събота, 22 декември 2007 г.

Предпразнично небогоугодно размишление

Празниците идат. Малко е смешно да имаш определени дни в годината, в които да се чувстваш щастлив. Предпочитам щастието да ме изненадва, когато и да било през годината.

E, всеобщото настроение сигурно настройва на вълна “предстоящо веселие”. Рекламната истерия и юрването по магазините обаче комерсиализират празничността и я превръщат в “безумно пазаруване” с драматични последствия за банковите ни сметки.

Поляците ме разпитват за българската Коледа и Нова година. Искат да им пея песните, които пеем на въпросните празници. Как да им обясня, че българинът си е езичник по природа и песни за рождението на Исус никой не пее. Рядко някой ще отиде на църква в самата празнична нощ на Рождество (това е християнският празник).

Коледата е изконно семеен празник, към който е присламчена историята със замръкването на Мария и Йосиф във Витлеем, яслите, влъхвите и пр. Всъщност най-българският празник от цялата поредица е Сурваки, който отбелязва смяната на годината и нарича тя да е здрава и плодородна. За жалост знаем по някое "Сурва, весела година...”, ала цяла припявка кой може да докара? Имам подозрението (неподплатено с никакви доказателства освен това, че на съществува при другите славяни), че той ни е наследство от древните (пра)българи.

Ами коледарството? Какво общо има с Исус? Всъщност в основата пак е общославянският (и не само) култ към Слънцето и дните на равноденствието и слънцестоенето, които бележат неговото превъплъщение през годината. Хората благославят стопаните на дома, самия дом и всичко е абсолютно земно и прагматично. Тук таме за цвят се вмята по някой израз “млада бога”, “Божа майка”, но нещо не ми се връзват. Доколкото някой славослови на Коледа, това става с няколко кавъра на български на популярни в целия свят християнски песни: “Тиха нощ”, “Елхови лес”... Има ли още?

Най-голямо впечатление на полските ми слушатели прави разказът за българската корида – коленето на прасе. Както коментирахме с приятели навремето, агнето умира безславно, а прасето – с достойнство. Който не е виждал как няколко яки мъже гонят добре угоен свински представител, който препуска, квичи, съпротивлява се яростно и изобщо не се дава лесно – да поправи грешката си. На хората със слаби нерви не препоръчвам зрелището, защото колкото и епична да е битката, има зловещ завършек – трагичната гибел на главния герой.

За мен тези празници завинаги са свързани с “Червените ботушки”, “Тихо се сипе първият сняг” и пр., както и с добрия стар дядо Мраз, който май завинаги остана да живее в Русия (вероятно в Сибир). С новия стар (съществувал до 1945 г. също) образ на дяда ти Коледа така и не мога да свикна. Зад него дори не стои някакъв светия, а всъщност римското календе – названието на първия ден от всеки месец, побългарено поради много отвореното старославянско “о”, което е почти като “а” и малката носовка, с която явно е предадено звукосъчетанието “ен”. Има предположения, че за предпочитането на това название роля е изиграла и народната етимология, която е свързвала празника с “коленето” на вездесъщото прасе. Казах ви аз, че това е пиронът на събитията!


Да ви е сладко! (Типично по български пожеланието не е много възвишено, а съвсем насъщно)


*Отказвам да пиша Исус с две "и". От това Той не става по-свещен. Дори да се изпише така името Му (да допуснем, че за да е по-близо до оригинала), никой българин никога не произнася двете "и"-та, а стремежът е правописът ни да е максимално фонетичен.


четвъртък, 13 декември 2007 г.

Гарги

Тук, в Лодз, можеш да ги срещнеш във всички паркове. Доста по-едри са от нашите и явно по-големи непукисти. Родните гарги са по-срамежливи. В големите градове трудно можеш да се натъкнеш на тях. Само в комплексите в периферията.

Преди десетина-петнайсет години на блока, съседен на нашия, огромно множество гарги имаха навика да си правят сутрешна среща. Когато излизах за работа, те тъкмо започваха 10-15-минутката си. Винаги по едно и също време – рано сутрин, около 7 часа.

Беше невероятно. Същинско сборище за обмен на новини. Досущ като клюкарки, шумни и нетърпеливи, се бутаха и крещяха, прекъсваха се и се надвикваха. Щом приключеха с новостите, явно се разбираха кои къде ще ходят. После, разделяйки се на няколко групи, отлитаха към покрайнините на града и отвъд.

Къде изчезнаха от един момент нататък, не е ясно. Явно са си сменили мястото на явката. Дълго ми липсваше ежедневната им оперативка.

Тук наблюдавам същото и си припомням тези техни навици да се разгорещяват, докато си обменят клюките. Симпатични са. Както може би знаете, те са сред най-интелигентните птици. От същото семейство са гарваните, които са особено умни.

Гледала съм едно предаване по Animal Planet или Discovery (ех, липсват ми, но това е друга тема) – “Десетте най-интелигентни животни”. Гарванът беше на 4 място. След 3. делфин, 2. маймуна и на първо (за моя изненада) се оказа определен вид папагал. Той трябваше да реши задача, която изглеждаше много лесна с оглед на това, че се справи удивително бързо. Но съвсем не беше така. В една стъклена вертикална тръба между различни преградки имаше поставена храна. Преградките – сложно свързани с разни механични устройства – педалчета, ръчки, отвори и пр., които той трябваше съответно да натиска, да бута, да промушва клюн и да дърпа и т.н. Трябваше да преодолее 7 такива препятствия в тръбата. И успя – стой та гледай – за нула време.

Гарваните пък, които даваха, действаха в естествени условия. Сами си изобретяваха начини да постигнат някаква цел. Например, като намерят орехи или други твърди ядки, ходеха и ги пускаха на шосето. Изчакват да мине някоя кола и да ги разтроши. Или издебват любителите на риболова в дупки, пробити в леда, да си оставят въдиците и да се отдалечат, и им крадат от улова. Прекрасно се оправяха с преплетени нишки, разплитаха ги умело, за да се доберат до тази, на чийто край имаше храна.

Искам гарван.

Ще го науча да казва “Never more”:)


понеделник, 10 декември 2007 г.

Съвременната полска музика. Запознайте се!

Преди около две години от стаята на сина ми, откъдето обикновено се разнася твърд рок, готик и куп др. неща както от “гребена на вълната”, така и “стари златни” (та дори и класическа музика), долетяха рокови и баладни трели, но с меки, славянски думи.

Учудих се. Освен това музиката ми хареса. Заинтригувана, отивам и питам “Що е то?” Оказва се, че човекът си е открил в интернет забележителни парчета на словенска група със съвсем не словенското име “Sidhartha”. После често си ги пусках, някои от тях дори прехвърлих в GSM-а си. Добре че го направих, защото преди да замина за Полша дискът, натъпкан с над 100 гига музика издъхна (филмите и анимацията отделно, абе – мъка).

Та тогава се замислих как за всичките си години живот не съм имала възможност да чуя нито една словенска песен. А музиката на другите славяни? Тези, които поне по времето на социализма присъстваха. Дори руска песен по радиото можеш да чуеш само няколко пъти в годината. И то май единствено “Тату”. Какво да говорим за съвременна полска и чешка музика.

Наред със стойностните неща в течение сме и на всяка простотия, излязла на американския пазар. Тук-таме нещо европейско, а за българската музика се налага да имаме специална радио станция, щото иначе да я чуеш (и то далеч не по всички радиа) трябва голям късмет.

Едно от нещата, които ми направиха най-силно впечатления като тръгнах насам-натам по чужбината е, че щом прекрачиш границата и се променя интонационната среда. Хората си слушат тяхната музика. Пускат и западни хитове, но това нашето никъде го няма – нон- стоп English. Какво, езика ли ще учим така или просто трябва да се американизираме по-бързо?

В духа на потапянето в местната култура не само слушам полска музика, но и вече имам любими парчета и състави. Като ми хареса нещо, запомням и записвам някой стих и после търся в интернет кой аджеба выступава. Така се оказа, че любимата ми група в момента е “the best” и е на пиедестала на всенародната любов.

Нарича се Feel. http://en.wikipedia.org/wiki/Feel_(band)

Любимото ми парче:

http://pl.youtube.com/watch?v=lAnrlH0PYfg&feature=related

Feel - Pokaż na co cię stać (Покажи на какво си способен, букв. “за какво ставаш”)

Możesz iść szybciej niż niejeden chciałby biec
możesz mieć wszystko czego, czego tylko chcesz
każdą myśl zamien w poztywne słowo
słuchaj, słuchaj bo
zabawnie tak oddychać przez różową słomkę
cudownie tak rozmawiać bez niemiłych wspomnien
każdy dzien mówi nam coraz więcej
słuchaj, zaufaj sobie jeszcze raz

(
Refren)
Pokaż na co cię stać, ale nie jeden raz
słuchaj, sluchaj, je je
piękne słowa mówią wszystko
lecz nie zmienią nic, ohoh..

Pokaż na co cię stać, ale nie jeden raz
słuchaj, sluchaj, je je
piękne słowa mówią wszystko
lecz nie zmienią nic,
nie zmienią nic,
nie zmienią nic!

Możesz iść szybciej niż niejeden chciałby biec
możesz tak, tak po prostu znów zapomnieć się
nowy dzien zawsze daje nowe życie
słuchaj, zaufaj sobie jeszcze raz

Pokaż na co cię stać, ale nie jeden raz
słuchaj, sluchaj, je je
piękne słowa mówią wszystko
lecz nie zmienią nic, ohoh..

Pokaż na co cię stać, ale nie jeden raz
słuchaj, sluchaj, je je
piękne słowa może powiedzą ci wszystko,
ale nie zmienią nic,
nie zmienią nic!
(x2)

Резюме:

Лирическият герой води диалог със слушателя, убеждавайки го, че може да постигне всичко, което пожелае, стига да повярва в себе си. Дръзвайки да направи това, на което е способен, нека дерзае така в същия дух, залагайки на делата. “Красивите думи казват всичко, ала не променят нищо”. Вярата, че новият ден винаги дава шанс за нов живот ще го спаси от загубването и желанието за бягство.

*Много обичах жанра “Критически анализ”, прилаган към чалга парчетата, които се публикуваха на времето – не помня вече в кой вестник. Подобни неща тук.

http://bglog.net/BGLog/8874

http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/2329/page/0/fpart/all/vc/1

Така че в леко ироничен стил предадох съдържанието без да наблягам на анализа, щото ще се изгавря с хубавата песен. (Е, по-нататък не се сдържам:)

Следващото парче, е слоган от новата рекламна кампания на Радио Z (Зет), култова младежка радиостанция.

http://pl.youtube.com/watch?v=FNsaNdCt89g&feature=related

Feel - A gdy jest już ciemno (А когато вече е тъмно)

Jest już ciemno, ale wszystko jedno.
Pytam siebie, czym jest piękno?
Piękne usta, jasne dłonie, czyste myśli.
O boże i mówi tak, jak ja.
Myślę sobie, jesteś słaby, to patrz
A w myślach:

Chodź tu do mnie, poczuj się swobodnie,
przy mnie bądź, aaa... przy mnie bądź.
A teraz chodź tu do mnie, poczuj się swobodnie,
przy mnie bądź, aaa... przy mnie bądź.

Jest już ciemno, wszystko jedno.
Mam nadzieję, głupi jestem, że ją mam.
Bo spojrzała, jesteś słaby, to fakt. (to fakt)
A w myślach:

Chodź tu do mnie, poczuj się swobodnie,

przy mnie bądź, aaa... przy mnie bądź.
A teraz chodź tu do mnie, poczuj się swobodnie,
przy mnie bądź, aaa... przy mnie bądź.

Wiesz.
Zaufaj mi, jak chcesz.
Zaczaruj mnie, jak chcesz.
Pokochaj, kiedy ja, sam ze sobą kłócę się.
Oddychaj dla mnie.
Spójrz czasem w oczy me.
Zastanów się.
No zastanów się!! I...

Chodź tu do mnie, poczuj się swobodnie,
przy mnie bądź, aaa... przy mnie bądź.
A teraz chodź tu do mnie, poczuj się swobodnie,
przy mnie bądź, aaa... przy mnie bądź.

Резюме:

Произведението се развива в два плана: външен, в който присъстват събитията от действителността – физическият свят и действията на лирическия герой; интимен, който разкрива вълненията на героя.

Макар да се спуска мрак, на него не му пука. Във вечерната тъмнина той се пита дали е достатъчно хубаво (какво?). Приемаме, че въпросът е отправен изобщо, т.е. кои са хубавите неща в живота. Лирическият герой ни споделя, че ги открива в красотата на любимата (“красива уста”), в благородните дела (“светли длани”) и чистите мисли. Наясно е, че е слаб, но зове (явно обекта на чувствата си) да бъде с него, уверявайки я, че трябва да се чувства “свободно” (интересно как ще го постигне в резултат на обвързването си с него?).

Лирическият герой вярва в надеждата, макар да си вменява глупост за това, че я има. Притеснява се, че любимата му би усетила неговата слабост. Така или иначе той отново я моли да му се довери и да го омагьоса с чара си, оставяйки на нея избора за начините. Позволява си да иска тя да го обича дори когато той самият не е наясно със себе си, както и да “диша” за(ради) него. Поантата е призив към възлюбената да помисли върху всичко това.

Също много любима:

http://pl.youtube.com/watch?v=yHkeT9agFE0 тук прекъсва на края, но клипът е по-хубав

http://pl.youtube.com/watch?v=WNp6lN83gY8&feature=related

Feel - Jak Anioła Głos (Като ангелски глас)

Jak anioła głos,
Usłyszałem ją.
Powiedziała patrz… .
Tak, to On.

Na rozstaju dróg,
Stoi dobry Bóg,
On wskaże Ci drogę….

Oww… .

Już pod koniec dnia,
Widzę obraz Twój,
Widzę miejsca w których byłem,
Widzę ludzi tłum.

Już pod koniec dnia,
Pustej szklanki dźwięk,
To chyba sen!

No, no, no,… no, no, no.

Już pod koniec dnia,
Widzę obraz Twój.
W pustej szklance,
Pomarańcze,
To dobytek mój.

Już pod koniec dnia,
Pustej szklanki dźwięk,
To chyba sen!

Ha.

Jak anioła głos,
Usłyszałem ją.
Powiedziała patrz… .
Tak, to On.


Na rozstaju dróg,
Stoi dobry Bóg,
On wskaże Ci drogę….

Już pod koniec dnia,
Widzę obraz Twój,
Widzę usta, w których
Nieraz swój, Topiłem ból.

Już pod koniec dnia,
Słyszę cichy szept!
To chybaaa sen!
No, no, no… no, no, no.

Już pod koniec dnia,
Widzę obraz Twój!
Widzę dłonie(!),
Czuję serce,
To ideał mój.

Już pod koniec dnia,
Lecz nie sam(!),
Lecz nie saaam(!).

Ha…

Jak anioła głos,
Usłyszałem ją.
Powiedziała patrz… .
Tak, to On.

Na rozstaju dróg,
Stoi dobry Bóg,
On wskaże Ci drogeeee(!)

Jak anioła głos,
Usłyszałem ją.
Powiedziała patrz… .
Tak, to On.

Na rozstaju dróg,
Stoi dobry Bóg,
On wskaże Ci drogeeee(!)

He,e,a. No, no…, no, no, no.

He,e,a.

Резюме:

Творбата се развива на основата на алегорията за любимата, възприемана като ангел. Лирическия герой сякаш чува ангелски глас, който му казва да погледне пред себе си, показвайки му добрия Бог, който ще му покаже верния път. Всевишният стои на един кръстопът (метафора на раздвоението на героя). И в края на деня героят все вижда образа на ангела, мястото, където са били и шумящата наоколо тълпа. Тук се примесват алегоричното и реалното: Той не може да избяга от звъна на празните стъклени чаши. Всичко му изглежда като сън. Споменава се портокал, който е в чашата му като единственото, което му е останало от присъствието на любимата. Вероятно героят има фетиш към дланите, защото и в тази творба ги откриваме като трайна асоциация с желания образ. Чувствайки сърцето си, стига до откровението, че ангелът-Тя е неговият идеал. Сега тъмнината не може да го сломи, защото вече не е сам.


петък, 7 декември 2007 г.

Пълен контрол

Размислите за стимулирането на творческите импулси, ме наведоха на нова тема. Това, което наричам “Пълен контрол”. Да, контрол е да владееш себе си и ситуацията. Имам пред вид друго – преживяването на това състояние. Усещането за изпълване със същността на обстоятелствата, което прави реакциите ти най-естественият и същевременно най-точният им отговор. Сливането с това, което се случва. Пълният синхрон и отдаване на протичащото.

Какво прави рибата във вода? Тя не мисли какво трябва да прави, тя плува.

Ти си толкова отворен, че всичко около теб прониква сякаш през кожата ти. Самото ти същество улавя и отговаря на вибрациите. Доколкото нещата преминават през мозъка, те идват като готови решения, които осъществяваш още преди да си си дал сметка за това. Изобщо разумът по навик пробва някакъв feed back, но той потъва в тоталното чувство на радост, което постъпва отвън и резонира в теб. Това са сигналите на всяка част от Вселената, че й даваш това, което е необходимо. Тогава тя цялата работи за теб.

Ти дори знаеш какво ще се случи. Не като конкретни събития, а като усещане за естествения ход на нещата и за правилната посока на твоите реакции. Толкова си креативен, че това допълнително те зарежда. Убеден си, че можеш да направиш всичко. А хората наоколо улавят това и погълнати от харизматичното излъчване, откликват.

Прекрасно е.


Ключови нагласи:

Всичко е Едно.

Непрекъснато излъчване на любов и добронамереност към Единството.

Увереност в себе си и в подкрепата на Единството.


Ключови действия:

Отваряне на сетивата.

Отдаване на ситуацията такава, каквато е.


четвъртък, 6 декември 2007 г.

Празният лист

Сядам да пиша. Че вече си мислите, че пак бера душа.

Хубаво де. Пак ли се върна старият синдром?

Наричам го “Страх от белия лист”. Роди се някога, може би в началните класове на гимназията. Това е парализата, в която изпадаш, когато застанеш пред бял лист и искаш да кажеш/нарисуваш нещо, но не знаеш точно какво. Чувстваш, че те напъва да изразиш себе си, но още не си хванал никоя от нишките на мислите, които са се заплели в теб. И как да изтеглиш някоя? Сякаш плетеницата се затяга, щом понечиш да го направиш.

Нещо повече. Дори внимателно да развиеш кълбото и вече да си напипал пътеката из лабиринта, отново не можеш да посегнеш към листа. Обременен си с толкова много прочетено и видяно. Та какво ново би могъл да сътвориш? Всичко е направено, нищо ново под слънцето.

При това искаш да дадеш най-доброто, което е във възможностите ти. А какви са те? Смееш ли да се сблъскаш с реалността? Ще се справиш ли? Как да нарисуваш нещо, след като би желал то да е прекрасно, толкова прекрасно като най-хубавите произведения, които си виждал. Като Леонардо? Като Микеланджело? Айде бе! Ха-ха. След като знаеш какви шедьоври са сътворени, как би могъл да си позволиш да мислиш, че си способен да направиш нещо достойно.

Цялото това бреме на познанието за върховните достижения на човечеството и отговорността да не върнеш назад еволюцията сякаш се сгромолясват върху теб. И някак е по-лесно да не правиш нищо. Само да се възхищаваш отстрани на вече съществуващото.

Как се избавих от блокажа ли?

Промяна на мисленето. Осъзнаваш, че винаги има върхове, има лидери, които се открояват и водят цялото напред. Но ако то отзад не помръдва, нищо не става – няма движение, няма прогрес. Нека следваме водачите, да се съизмерваме с тях, което превръща усилията ни във вектори с обща посока. Но ако не се опитваме да правим нещата, те не получават никакъв шанс за съществуване, нито ние – за развитие. И как да разберем за какво ни бива, с какво наистина можем да допринесем за цялото (макар това да е малка капчица), ако не пробваме непрекъснато.

Ключовата фраза е: Осмели се!


вторник, 4 декември 2007 г.

Земля в илюминаторе

Даааа.

Какво правят хората, когато дълго, много дълго са били гладни?

Ами... преяждат.

Та и аз така.

Нали се храня главно с инфо, сега като имам вече вкъщи вафла (Wireless Internet , от Wi-Fi), прекалих с “яденето”. Включвайки се нон-стоп към Глобалния мозък, той ме засмука. Направо се преселих там.

Сякаш се върнах в далечните времена от средата на 90-те, когато за първи път хлътнах в нета – не излизах по 8-9 часа...

Но животът в друг космос, пък бил той и cyber, те изстрелва извън сферата на гравитацията. И Земля – только в илюминаторе видна.


Сега, както казваше др. Тодор Живков, “треа приземяване”...


Оказва се отново, че прекалената привързаност към нещо развива зависимост.