За театъра и публиката

Чакате описания на пътешествията до Познан и Краков, знам, но сега не съм на такава вълна. Спирам да пиша и за купони, щото много ще ми завидите, пък и те вече са на свършване. Сесията е в разгара си. Тук-таме се понапиваме след някой изпит, но после народът ще се разпилее по родните си места. Колегите чужденци, които са приключили с изпитите, също се разотиват един по един и ще поопустее. Слава богу, имам и други контакти и занимания, пък започват и гостувания на приятели и близки.

В момента основното ми развлечение е театрален маратон преди сезонът да е свършил. На финалната права се класирам за някои нашумели постановки в Teatr Nowy, които обаче предстои да паднат от афишите по чисто конюнктурни съображения – нов артистичен директор парашутист с коренно различна визия за посоката на развитие на театъра. Концепцията му се очертава като твърде “авангардна”, бих казала обаче твърде драстична по отношение на колектива и публиката – уволнява половината от състава, а такава рязка смяна на репертоара би отблъснала редовната публика, имаща определени очаквания към “своя” театър.

Така че това са прощални представления и артистите наистина се раздават, защото знаят, че играят единствено заради хората. Бъдещето им е неясно, атмосферата на един екип, изграждан с години, изживява последните си часове преди да се разпадне, когато пътищата им се разделят. Зная всички тези подробности от приятелката си, която работи там и всъщност благодарение на поканите, които ми осигурява, мога да съм свидетел на прекрасните представления и на трогателната раздяла с театъра и неговата публика.

Завчера, след края на “Майстора и Маргарита”, доайенът на театъра каза няколко думи точно в духа на моите разсъждения (с гордост и без оплакване), а артистите раздадоха всичките си цветя на публиката. Изключително вълнуващ момент!

Самата постановка на пиесата по романа на Булгаков беше твърде сериозна и ужасно дълга – 4 часа! Не че беше лоша, но мисля, че по отношение на мобилния постмодерен човек това е начин не да привлечеш, а да загубиш вниманието му. Режисьорът е правил този спектакъл, имайки предвид своето поколение, което може да издържи например психологически паузи в пълно мълчание, при което един от героите изпитателно разглежда публиката в продължение на повече от 5 минути. Макар да принадлежа именно към това поколение и да съм театроман, дори на мен ми идва в повече.

Нашата постановка на Теди Москов беше много по-адекватна на съвременната публика, дори с риск да бъде определена като по-лек прочит на произведението. Кинематографичният кондензиран подход на Теди просто очарова сетивата, грабва те и затова въздейства. Мисля че затова режисьори като него и Александър Морфов имат успех – умеят във всяка постановка да вградят различни нива на подтекст, които могат да бъдат разчитани в зависимост от нивото на всеки отделен зрител. Има скечови ефекти от рода на това на някого да му паднат гащите – за най-елементарната публика, а има и дълбоко символични актове, които достигат до съзнанието на малцина, както и много моменти, степенувани между тези две крайности.

Най-много ми хареса моноспектакълът “Моят божествен развод” – трагикомичен разказ за преживяванията на жена на средна възраст, чийто мъж живее с младата си любовница и нещата отиват към развод. Колко познато! Нищо чудно, че именно тази постановка ме е развълнувала най-много.