Истина vs. Милост

Има дилеми, които съм разрешила.

Естествено, че обикновено всеки живее по-скоро в диапазон отколкото в полюс, но има моменти, в които трябва да избереш. И избирам. Свободата срещу сигурността. Да бъдеш вместо да имаш...

Но има една дилема, с която, явно, ще се боря цял живот.

Започна отдавна така. Имах международна група курсисти, начинаещи, които учеха по някакви собствени мотиви български. Курсът от занятия беше всеки ден в продължение на 3 седмици. Не е много, но обучението е интензивно, особено при мен. В края има изпит. Едно от момчетата не издържа изпита. Писах му двойка, което означаваше, че няма да получи сертификат за курса.

Бях извикана от директорката на програмата, която ми дръпна едно конско как можело така, те били тука доброволно и нали виждам, че момчето по принцип има проблеми (разбирай, интелектуални).

Замислих се. Не отнемах ли на това момче радостта, че нещо все пак е направило? В рамките на своите възможности. Няма ли този „неуспешен” поради моята принципност опит да му подреже крилата и да не посмее повече да лети?

Спомних си за друг случай. Бях студентка в първи курс първи семестър. Трябваше да избираме какъв спорт предпочитаме да играем по физическо. Понеже нямаше група за плуване, нито за фехтовка, нито за тенис на корт, препратиха ме към тенис на маса. Ходех аз, но имаше голямо текучество, тренировките не бяха организирани добре и изобщо групата се оказа полулегална. Спрях да ходя. Добре, ама дойде време за подписи. И изведнъж се разбра, че няма кой да ми подпише книжката, защото никой официално не отговоря за групата по тенис. Надвисна опасността да прекъсна заради физическото! Аз, с отличния успех!

Пратиха ме при шефа, отговарящ за спорта. Той ми чете морал поне 15 минути. Аз рева и не мога да спра. И после човекът изведнъж омекна. Почерпи ме с шоколадов бонбон (като днес си го спомням) и взе да ме успокоява. След това ми даде подпис.

Цялата история ме накара оттук нататък да спазвам правилата или поне никога да не ги нарушавам толкова, че да прехвърлям мярата. Имаше смисъл - и провинението, и опрощението.

От случката с момчето битката между истината и милостта в мен не е спирала. Много добрини извърших, за да компенсирам случаите, в които пробождах с меча на честността. Разбрах, че справедливостта е точно този кръст.

Истината ми идва отвътре, просто ми е вродена. Майка ми ми е казвала, че и като дете не съм можела да лъжа. Но сега знам, че понякога трябва да се смилиш. Все още обаче смятам, че не винаги. Все още се колебая дали така помагам или по-скоро обричам някого да разчита не на себе си, а на състраданието на другите. Не съм убедена, че това е добър урок за днешното „вълче време”, в което трябва да се научим да оцеляваме. Но се опитвам да си напомням, че не всички хора са силни, а също трябва да им се даде шанс.

Що се отнася до самата мен, не желая да ме жалят. Винаги съм предпочитала да ме ударят с истината. Само така мога наистина да прогледна за нещо, което потопена в дадена ситуация, може би не бих могла да забележа с погледа отстрани. Само така мога да го поправя. И слушам, слушам другите. Не казвам, че ги чувам веднага. Не казвам и че правя това, което ме съветват.

Майка ми е човекът, който най си пати. Знаете ги майките. Те намират да ви наврат в лицето всичко, което и така си знаете, но криете по ъглите на съзнанието си, защото е нелицеприятно. Отричате, противите се, не признавате. При мен обаче това не остава без последствия. Казаното започва бавно да прониква и да попива, пелените на самозаблужденията се вдигат. Идва момент, в който вътрешно благодаря на човека, който е направил картината ясна, защото просто се връща оттам, където аз отивам.

А как да постъпя с приятел, който трябва да вземе върховно важно решение, ако не така, както бих искала да постъпят с мен? Мога ли да не взема скалпела на истината, за да я издялам, пък макар и в сърцето му? Бих ли могла спокойно да го гледам овързан, задушаван и разтърсван непрестанно?

Това е неблагодарна роля. Никой не я желае и не я обича. Кой ще извика, че царят е гол? Само невинното дете. Или този, който рискува главата си. Който съзнава, че подстрекателите ги съдят по-строго от изпълнителите.

Огласяването на истината е просто събуждане. Оттук нататък може да стане всичко – да станеш или да продължиш да спиш. Но точно в този момент виждаш ясно - връчено е правото ти на избор.

Не убивайте вестоносеца!