Обесеният е карта, която на пръв поглед всява ужас. Млад мъж е вързан за единия си крак върху П-образна бесилка с листа, а главата му се спуска чак до вдлъбнатина в земята. Картата просто трябва да се погледне втори път. Тогава прави впечатление, че изражението на Обесения е спокойно и някак унесено, че бесилката се състои от живи дървета, че краката му доброволно се пресичат в кръст и че цялостното впечатление е за живот, а не за смърт. Какво е това състояние което говори за живот в смъртта или за смърт в живота?
...
Саможертвата е своеобразна сделка с космоса. Човек предварително дава от себе си нещо ценно, за да получи от небето нещо друго, още по-ценно. Така той предварително изменя космическото равновесие в полза на желанието си.
...
Обесеният би приличал на Глупака, ако последният имаше някакви убеждения. Би приличал на Папата, ако бе склонен да разказва за преживяванията си. Би приличал на Отшелника, ако си правеше труда да страни от другите. Би приличал на Силата, ако не раняваше сам себе си. Хора като Обесения обаче дори не се интересуват дали приличат на някого. Те съзерцават света единствено през вътрешното си око и гледката им е предостатъчна.
Докато четях, за всяка следваща карта от Големите аркани си казвах «това ми е толкова познато, май съм тук». Но сега зная, че съм минала през тях, просто съм ги интегрирала и чувам гласовете им в себе си. Докато стигнах до Обесения. Той ме повика.
Медитация
Нямам у себе си карти и просто нарисувах картата на Обесения в съзнанието си. [Затова всичко във видението е много по-обобщено и без множество конкретни подробности.]
Напускам тялото си от сърцето и тръгвам по невидим въздушен път. Пред прага на картата трябва вече да виждам вътре, но ми е трудно. Колебая се. Но ето, тя оживява и влизам.
Голямо дърво. Няма ясен фон, но сякаш съм в американски уестърн, в който измъчват някого, оставяйки го да издъхне в жегата насред пустинята. Не забелязвам детайли от дървото, а го усещам като символ – зная, че е зелено. Цялото ми внимание е привлечено от мъжа. Той е като в картата.
Приближавам. Мъжът се променя. Той е млад. Гол до кръста. Тялото му е бяло. С дънки и бос. На главата си има хипарска кърпа. Косата му е дълга. На лицето му има усмивка, блажена.
Гледаме се. В съзнанието ми се ражда въпрос:
– Как разбираш, че има смисъл [да търпиш]?
– Смисълът на преживяването е в него.
Мисля: [1. в самото преживяване?] [2. в отношението към него?]
Минава време. Обикалям около него. [Странно, но не ми хрумва да го освободя – това осъзнавам после. Сякаш зная, че той не би го допуснал].
Дощя ми се да го погаля. Като утеха, като уверение, че съчувствам на болката му. Докосвам корема му.
– Не прави страданието ми приятно. – казва той – Наградата ми може да се превърне в наказание.
Продължавам да стоя там. Под дървото не чувствам жегата, но зная, че е много горещо. В съзнанието ми изплува думата «сухо». Помислих си, че цялата тази работа с това да изкупваш щастието си предварително, го прави някак нагласено. «Писането» на сценарии, а още повече разгадаването на чуждите, ми се удава лесно и затова не го ценя твърде. Допре ли до емоции обаче, провалям се в режисурата. Майсторството е в импровизацията. Уча се да се отдавам на спонтанността. Затова попитах:
– Не е ли твърде рационално?
Той не отговори, но мястото на сърцето му стана прозрачно и аз го видях – огненочервено, в пламъци.
Това, че беше наясно защо страда, не намаляваше болката му, само увеличаваше страстта му.
Излязох от картата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар