Психотерапия

В Източна Европа психотерапията не е популярна като практика.

Защото имаме приятели.
Ама такива, на които можеш винаги да се обадиш или направо да им цъфнеш на вратата, независимо кое време е. Макар да има сериозни опити тази традиция да се развали с предварителни покани и официалности, все още, слава Богу, нещата не са провалени.

В Лондон, освен да се видя с приятелката ми, трябваше да се разпиша като турист. Един истински модерен човек просто трябва да е посетил този град. За разлика от този тур, в пребиваването ми в Германия нямаше дори намек за туристически забежки. Единствената ми цел беше да се видя с моя приятелка, с която не сме се срещали от две години.

Тя е много специален за мен човек. Познаваме се от студентските години. Писъедини се към нашата група в трети курс. Още щом я видях, почувствах необяснимо духовно сходство и привличане и знаех, че на всяка цена трябва да се сближим. Ако бях мъж, може би щях да съм влюбен в нея - тя ми харесва невероятно и като външност, и като характер. Руса коса и кафяви очи, нещо средно между Шарън Стоун и Шакира. А характерът й не е лесен - изключително директна е, което не всеки може да понесе.

Тази снимка е от преди две години: Краси и дъщеря й Кристин

(Не разбирам защо хората се снимат с черни очила, но това е друг въпрос...)

Нейното гнезденце изглежда така, сякаш аз съм го подреждала - толкова много съвпада с моя стил и поради това изключително ми това допада. Всичко е просто, но артистично, с характер и лично присъствие.

Тя си беше взела отпуск, за да можем да бъдем заедно по цял ден и това беше чудесно. Не спряхме да приказваме и да се смеем. (Дори не ми липсваше Интернет. Влязох само два пъти и то защото се налагаше.) И плаках малко - не е лесно да приемеш истината - едно е, когато ти я съзнаваш, но се опитваш да се самозалъгваш, друго - когато някой ти я изстрелва в очите. А тя не си поплюва. Макар да сме от една зодия, тя е много по-здраво стъпила на земята. Но е човек без предразсъдъци. С два бивши брака, едно собствено дете, друго, бивше заварено дете; дълга връзка с човек 20 години по-млад от нея, завършила преди 4 години; от семейство на разведени родители; отгледана от баща си - можеш да научиш много от нея.

Много обичаме да си разказваме т.нар. "срамни истории", т.е. описваш ситуации, в които си се изложил. Това e катарзис, който препоръчвам на всеки. Преди години много й хареса тази традиция, която съм въвела като практика в моето семейство и я вкарахме и в нашите отношения. Изобщо, който е участвал в такава сесия, винаги после е молил за още.

Това споделяне ми подейства много пречистващо и зареждащо, макар да беше твърде отрезвяващо. Продължавам обаче да отказвам да имам стратегия и приемам нещата такива, каквито се случват, колкото и да желая друго. Да ги откривам и да ги приветствам като добре дошли, но да не дерзая на всяка цена да станат. Това е, когато те зависят и от други хора, които не зная какво могат да ми поднесат. Затова не инвестирам в желания, които може да се окажат нереални дотогава, докато отсрещната страна или обстоятелствата не докажат категорично, че желанието е споделено и желаното нещо - осъществимо.

Нещата, които зависят единствено от мен, биват реализирани немедлено - там съм целенасочена и последователна. Проблем имам само с изискващи воля проекти - отказване от цигарите, физически упражнения, вършене на неща, които не са ми особено приятни и под. Хайде де, та кой няма проблеми с подобен тип вредни навици, амбициозни заричания или неприятни дейности?

Изобщо, живея си безметежно и някак унесено, увлечена в настоящето, което непрестанно се нарежда само. И макар, както винаги да си пиша задачи за деня (не ми подарявайте пак бележници:), защото) по-голямата и по-важната част от живота ми се състои от нещата, които не са вписани в списъка. Те се случват в крачка, изненадват ме и вече открила магията на тяхната непосредственост, винаги съм готова да изляза извън списъка. Дори когато се колебая, припомням си как си обещах девизът ми да бъде "Dare!"(Осмели се!).
Никога не съм съжалявала, когато съм посмяла да приема предизвикателството. Въпросът е да се решиш да го приемеш.