Обич без зависимост?

Вчера отново имах покана за театър, но съседката ми Лена ме помоли да погледам децата, за да могат с Максим да излязат да се поразвлекат с приятели в някой клуб. Сърце не ми даде да й откажа втори път (първият път трябваше да пътувам до Краков), пък и сама й бях предложила да се обръща към мен в такива случаи. Тя по цял ден е вкъщи с малките и има нужда да смени обстановката и да се поразведри.

Дечицата са две: Миша – във втори клас, и Анечка – на две годинки. Те понякога идват с майка си на гости у нас, така че ме познават. С баткото се разбираме добре. Говорим ту на полски, ту на руски, имам подаръци, измайсторени от него, а вчера въртяхме обръч, показа ми някои свои съкровища, изобщо – имаме си приказка. С малката беше трудно – тя е изключително привързана към майка си. Играхме си добре до момента, когато осъзна, че мама я няма. Изпадна в истерия и въпреки опитите ми да я утеша, нищо не помагаше. Напротив, отблъскваше ме като чужд човек, някакъв натрапен ерзац заместител на мама. Дори ме удряше – беше обидно, но и смешно, защото се виждаше, че го прави съвсем леко, колкото да маркира, че не съм тази, която иска, и че просто съм човекът там, на място, който да поеме гнева и разочарованието й, че е изоставена.

По принцип тези деца си лягат късно – когато Лена и Максим излязоха, беше след 22:00. Опитите за слагане в леглото бяха напразни, затова изчаках Аня да се поуспокои.

Миша пусна мултик. Беше интересно да видиш как при отсъствието на мама и татко, малката се присламчи към най-близкия си човек – своя брат. Където беше той, тя по него. Искаше дори да се качи на неговия стол, но той я отблъскваше, защото му пречеше да гледа. Както и да е, след две серийки, реших, че е крайно време за сън – към малките деца, когато се залага представата, че съществуват правила, не съм от най-либералните родители. Точно за това ми стана малко смешно, когато видях над леглото на Миша, залепени бележки със съдържание: “Не забравяй да си измиеш зъбите!”, “Добро утро, Миша, оправи си леглото и ...”. Не би ми хрумнало да поднасям въпросните правила под формата на такива директиви, а по-скоро като пример и навици. Странно – в същото време децата си лягат почти, когато си искат.

Миша се приготви и си легна. Анечка? Борба, сълзи и рев до Бога! Пуснах я на земята и тя се сви на пода до стената, хълцайки. Казах й, че може да остане там и когато е готова, да ми се обади. После загасих лампата в знак, че така или иначе е време за сън, но оставих вратата отворена и оттам влизаше светлината от другата стая. Ново избухване в плач. Аз – никаква реакция. Знаех, че когато няма съпротива от моя страна, тя просто няма какво друго да прави освен да остане подвластна на тъгата и умората си, и да заспи.

Когато отидох да надникна, Аня се беше покатерила в леглото при братчето си. Той много не я искаше, но го убедих, че тя страда и че сега той е единственият човек, който може да й даде утеха. И така, сгушени един до друг, те скоро заспаха.

Урок 1: Потвърждение на правилото, че когато искаме да постигнем нещо, не бива да го налагаме, а да създаваме условия то да се осъществи като най-естествено продължение на ситуацията.

Урок 2: Колко много зависим от тези, които обичаме! Но за децата това е капан, който ги прави несамостоятелни. С колкото повече хора се среща и общува малкият човек, толкова повече се откъсва от тази зависимост, защото любимият образ не иззема целия негов свят. Този свят се открива пред него като възможност да учи и опознава други неща и да крачи сам, но смел и силен, защото има основата на любов, която му е дала свобода.

И така цял живот...