Juwenalia

Вчерашният ден обаче надхвърли всичките ми представите за лудница. Намираме се в такъв период на годината, когато в цяла Полша тече т.нар. Ювеналия. Това са ежегодни студентски празници през май и началото на юни, преди лятната сесия. Всеки полски университет празнува по различно време. Всъщност пътуването до Познан беше в рамките на Ювеналията в Познанския университет, на която бяхме поканени (ще го опиша по-късно като си сваля снимките от апарата).

Тази седмица такъв празник провежда Лодзката Политехника. Вчера, петък вечер, беше кулминацията – серия от концерти на известни групи от следобед до късно през нощта. Естествено, направо от лекциите с няколко студенти се помотахме, ходих им на гости до общежитието и към 21:30 се отправихме към мястото на откритата сцена.

Градът беше като мравуняк. Потоци от млади хора се стичаха от всички страни. Трафик почти нямаше, освен автобусите, които сипеха нови и нови количества студенти. Улиците бяха техни. Градът им принадлежеше. Глъчка, движение, развеселени тълпи, много бира... Оказа се, че сцената е в оградено място и реката от хора, в която се бяха превърнали потоците, почна да забавя, а накрая да блокира. Мястото не можеше да поеме повече хора. Тълпата се степваше все повече, хората се губеха едни други. Всички заизваждаха телефони и започна голямото уговаряне кой къде е, как ще се съберат и какво ще правят в тази ситуация. Настана блъсканица и тъй като не искахме да рискуваме да бъдем смачкани, се запромъквахме обратно на свобода.

И ние насъбрахме още познати – къде със срещи, къде по пътя, и започна голямото скитане. Във всички клубове купонът беше на 6, бяха препълнени и ужасно шумни. Хора имаше навсякъде из района – насядали по стълби, по тревата... Нямам думи. За съжаление се оказа, че батериите на фотоапарата ми са умрели и нямам възможност да ви покажа всичко това.

После цялата вечер се чувствах като в роман на Хемингуей – от един бар в друг, алкохол (разбирай – бири, студентите друго почти не пият), шеги и истории. Приключихме с 3 заведения на Пьотрковска, едното от които специално искам да отбележа.

Казва се Łódż Kaliska, на три етажа е – малко прилича на лабиринт с отделните си зали и виещи се метални стълби. Там не останахме, защото музиката дънеше яко и не си чувахме приказката, а трябва да ви кажа, че по-добра езикова практика от тая, която провеждаме по такива забавления, няма. Говорим изключително на български. Естествено има известни дози полски, което пък е полезно за мен.

Защо отбелязвам това място? Най-забележителното нещо там са тоалетните. Едната е с плочки в черно-бяло, с картина, издържана в духа на холандските майстори, но съвременна – мъж и жена, които са изобразени до кръста, голи. Тя докосва едно от зърната на гърдите му, а той е направил някакъв жест с ръка, и това на фона на оригинален образ от холандско платно, който стои пред картина, а тази картина повтаря предния план с мъжа и жената. Оставаш озадачен от стереоскопичния ефект, измъчва те въпросът какво точно изразява жестът на мъжа и в теб се загнездва мисълта какво означава всичко това.

Втората тоалетна те разбива. Тя е клетка, вградена в стълбите, направена от огледално стъкло, през което виждаш каква става в клуба. Работата е там, че макар да знаеш, че от обратната страна материалът е непрозрачен, не можеш да се освободиш от усещането, че всички те виждат. Секват ти всякакви пориви и трябват усилия на съзнанието, за да убедиш себе си, че не си на показ и да свършиш това, за което си дошъл. Всички стигнахме до извода, че подобна архитектурна идея идва малко в повече и това, че те карат да преживееш подобни усещания, е перверзно.

Накрая се пъхнахме в съседния клуб, където в едно кътче на някаква платформа край стълбите, в удобни кресла, на приглушена светлина, приятна музика и весели разговори се размазвахме още няколко часа.

В началото, когато не успяхме да отидем на концерта, студентите бяха разочаровани, но с течение на времето доброто настроение обхвана всички и се забавлявахме все повече със ситуацията. Аз, както обикновено, си приемах всичко като дар от съдбата и откровение, защото “Господ си знае работата” и това, което често смятаме, че трябва да ни се случи, е далеч от това, което ни се полага да научим, да преживеем, да преодолеем или да развием у себе си.

Казах им мисълта “Животът е това, което ни се случва, докато правим планове.” и поразсъждавахме върху нея. Май им хареса.