сряда, 10 март 2010 г.

Не си оставяй магарето в калта

Какво правим, когато всичко изглежда безднадеждно?

Вайкаме се за сполетялото ни нещастие?

Махваме с ръка – голяма работа, ще се оправя все някак?

Вдигаме ръце безпомощно, предавайки се – да става каквото ще?

Или сме като онази жаба оптимистка, която паднала в млякото, но толкова упорито скачала, за да се измъкне, че то станало на масло и, видите ли, успяла.

Вероятно отговорът зависи донякъде и от ситуацията. В личните отношения натискането в някаква посока на всяка цена, определено би ограничило човека отсреща в собствените му чувства и действия.

Но все повече се убеждавам, че дори в ситуации, в които нещата (изглежда, че) не зависят от отделния човек, той не бива да се предава и трябва да опитва до последно.

Съзнателно не използвам израза „трябва да се бори”. В него има твърде много усилие. Много често всъщност иде реч за съобразителност как да реагираш; изобретателност да използваш наличните ситуации, предмети и хора; умение да се оправяш с всички тях; способност да предразполагаш хората да ти услужат... Преди всичко обаче – психическа издържливост, за да поемеш удара, нанесен от съдбата и да се заемеш здраво с това да обърнеш нещата в своя полза, доколкото можеш.

Редовните пътешествия са начин да проверяваш трениран ли си за неочаквани премеждия. Те също така те учат да се справяш всеки път все по-добре. Просто няма начин при по-дълго и сложно като маршрут пътуване нещо да не се случи.

Поредният инцидент: на връщане от Бърно за Лодз, още първият влак закъсня с почти 10 минути, в резултат на което стана ясно, че ще си изпусна връзката за Варшава – Euro City Sobieski.

Когато дойде кондукторът, с любезен тон и приятна усмивка го попитах какво правим в този случай. Оказа се за жалост (както подозирах), че международният влак, на който трябваше да се прехвърля, няма договорено изчакване с моя първи влак. Такааа.

Още няколко реплики. Израз на безпокойство, но решителност. Имах щастието човекът да не е някакъв борсук и задвижих добрата воля насреща.

Действия против течението на събитията:

Човекът се свързва с гаровия диспечер. Уговорено е другият влак да изчака още около две минути (така вече имам 3 минути за прехвърляне – слизане и качване по стълби до друг перон, влачене на куфар и пр.). Казва ми, че влакът ще е спрял на 2-ри перон (това съм го разучила предварително в интернет, щото винаги си пиша домашното:), но актуализацията никога не е излишна). Съобщава ми, че ние вероятно ще пристигнем на 3-ти перон. После обявява всичко това на три езика по информационната система във влака, та правим добро и на други пътници за въпросния влак (макар да не съм сигурна, че имаше такива – връзката беше нетипична и рискова (както се видя само с 10 минути престой на гарата може да има неприятни изненади).

Крайният резултат:

Всичко планирано по-горе се случва, при това с няколко облекчаващи корекции. На гарата на нашия влак му е определено да спре на същия перон, но от другата страна, за да е още по-лесно прекачването. Междувременно машинистът наваксва закъснението от 10 минути и финишираме на гарата по разписание.

Когато задвижването на добрата воля се превърне във верижна реакция, значи си успял.

Тук прескочих допълнителната инфарктна ситуация с тръгването от Бърно, когато заради закъснението на влака потеглихме от друг перон, а не от обявения.

Съвети:

Щом се уверите, че сте там, където трябва да сте и чакате това, което ви е нужно, набележете си поне няколко души, местни, които да запомните. Може по-млади – по-вероятно е да говорят английски. Нека обаче не са съвсем млади, за да са достатъчно опитни и съобразителни.

Пример: Не мога да питам тинейджър със слушалки в ушите какво са обявили за нашия влак, защото глупчото изобщо не се е сетил да си ги извади, за да разбере какво става и защо влакът не се появява на перона, а надписа на електронното табло над перона дори го изтриха!

Запомнените хора може да ги заговорите предварително, хем убеждавайки се, че сте на прав път като локация, хем да разберете дали имате общ език за комуникация с тях. Винаги следете какво правят хората!

Горчив опит:

На отиване, след последната смяна на влака, бях вече доста изморена и задрямах. Макар че в просъница чух как хората от купето слизат, не си направих труда да се поразсъня, защото знаех кога пристигаме и че това не е моята гара.

Резултат:

След няколко минути се събуждам от царящата тишина и покой. В целия влак съм абсолютно сама! Оказва се, че част от линията е в ремонт и за този участък трябвало да се прехвърлим на автобуси. но докато разуча това – търчане. После тичане да търсиш и хванеш автобусите. Естествено, изпуснах ги.

Чакам следващия влак. Слава богу пак съм си свършила предварителната работа и знам, че на всеки час има влак и съответно, чакащ го автобус. (Такава информация е много успокояваща, защото предходния влак почти бях сигурна, че ще го изпусна – за прекачване имах само 4 минути, а той пък взе че и закъсня с 15 – извод: поне половин час толеранс за прехвърляне!)

Парен каша духа. Затова питам поне 7 души дали, аджеба, това е автобусът, който ми трябва. И много добре направих, щото най-неочаквано в някакво селище автобусът спря и тъй като вече половината хора от него знаеха закъде пътувам, та ме задърпаха да слизам. Тия, които се бяхме отправили за Бърно, сега се запътихме към гарата, където отново яхнахме някакъв влак, който най-после ни отведе до крайната точка на моето пътуване.

Когато си отворен към хората и случващото се около теб, чрез приемането и споделянето всеки от вас има достъп до много повече ресурси от знания и умения, чрез които да решава възникващите проблеми.

Въпреки всички перипетии, пътешествията до, в и около Бърно бяха чудесни. Плановете, които бяха 3 в 1 (обичам с едно усилие да уреждам повечко неща) даже са преизпълнени:)



Няма коментари: