неделя, 30 май 2010 г.

Facebook настроения

Наскоро се наложи да се върна в history-то на профила си във Facebook да търся нещо. И минавайки през дните, установих, че не искам да забравя някои от нещата, които съм писала в What's in your mind? през последните месеци. Затова реших да ги пренеса тук:


Don't wanna close my eyes
Don't wanna fall asleep
I don't wanna miss a thing


Mamihlapinatapai (sometimes spelled mamihlapinatapei) is a word from the Yagan language of Tierra del Fuego. It is considered one of tha hardest words to translate and describes: "a look shared by two people with each wishing that the other will initiate something that both desire but which neither one wants to start".

Коментар (превод) на Тош: Двама влюбени се гледат, но и двамата смятат, че чувствата им са несподелени и/или ги е страх.

Мой коментар (превод): Поглед на неосмеляващите се... Нещо такова.


Нищо не е толкова лошо, колкото изглежда.


Удовлетворението е в усилието,а не в постижението. Максималното усилие е пълна победа. (Махатама Ганди)


Соломон бил малко момче, когато неговият баща, Давид, преди смъртта си му дал един пръстен, който да му помага в тежки изпитания и в минути на победа, за да не загуби себе си. На него имало надпис: "Всичко отминава".


Доказано е, че намаляването на храната с около 30% удължава живота на всички изследвани видове с поне 30%. Според данни от двугодишното изследване в Биосфера ограничаванетона калориите е удължило живота на всички участвали видове с 50-80%.


Ready, set, go!


Възможно е.


Не е необходимо нещо да се вижда, щом знаеш, че е там.


Too hot to handle, too cold to hold

петък, 28 май 2010 г.

Моментът, който тече...

Мога да те преглътна.

Макар че засядаш на гърлото.


Слагах дните ни

тухла по тухла.

Но ти си вълна,

която залива...

после се дръпва.


Сега плувам.

Защото научих -

няма история.

понеделник, 24 май 2010 г.

Какво знае рибата за водата, в която плува цял живот?


Интуитивен отговор:

Рибата не знае, тя плува.


Логическа дисекция:

Рибата не мисли, затова плува.

Рибата не мисли, защото плува.

Рибата познава водата, плувайки.


неделя, 23 май 2010 г.

За нашата собствена рамка

Можеш да разбиеш външната рамка, а вътрешната?

Ние не се променяме.
Просто разкриваме себе си.

сряда, 19 май 2010 г.

Не искам





Целуна ме.
Сърцето ми скочи
да те посрещне...

Но се спъна
във всички отблъснати докосвания
и глухи телефони...

Не искам да бъда на дъното на чашата ти.



вторник, 11 май 2010 г.

За структурата и символите

Гледах два филма. Един след друг. Даже в началото едновременно. Често ми се случва, защото много рядко преглеждам предварително програмата на телевизията. По-често някой от трейлърите ме заинтригува и тогава по възможност се зареждам в обявеното време.


Обикновено обаче, когато изобщо реша да гледам телевизия, практикувам цъкане по каналите, докато окото ми закачи нещо интересно, което си заслужава. Zapping-ът периодично продължава, за да не се е появило нещо по-примамливо. Освен ако филмът не е завладяващ и тогава просто забравям да превключвам.


Но думата беше за друго. Филмите, за които споменах, не бяха в никакъв случай нещо изключително, но не бяха лоши. Защо са предмет на коментар? Ами във всеки от тях имаше по един режисьорски похват, които променя въздействието на цялото послание.


За мен винаги е от по-голямо значение как се представя историята. Общо взето е трудно да кажеш нещо ново. Всичко се върти около драматични преживелици, които опират до едни и същи човешки чувства. Преставянето на съдържанието е тънката работа. То прави така, че идеята да резонира в душата, да събуди мислене. Ето защо във филма, книгата, пиесата, картината обръщам внимание на структурата и на символите. Колкото повече е работено върху тях, толкова по-фино, по-метафорично и дълбоко, въздейства произведението. И толкова повече ми харесва.


За какво иде реч.

Първият филм. Босненски? Сръбски? (имаше познати физионамии). Неизвестно заглавие, тъй като не е хванат от началото.


Малко градче в Босна 4 години след края на войната. Безпорядък, мафиоти, подкупни полицаи, контрабанда, трафик на проститутки и пр. Главният герой е честно момче на двайсет и няколко години, пожарникар. Пред очите му мина избухва и оставя без крака негова съученичка, току-що дошла си от гурбет в Германия. Брат му е убит през войната.


Но за градчето настъпва звезден миг – предстоящото посещение на Бил Клинтън включва посещение на това забутано място.


Целият подземен бизнес замря, за да отговорят на очакванията. Постараха се доста да позамажат следите от разрушенията в града (макар и по смешен начин) и в душите си (това вече не беше смешно – тоя-оня падна убит в битката на съвести).


Най-хубавото в целия филм, заради което именно разправям цялата история, беше лайтмотивът. Периодично даваха как бащата на момчето седи на масата в кухничката или под ореха навън, или под сайванта и разговаря с умрелия си син. Всъщност героят присъства и участва в разговора. Че е убит се разбира чак след някоя от тези сцени.


Разговорът с мъртвия син просто заковава целия филм. Е, точно това ми харесва.


Краят разбира се е трагикомичен, точно какъвто може да е в един балкански филм. При самото пристигане на височайшето величие бащата пусна газта и след като си поговори със сина си, си запали цигара. На площада естествено настъпи лудница. Наизскочиха от колите ония ми ти командоси и се разхвърчаха сред тичащите насам-натам паникьосани хора, ловейки „подозрителни” лица. Кметът си скубеше косите, загубил надежда за едрите хвалебствени заглавия във вестниците и за бленуваните инвестиции, които щяха да потекат...


Филмът завършва как нашето момче сяда на масата под ореха, край руините на изгорелия си дом, и слага 3 чашки и бутилка. Отсреща са брат му и баща му. Разменят приказки, пийват. После той казва, че ще замине – може би за Германия – и ги моли това да е последната им среща, да го оставят на мира временно, за да може да продължи живота си. Надигат се, стискат си ръцете усмихнати. Той си тръгва...


Вторият филм.

Американски. Заглавие – неизвестно.


Богата възрастна дама към 70-те, но много приветлива и жизнерадостна, живее сама. След инцидент тя е временно на инвалидна количка и има нужда от някой, който да й помага и прави компания (за домакинската работа си има специална жена). Тя наема не друг, а с помощта на социалното бюро – проститутка, която участва в изправителна програма да работи, вместо да лежи в затвора.


Момичето е на 22 години и цялото й лице е татуирано с черни орнаменти. Тя е сърдита на целия свят, гневна и се държи апатично и предизвикателно дори с тези, които се отнасят добре с нея. Това е последният човек, който би ви хрумнало да си вкарате в къщата и в живота.


Става ясно, че старата дама е искала да върши нещо смислено и усетила нараненото същество на момичето, е поела мисия, виждайки, че то най-силно се нуждае от помощ. Изключително трудно те се придвижват една към друга, момичето непрестанно се съпротивлява, но дамата не се отказва, въпреки отхвърлянето и душевните рани, които понася. Много бавно то започава да разкрива неща от живота си – майка и брат, загинали трагично пред очите му, баща, който сломен вътрешно, престава да я забелязва и проиграва всичко на комар, вуйчо-изнасилвач и пр.


Дамата го учи на урока на прошката, но и самата тя се учи – най-после прощава на себе си за провалената си сватба, изоставеното си някога дете. Момичето променя полека и мненията на околните и те започват да я приемат. Но идва краят на програмата и макар че може да остане, тя избира друг път. Отива на гороба на баща си, при вуйчо си в затвора...


Стигаме до момента.

След две години тя работи и усмихната разговаря с околните – весела и красива, с чисто лице. После я дават как разглежда старите си снимки от времето, когато е била при дамата. На снимките на лицето й няма татуировка.



понеделник, 10 май 2010 г.

Кошче

Свърших цигарата. Исках да изхвърля фаса. В моята посока имаше кошче.

Станах от пейката и тръгнах към него. Мислите ми и те потеглиха и ме отнесоха...

Внезапно се сепнах. Градът ме дръпна обратно.

Стоях пред съвсем друго кошче, доста по-далеч от мястото, където бях доскоро. Току-що бях изхвърлила непотребния фас в него – абсолютно несъзнателно. Явно, първото го бях подминала, без изобщо да забележа.

Гледах кошчето като хипнотизирана. Беше много по-красиво от първото. Почти арт деко. Имаше стил и загадъчност, а не само функция.

Как бях стигнала до него? Та нали изобщо „духом” не бях в действителността. Как си спомних, без да си спомням? Какво ме доведе тук?


Всичко това ми напомни, че когато не забравям какво искам, не е от значение как точно и с кого ще се осъществи.

Нещо повече – може да бъде неподозирано по-хубаво.



събота, 8 май 2010 г.

Земя и вода

Балканска вечер в един полски град.
Настроението се вдига още с първите звуци. После избухва.
Хорà, от които няма място къде да се обърнеш, танци по седалките...
Оркестърът се раздава.
Ревем с пълно гърло.

Този път има много много български песни.
На "Пуста младост" се разплаквам.

Боже, благодаря ти за тази вечер.
Бях у дома.

Оказа се, че съм имала и имен ден по полския календар.
Вълнуващо е над 60 души да ти пеят "100 лат" (Нека да ни е жива 100 години...)

Когато няма снимки, значи, всичко е било на max и изобщо не съм се сетила да документирам събитията.




Зная тази песен с малко по-друг текст в края. (Точно така я изпя и тукашният оркестър.) Символиката на земята ми харесва повече, от тази на сянката:

Пуста младост, мамо, пуста младост,
пуста младост, милай мамо, не се стига

пуста младост, милай мамо, не се стига.


Не се стига, мамо, не се среща

ни се с пари, мила й мамо, не купува

ни се с пари, милай мамо, не купува.


Младост тече, мамо, младост тече

младост тече, милай мамо, като вода

младост тече, милай мамо, като вода


Старост де би, мамо, старост де би

старост де би, милай мамо – като земя

старост де би, милай мамо – като земя.

Неясна е думата "деби" (Във всички текстове, които открих в Интернет, е написано точно така. Би трябвало да е глагол със значение от рода на 'тежи, тегне', 'мъчи', 'изпива'... Всъщност личните асоциации са твърде индивидуални. При всички случаи в този контекст, а и изобщо, смисълът на сянката е подтискащ.) Аз винаги съм си мислела, че е:

"...младост тече, милай мамо, като вода

Старост де би, мамо, старост де би
[Старостта къде би могла да я стигне/ къде (ти) би могла да бъде такава]
старост де би, милай мамо – като земя
[Старостта, къде би могла, тя е като земя]

Е, това си е моят вариант на песента. В него има доста повече оптимизъм. Идва от "земята". С нея са свързани толкова много положителни асоциации, които конкретният контекст не може да убие.

Да, има неща и хора като водата. Те са ценни, защото нахлуват, преобръщат, проникват. Напояват.

Земята е постоянство и опора. Благодатна почва, която е способна да поема и да отдава. И когато живителните капки на новата придошла вода я докоснат, тя се съживява.

А единството им ражда живот и растеж.