събота, 15 ноември 2014 г.

River Park

Днес изрових тези снимки, които са всъщност от първата ми разходка из Братислава - покрай реката - от там, където живея, та до Моста SNP. В началото се тръгва по булеварда, който не съвпада с крайбрежието, но на две спирки от нас, на спирката Park Kultury пътят излиза съвсем на Дунава. Там се намира т. нар. River Park, където има главно луксозни хотели, бизнес сгради и банки. Аз обаче съм снимала изключително реката и скулпторните композиции около брега.








А това са подстъпите на т. нар. Hrad, т. е. старата крепост награда. Вдясно долу под него е тази църква. Предстои ми да ги посетя. Може би още утре.

неделя, 9 ноември 2014 г.

Корени и криле

А да седна да драсна някой ред и я работа, я умора надделяват и така си остава. А се натрупаха впечатления. Но е факт, че когато не ги опишеш навреме, някак изтичат и се размиват. Най-паметното събитие беше на 4-ти октомври – годишната среща на словаците от България. Събитието има предистория – кои са тези хора – и как аз попаднах там.

Back to the roots
Още не съм прочела книгите, за да бъда по-изчерпателна, но ще предам основното, което зная. В края на XIX век групи словаци напускат своята страна. Мисля, че е имало някакво бедствие. Преселват се в България в периода 1894 до 1907 г. защото нашият, българският цар им дава земи. Настаняват се главно в Плевенско – в селата Горна Митрополия, Бръшляница и Подем. Разселване на словаците има и в Унгария, Румъния, Сърбия, Хърватска. Голяма част от тях след Втората световна война се завръщат, малко остават в България – главно такива като баба ми, омъжени/ женени за българи.

На 18-ти септември присъствах на лекция в Българския културен център, водена от видния историк доц. Щефан Зеленак, посветил много труд на проучвания по темата. Въпреки, че бях едва от четири дни в Словакия, не знам как ставаше така, че разбирах какво говори човекът. След лекцията ме представиха и аз благодарих, и казах, че моята баба е словачка, и й споменах името – Мариена Ханикова. Имаше размърдване в една част на салона и после една жена ми каза, че нейният баща е бил много добър приятел на моя прадядо. А после пан Щефан Червенак, председателят на тяхното дружество ме покани на ежегодната им среща.

И така, тази среща беше забележителна – с нови познанства, песни, танци, хапване, томбола, от която спечелих бутилка вино. И си беше от моите късметчета, макар че посланичката ми беше оставила и своите. Много е приятно да видиш, че хора, които са излезли от България преди 40-50 години и повече, говорят добре български и обичат да разговарят за България, за онова време и за сега също, правейки сравнения и препратки. Интересно е как здраво се държат в общност, съзнавайки, че тези връзки за тях са ценни.

Срещнах се там и с моята братовчедка и брат й, които живеят в Чехия, но бяха дошли за събитието. Тя ме запозна пък с тукашна моя братовчедка, Даринка, която живее в Търнава. 

Айде по-бързо да науча езика, че мога да говоря с нея и с другите, защото те не знаят български.

Panta Rei
Други събития има – Dias Academicus, под мотото Filo Sofia беше фестивал с кино, театрални постановки, изложби, щандове с представяне на творчество и как се правят различни неща тип home made. Естествено купуваш си нещо, което ти ти грабне окото или сърцето. Имам чай – днес го опитах – чудесен е и малко керамично прасенце. Исках цветенца, но така стана – никой не знае как точно ще се случи нещо и дори какво ще се случи. Напр. макар че имах програмата, част от времето прекарах в кабинета си и в разговори с шефката ми и стопляне на измръзналите си пръсти. После пък отидох на курс по словашки и така и „амнезирах”, че има още филми и неща, които могат да се видят сега, а курсът няма да избяга. Най-дълго бях в една зала – нарича се Моузесова и е нещо като паметник на културата. Тук в университета всички много се гордеят с нея и вече няколко пъти попадам там по различни поводи. Та там имаше концерт с песни – народни и съвременни, както и танци. През цялото време ме терзаеше мисълта как ще се справим ние с моите студенти на същата тази сцена на тържеството за Коледа, което предстои. Че те нещо почнаха да изчезват от репетиции...


Програмата, за която написах сценарий, включва драматизация по народна песен, включени са две ръченици; после има откъс от пиеса – познатата ни глуха баба Гицка на Ст. Л. Костов; завършваме със сурвакарски обичай, включващ народна песен и хоро, на което по идея трябва да се хванат всички участници... де да видим. Имат и поръчка да си направят суровачки.




неделя, 28 септември 2014 г.

Българистиката в Братиславския университет

Специалността, в която ми предстои да преподавам се нарича "Превод". Изучава се някакъв друг език, най-често словашки, и съответните филологически дисциплини към него, плюс български с българистичните дисциплини.  От една страна това е двойно натоварване за студентите, а от друга,  полагаемите се часове за една цялостна филологическа специалност се поделят на две.  Това налага да интензифицирам процеса на преподаване на езика и същевременно да снизявам и съкращавам преподаването на литературата до ниво, на което студентите биха били в състояние да я възприемат.

По тази причина по литература творя лекции  като един Паисий.
По езика се опитвам да вкарам знанията на студентите в система, тъй като те са непоследователни и откъслечни.  Самата програма е заложена така, че комуникацията е на втори план. Направо трябва да си вълшебник.

Предстои много работа!

сряда, 17 септември 2014 г.

Регистрация в Словакия и изучаване на словашки

Описвам перипетиите си, не само защото близките ми ги четат и се чувстват съпричастни с живота ми тук, но и с пълното съзнание колко полезен ми е бил опита на различни хора, дали си труда да го споделят из разни сайтове и спестили главоболия на тези, на които им предстои да минат по същия път.

Първо, лекторът би трябвало да изиска да го съпроводят при първите административни процедури, с които ще се сблъска, както аз направих, и слава богу, че ми изпратиха симпатичната сътрудничка от Българския културен институт Ева Стоянова, която самоотвержено се бори заедно с мен през тези дни, за да покрием изискванията на бюрократичната машина. Благодарна съм й от сърце. И не защото човек няма да се справи и сам, а защото това би му коствало много повече време и лутания, ако някой не му отдели внимание и не му помогне.

Днес сме станали по тъмно, за да можем малко към 8:00 да се появим в полицията за регистрация. И въпреки че гражданите на Европейския съюз биват приемани отделно, пак имаше множество от хора. Макар че работят от 7:30, бяхме номер 18. Трябва да се регистрираш веднага след като получиш документите от работното място (лекторите идват с цел работа) и документа къде си настанен. Купете си от пощата и т.нар. kolok на стойност 4, 50 € – това е гербова марка, носете и две снимки.

Като видяхме с каква скорост се обработват документите, решихме да дойдем отново следобед и да свършим друга важна задача. Установих, че ако изучавам словашки в т.нар Academica Slovaca, която е в сградата на Философския факултет, в чиито рамки е катедрата Славянски езици, ще трябва да го правя само два пъти седмично по два часа. С тази охлювска скорост още дълго ще продължавам да се уча от улицата и да говоря на полско-българско-чешко-словашки. Вярно, досега няма човек, който да не ме е разбрал, но искам да си построя правилно къщичката на езика в главата колкото е възможно по-бързо. Ето защо бях поставила въпроса в Academia Slovaca да ми кажат къде е мястото, където чужденците се превръщат в бъдещи студенти в словашки университет, учейки местния език, т.е. къде е тяхното ИЧС. Името му се оказа сложно и завъртяно и ето защо не го бях открила в Интернет.

След обиколки из разни строежи, които пресичаха пътя ни към заветния адрес, GPS-и и телефонно обаждане се добрахме дотам и преговаряхме за намаление на таксата, която е огромна – почти 2 000  € за 5 месеца по 4 часа сутрин от 8:00 до 11:50. Слава богу само в един ден имам лекции сутрин (от 7:20 до 9:35! Тия хора луди ли са – кой ще дойде на тези часове?!), които съвпадат, но тогава ще закъснявам очевидно. 
http://www.cdvuk.sk/blade/index.php?c=3219&ponuka-programov-a-kurzov

Кандидатствала съм и за плащане на части. Възможно е изплащане на 3 пъти. Подадох молба и чакам за решение. Моля се Господу да кандисат за намаление от 50%, но почти не ми се вярва. А в Лодз учих за 1/8 от таксата. Де тоз късмет пак!

В 11:30 трябваше да съм в кабината в Университета за височайша среща – с посланик Ганева и делегацията от България, от МОН. Запознах се и с ръководителката на Катедрата, доц. Добрикова, с която само по телефона се бях чувала. Научих много неща. Ориентирам се в обстановката. После с Добрикова изяснявахме въпроси относно дисциплините, хорариума, календара и пр. Основните проблеми: малко студенти, малко часове за български език, студенти на различно ниво в една група – такива от българското училище и абсолютно начинаещи. Бог да ми е на помощ. Много пъти споменавам името му, ала не е напразно – наистина го зова. Най-трудното – ще преподавам и литература и то още във втори курс на български на студенти, които в първи курс са имали по три часа седмично практически български. 

Отивам да взема Ева и се връщаме в полицията. Хората с номера са минали и сега приемат и без номера, но нас ни пускат. Добре, че минаваме бързо. Не мога да разбера тази параноя. Снимат ме, вземат ми отпечатъци, е не с мастило, а по модерен начин, но не разбирам защо е нужно чак това. По принцип от тук трябва да получа и някакъв код, без който няма да ми осигурят достъп до интранет мрежата на Университета. А те спокойно ми съобщават, че ще го получа до 30 дни.

Вече е 16 часа. Тичаме да се снимам. Имах 3 снимки, но те вече свършиха за пропуск за общежитието и полицията. Сега са ми нужни за карта за транспорт, защото харча много пари всеки ден за това. Има билети по 0,70 € за 15 минути и по 0, 90 € за половин час, в рамките на който можеш да се прекачваш. Картата за един месец е 26,90 плюс за самото й издаване 5 €. Следващият път се дозарежда. Има и за 3 месеца, но сега не трябва да харча пари, защото имам да плащам общежитие 110 € и такси за словашкия. А ме "зарадваха" с вестта , че може да не получа за септември заплата, а чак за октомври. О, любима Полша, миличък Лодзки университет, ти ми даде две заплати предварително. Ето каква е разликата, когато се мисли за човека и когато не се.

Денят е пълен, свършени са куп неща. Черпим се с Ева да полеем това. Когато преодоляваш трудности, животът после е още по-хубав. И това те държи прав.

Българското училище в Братислава

Още в България чух само хубави неща за това училище. И много исках да се запозная с хората, които работят там. И се радвам, че желанието ми се осъществи още с пристигането. На 16 септември бях поканена от Българския културен институт да присъствам на откриването на учебната година в Българското училище в Братислава.

Директорката Цветелина Генчева е енергичен и амбициозен човек, който впечатлява и вдъхновява и колектива, и възпитаниците си. Фактът, че ръководи и състав по народни танци, както и вокална група, която изпълнява фолклор, доказва, че не се бои от повече работа и отговорности, а отдава сили и време да "зарази" децата с любов към България и българската култура. В тези допълнителни занимания могат да се включват също родители и учители, и още като прочетох в сайта за това, си казах, че много би ми се искало и аз да потропвам там хорца, да поканя и моите студенти. Ще видим как това може да се организира  дано репетициите не съвпадат с нашата учебна програма.

Имах и прекрасната възможност да се запозная и с българския посланик в Словакия, г-жа Маргарита Ганева, която ми направи силно впечатление. Изглежда човек с широк размах, отзивчива и симпатична. Имаше и делегация от България зам. министър на образованието Ваня Кастрева, председателката на Съюза на учителите Янка Такева. Там беше и председателят на Българския културен съюз в Братислава, директорката на частната българска детска градина и много други хора, които са движещите сили на дейностите, развивани за и сред българската общност в Братислава и въобще в Словакия. Имахме възможност след тържеството да разговаряме и така влязох в живота, проблемите и плановете на тази общност.

Ето малко снимки от милото тържество. Не са много хубави, нито много, но гледах тържеството и просто забравих да снимам :)







В българското училище в Братислава учат и много словачета. Учениците завършват с дипломи, отговарящи на изискванията и на словашката, и на българската държави.

Разходка из историческия център на Братислава

Няма какво много да се разказва. Т.нар. Стар град на централноевропейските градове е сходен навсякъде. Показвам. Това е от разходката на 15 септември.







































Здравей, Братислава!

Пътуването беше кратко и много късметлийско. Полет до Виена от 13:40 и в 14:20 (местно време – 1 час назад) вече кацаме. Бях сигурна, че няма да успея за автобуса до Братислава в 14:30 и наистина го видях томно как тръгва от спирката. Имах нагласата да чакам следващия в 16:30 (както винаги съм си написала домашното и всичко е проверено чрез всички достъпни източници и планирано). Животът обаче поднася и изненади, нефигуриращи в интернет.

Тъкмо се тюхкаме с един българин от същия самолет как сме изтървали автобуса и ни чува един македонец, който се оказва женен в Братислава. Той ни успокоява, че съвсем скоро ще дойде друг автобус. И така в сладки приказки по комшийски изчакваме до 14:50, когато наистина се появява заветният автобус, който ни откарва само за час до Most SNP – Most Slovenského národného povstania (Bridge of the Slovak National Uprising). Хващам такси на подходящата фирма – Fun Taxi, тъй като съм се информирала за ситуацията с такситата в Братислава (http://www.bratislavaguide.com/bratislava-taxi-cabs). Не звъня от мобилния, което е по-изгодно, защото ще ми е по-трудно да обясня къде точно се намирам, нито пък ми се чака до 15 минути. По пътя дори подхващам разговор с шофьора като първа тренировка. Започнало е да вали и темата е основно за това. Разбирам, че там от четири дни вали.

Пътят е четири спирки с трамвай, знам това (разпитала съм още в София), но с този багаж няма да се циганим за няколко евро (6,40). Познавам сградата още щом се показва на хоризонта, тъй като тя е огромна, а и разгледах подробно нея и пътя дотам със Street View на Google Maps. Тя е на крайбрежието на Дунава, но малко по-навътре и самата река не се вижда. https://www.google.sk/maps/place/Botanická+6%2F25,+841+04+Karlova+Ves/@48.1475161,17.0687561,3a,89.5y,107.77h,96.33t/data=!3m4!1e1!3m2!1s6mXnK5mxbGdz5GKHStJ

Шофьорът ми носи куфара до вратата в дъжда. Рецепционистите две приятни момчета са предупредени и всичко е ОК. Обаждат се и на шефа на катедрата да докладват, че вече съм там и после с нея разговаряме дълго. За радост тя ми се осигурила човек да ме развежда (бях настояла за това) и от Българския културен институт ще дойдат да ме вземат във вторник сутринта. На 15 септември е празник, посветен на Panna Mária (Дева Мария) и не е работен ден тук, т.е. чудесно е, че ще имам време да се огледам.

Стаята е в хотелския корпус и за моя радост е голяма и с балкон. Това, което бях видяла на сайта, ме беше уплашило с малките си размери. Да, стая е, не е като в Лодз (ех Лодз!) –  апартамент – и то без рецепции и духа на общежитие. На осмия етаж е и има чудесен изглед – вижда се и моста, от който дойдох, чието разговорно име е UFO Most. Не е трудно да се досетиш защо.

Банята е хубава, с вана, в предверието има малък кът с хладилник и котлон, шкафове.

Гардеробите са огромни и съдържанието на куфара ми се губи из тях. Леглата са две – няма лошо, щом има простор. Най-лошото – няма телевизор. Веднага отивам да уредя въпроса с нета. Оказва се, че няма Wi-Fi, но изкрънквам кабел за включване в мрежата на сградата. Имам нет в къщи още с идването! Успокоена, излизам на разузнаване.

Тъй като планирам да атакувам Стария град на другия ден, тръгвам в обратната посока. Целта е и да се снабдя с неща от първа необходимост. Отново победа за Лодз, защото там заварих готов дом до прахосмукачката и ютията. Тук е като хотел, трябва да започнеш от чашата, приборите... Постелно бельо има и него го сменят, прането става в помещение с перални машини с монети.

На една спирка разстояние попадам на Lidl, от който си тръгвам с пълни торби и олекнал джоб. Струва ми се скъпко. Не много, но ми изглежда повече отколкото в Полша. Фактът, че са с евро си казва думата. Но може би, защото търся и типично български продукти като бяло сирене, каквито тук за хората са екзотика. Отново едвам откривам всред всичките захаросани и плодови jogurt-чета кофички от поне 400-500 грама в ъгъла на щанда и само три вида, единия от които е с 10% масленост. Ами така е, като забравих да си взема закваска, сега няма да ям истинско кисело мляко. А сиренето беше 12 € килограма – забрави!

По-късно рецепционистът ме води да ми покаже бюфета, където може да се хапва или да се купи нещо за в къщи. Има и ресторант и дневен бар. Пробвам зеленчуков шницел със салата. Сметката е 3, 50 €. Има някакви намаления, ако се абонираш за повече хранения там, но аз по принцип я карам повече на плодове, зеленчуци и ядки, тъй че няма да ми се случва често да се храня там.

Е, Братислава, хареса ми как ме посрещна. Утре изследването на града продължава.

14.09.2014

вторник, 16 септември 2014 г.

Пътуването като такова

Някога на изпита по западноевропейска литература ми се падна да говоря за „Одисей” на Джеймс Джойс. Истината е, че не бях го чела. И не защото не беше преведен на български – нямаше да е първото произведение, което се налагаше да четем на руски (или за най-смелите и търпеливи – в оригинал), просто не бях смогнала. Не случайно. Един колега беше изчислил, че ако трябва да прочетем всички творби, изредени в конспектите, за петте години на следване би трябвало да четем по 16 часа на ден. Така че често се случваше да изчитаме само кратките описания на съдържанието, които услужливо бяха поднесени в някои от учебниците преди самия анализ. Другият експресен вариант беше впрягане на помощен екип – семейство и приятели – които бодро четат и после преразказват. И кой каквото разбрал. 

Та, омайвам аз проф. Людмила Стефанова с някакви мои представи за романа, който е поток на съзнанието и ето защо какъвто и да било сюжет ми се губи. Въпреки това от устата ми се леят слова и усещам, че се справям не зле. Тя ме слуша жената, очевидно оценявайки достойнствата на ораторското ми майсторство, до момента когато задълбах в темата за пътуването, логично подведена от названието на творбата –
щом е Одисей, значи пътува. Точно тук професорката едва ли не плахо ми възрази, че героят никъде не пътува. Има една приказка за изпитите – най-важното е наглостта да се явиш. Та ето какво отговорих аз, без да ми трепне окото: „Това е едно пътуване към себе си.”

Днес съм застанала пред въпроса кога едно пътуване се превръща в пътуване към себе си и какво трябва да стане, за да се осмелиш да превъплътиш вътрешното си пътуване в реално.

Тръгвам с един куфар и един поглед напред към предизвикателството да повторя един от най-прекрасните периоди в живота ми – 4-те години прекарани в Лодз. Повторя не е точната дума. Нищо не може да се повтори, никога не се потапяме в една и съща вода, дори реката да е същата. 

Да, предлагаха ми да замина отново за Полша, за Познан, но спомените ми от този град са мъчителни, а и хем ще съм на полска земя, хем няма да съм със старите си приятели.

Искам да се повтори единствено това да бъда учител с мисия, а не просто преподавател. Да изпитвам такова удовлетворение от работата си и от контакта със студентите и въобще с хората, каквото чувствах преди.


Съзнателно избрах друго място, за да опозная така отблизо и да обикна толкова още една страна и още нови хора. Дай Боже!

петък, 24 януари 2014 г.