четвъртък, 1 декември 2011 г.

Жена


Толкова дълго близките ми ме гледат внимателно, говорят ми бавно и ходят на пръсти около мен. 
Защото си позволих да съм чувствителна. С пълна сила. И да не го крия.

Разочаровах ги.

Защо всички очаквате да съм винаги силна?

Винаги да се справям. Да успявам. Да не се сривам. 
Искате да можете да разчитате на мен, нали?

Да, наистина, обикновено съм точно такава.
Момичето, което съм, трябва да пораства. Не върви някак си в свят, който не прощава, когато отказваш да остаряваш. Твърде хвърчащо из облаците, оптимистично до наивност и вярващо в чудеса. Не от тоя свят. 
Но не съм мъж!

Това, че приемам предизвикателства, значи само, че съм смела.
Това, че понасям изпитанията, значи, че съм издържлива.
Това, че мисля логично и уважавам действието, показва само, че използвам равноправно и двете половини на мозъка си.


Това, че обичам честно да мисля на глас и да вдъхновявам, не трябва автоматично да ме превръща в лидер. Това е огромна отговорност. И искам правото да решавам кога да бъда знаменосец и кога войвода. 

Под кожата на силната жена, която също съм,  бях затворила уязвимостта си. 
Тя беше там, под ключ, заради посегателствата на света, който ограбва. Връхлита чрез множество груби думи и жестове, низости, лъжи, предателства. Чрез мъжки лапи, протегнати към женско тяло с ранима детска душа.

Е, добре, сега видяхте, че мога да бъда и слаба. 
Защото разкъсах тази кожа. За да ви пусна съвсем близо. Защото искам да бъда и нежна, и мека, и беззащитна... Без задръжки да изразявам чувствата си. Да плача, когато ми се плаче и да крещя, когато ми се крещи. Да се облягам на нечие рамо, когато нямам вече сили. Да опозная всички страхове, които бях заключила, преди да ги пусна да си отидат, защото ще мога да разчитам на вас.

Позволете ми да съм ИСТИНСКА ЖЕНА!