяко поколение иска да промени света.
Всяко поколение слиза от сцената.
А нашето – не?
Всяко поколение има собствен глас.
Всяко поколение иска да вярва в нещо.
Всяко поколение изчезва като облак прах.
Пътят ни стигна до самия връх.
А там няма нищо.
Само следи от... поколения.

Новоселие

Отдавна искам да направя събиране по съседски.

Е, зарекох се, като се поснабдя с български продукти, да го осъществя. 1 март беше подходящ момент, но бях безумно изморена покрай подготовката на тържеството със студентите и отложих. То пък се насъбраха празници - 3-ти март, 8-ми, таман.

Пазаруването пак беше разхищение. Не трябва да ходя до хипермаркети! Под 200 - 300 злоти не падам. Излизам със списък, връщам се с половината неща и с още толкова съвсем
непредвидени. Ах, какво хубаво цвете, я каква чудесна шапка, а, балсамът за коса ми свършва, не е лошо да си взема такива чашки, че няма да пием в пластмасови, я, и така... Едва се довлякох до вкъщи, вярно, една спирка с автобус, но като още не мога да си намеря количка за пазар, окапаха ми ръцете.

Трапезата беше богата - с български специалитети, вина, ракия, но и сьомга, сирена, салатки и мезета - както си трябва. Направих и баница, а Бойка - питка.

Народът запристига. Бях ограничила приема до количеств, подходящо за размерите на хола и най-вече на нормален разговор. Предприятието не беше леко, защото щеше да има няколко разноезични групи - на рускоезичните и на англоезичните. Много разчитах Бойка да е добре с руския, а руснаците да отбират от английски, за да може да се поддържа разговор и без да се налага да прехвърчам непрестанно. Като се има пред вид, че не всички можаха да дойдат (австрийците и Жоро), че Бойка така и не се осмели да проговори на руски, а караше на полски, които никой от нас, новозаселниците не владее добре,

а само Максим поназнайваше английски, но не и Лена, задачата ми стана с повишена трудност.

Да не говорим, че в главата ми особено отначало се оказа такава каша от езици, че в един момент проговорих дори на испански. Боже!

С Максим отначало уж се уговорихме да говорим на полски, за да сме били тренирали. Ха-ха! Нещо, което започвах уж като полски неусетно преминаваше в руски - къде поради липса на думи, къде поради факта, че изглежда тези близки езици, са някакъв континуум, който се прелива от единия в другия, а и кажете ми, моля ви се, как можеш да говориш на някакъв друг език, като имаш типично руска физиономия пред себе си.

На английски се превключваше по-лесно, тъй като е твърде различен.

Китайката се казва Йен, а малкото - нещо като Мин Чу, но аз му викам просто Мин. Оказа се, че и полската му даскалица е рационализирала името му по същия начин.

Беше весело. Бях им казала специално да не се притесняват, а да дойдат с децата си. Та се запознах и с Миша, който ходи на училище във втори клас, малката Аня, която е под две години и от детските ясли вече знае няколко полски думи. Китайчето, горкото (на 12 години) уж е в някакво международно училище - майка му му превеждаше.

Въпреки разнородната компания на всички ни беше интересно и приятно. Ракията обра овациите. Руснакът, който всъщност е роден и живял в Узбекистан, особено я оцени. Мартеничките също им харесаха.

Тук вече сме опоскали трапезата.

Тъжно ми стана, че дори той (който, мисля си, би трябвало да знае - не стига, че е руснак, ами е и учен, биохимик) ме попита с руски букви ли пишем и дали сме православни. Китайката и тя - гледа мартеничката и там нали пише "Честита Баба Марта" - "Вие руската азбука ли използвате?" Наложи се кратко, но внушително да заявя, че ние сме приели православното християнство още през IX век, когато България е била империя, преди изобщо да е съществувала руската държава; че кирилската азбука е създадена за всички славяни на основата на старобългарския език и от нас именно са я получили всички източни славяни (чрез книги и свещеници), както и сърбите.

Днес имам лек махмурлук и не ме е ден, но пък вчера си прекарах хубаво. Изобщо, става все по-интересно.

Групата на Шаро

Настана времето, когато с трепет в душата се отправих към т. нар. Studium към Лодзкия университет (аналог на местоработата ми в България - ИЧС (ДЕО към СУ). Цел - да изучавам системно полски с надеждата да задобрея стремително и осезателно. Убедена съм, че изобщо нямаш шанс да се гмурнеш в живота на страната, ако не общуваш със самите хора на собствения им език. Да не говорим, че съм лингвист и просто е задължително да го науча и то добре.

Та, очаквам аз разноцветна младеж на възрастта на сина ми и наистина такава се тълпи пред Деканата. Само че навалицата постепенно се стопява. Току идва някоя попрезряла пани и отвежда групичка в неизвестна посока. Га погледнах останали сме десетина души - твърде странна компания. Първо голяма част от нея - хора на моя възраст. Второ - негрите бяха отвяни още в самото начало, а към края отвлякоха и китайците, и арабите. Останаха европеидни физиономии, за две от които можех да се закълна , че са руски или там от източнославянски произход. Появи се и нашата пани.

Щом се настанихме, след първите приказки на преподавателката няколко души заявиха, че нищо не разбират и ще се преместят в групата за начинаещи. Изведнъж разбрах, че (за моя радост) явно се е оформила група за средно напреднали (безспорно за по-ниското ниво) и няма да започнем от А, Б...!

След като групата пооредя, трябваше де се представим. Заподозрените за "руски произход" се оказаха украинка и белоруска. Веднага се сдушихме. Има двама младички - полуполяци. Момчето живее в немско, а момичето в ЮАР. Младежът знае най-добре полски от всички ни, но трябва да систематизира знанията си, а момичето обратно - е най-зле (но е най-хубаво). В резултат на това момъкът се цани за индивидуален инструктор и преводач (но явно причините са не само в името на доброто дело, а и много по-лични).

В този момент в стаята се появи зрял човек с азиатски вид. Никой не може да определи такива хора на колко години са в действителност, затова и не се нагърбвам с подобен риск. Представи се като Михал от Малайзия и ние с украинката едва прикрихме смеха си от невероятното съчетание. В същност се оказа, че той е учил езика 3 седмици миналата година в Studium-а и тогава са го прекръстили от Майкъл на Михал. Човекът е много свестен и пипето му сече. Имам личен опит колко трудно азиатците учат славянски език (при това български - без падежи и с нормална фонетика), а Михалчо се оправя като змей. Стой, та гледай. Учел в Кембридж и щял да прави бизнес тук, та затова трябвало да проговори.

Украинката е женена за поляк и от два месеца е в Полша. За такъв незначителен период праска полския много добре. Единственият проблем е, че ако не е някоя специфична полска дума, изобщо не мога да разбера, че е минала на полски. Произношението й е абсолютно руско. А и тя като мене, като не знае нещо как се нарича, си го вади от руския репертоар. То кой знае и аз как изглеждам отстрани. Може би звуча пък ужасно твърдо.

Въпросната украинка се казва като мен и се разбрахме, че тя е Люда-та, аз съм Люси, което веднага се превърна в Люся. Тя е много весела и приятна. Прилича ми много на Краси Пенева, макар да не е толкова красива. (Краси, мила, радвам се, че ми напомня за теб, което е гаранция, че ще се забавляваме). Има някакво безумно интернационално семейство и 4 внука - всичките по линия на мъжа й, двама от които са мексиканци, доведени от снаха, която също учи полски, но в начинаеща група. Днес Людочка ми направи масаж по собствено желание, а тя е рехабилитаторка - направо ме вдигна (бях се сдробясала от недоспиване).

Аня е медицинска сестра, но не работи, а си гледа сина и се ориентира. Съпругът й си е белорусин, но отскоро работи тук.

Люда вече ни покани на басейн, сауна и други глезотии, но трябва да си купя бански. Тя има кола и кроим планове къде ще ходим. Освен това в рамките на курса щяло да има екскурзии, което е супер.

Преподавателката беше леко хаотична, но вече влезе в релси. Симпатична е и се раздава, така че мога да и простя известна професионална неорганизираност.

Както можете да се досетите, аз съм човекът, който задава въпроси.

През междучасията се опитваме да говорим на полски, но пак без да усетим се очертава групичка, разговаряща на руски и друга - на английски. От време на време трябва да препредавам нещо или поне следя и двата разговора - затова сядам в средата.

Нещата вървят със стремителен темп и само за няколко дни си отговорих на питания, с които си блъскам главата отдавна. Така че, подреждам мозайката и целя падежите (понякога даже без да мисля), което си е постижение. Ходя с удоволствие, в къщи не уча, защото нямам сили, време и в резултат на това надделява желанието за реанимация. Домашното си пиша в час, докато другите си казват примерчетата. Става.

Виртуална мартеничка

Честита Баба Марта, скъпи приятели!
Здраве и късмет! И чудесна пролет (която чувам в България вече имате)!

А нас днес ни брули леден вятър с дъжд:(

Поздравих най-близките си, но тук бих искала да сложа една виртуална мартеничка за всички, на които не можах да я изпратя лично.

Избрала съм вместо е-картичка тапета на десктопа си.
Много се надявам да ви хареса и да да си го сложите за пролетно настроение.

Вчера направихме тържество за Националния празник и за 1 март.

Първо бях подготвила презентация за 3 март на тема "Защо точно - 3 март е датата на Националния празник". Много внушителна - с химна в началото (че и текстът му тече на екрана), знамето, герба, гвардейците, президента, сградите на властите, Руско-турската Освободителна война и най-внушителните паметници, посветени на нея, Самарското знаме, съвременна въстановка на защитата на Шипка, карти на Сан Стефанска България и на България според Берлинския договор (да се види ясно кога и как всъщност губим Македония). После малко разходка из София: Мавзолеят на Батемберг, Двореца, Паметникът на Незнайния воин (величествения лъв на забележителния скулптор Андрей Николов), почетна стража за загиналите, забележителностите на София; 110 метровото знаме, което през 2002 се развя над НДК (не знам дали не спечели "Гинес", вж. снимката); пример за етническата толерантност на българите - в сърцето на София в кръг от около 100 м - християнският храм "Св. София", мюсюлманският "Баня баши" и синагогата (3-та по големина в Европа). Грандиозен завършек с Многая лета (пак с текста, да са ясни думите), разбира се в изпълнение на Борис Христов, и камбани на фона на трептящия български трибагреник.

Втората част беше забавна.
Бяхме обявили конкурс за най-хубави мартеници, изработени от студентите, с които окичихме голям клон, приличащ на дърво. (Познайте, кой се промъква в по-затънтените крайща на парка до нас с нож в ръка, за да го осигури). Още реквизит: месал, иконка, страхотни украсени погачи (тука Бойка се прояви), а за дървото изрязах чим от парка, натъпках го в голяма саксия (от растение, което се беше споминало преди време) и стана супер.

На фона на текст за обичаите и поверията около Баба Марта студентите играеха театрални илюстрации (много забавни). Има една група, главно от II курс, дето са винаги навити на такива представления. Да бяхте видели агънцето, което представляваше Михал (нали трябваше да играят само жени, ама и той горкият иска да участва), нагласен с пухкава вълнена шапка и ръкавички и блеещ умилно, абе заливахме се от смях и не само на това място, а през цялото време.

Поляците много харесват мартеничките. Добре се бях подготвила от България - вързах им на всички - даже с манисто против уроки. После имаше хорà, почерпка... Въобще бяха много въодушевени (особено първи курс, за които това е нещо съвсем ново и различно).

Такива моменти са много приятни и минава по-леко.
Не че е лошо, но гурбетът не е най-желаното нещо, защото те лишава от близките и приятелите ти. И от слънцето на България, от планините...
Тук не е така шарено и жизнено като у нас. След 18 -19 улиците обезлюдяват, не кипи...