Крачката, която не правим

След като публикувах текста на Моята и твоята надежда, си мисля...

Години преди да срещна тази песен, нейното послание струи в мен.
То е моето Deja Wu, мой кармичен урок, който не съумявам да науча.
Мое верую, което проповядвам, но нямам смелостта да следвам.

Поезията и музиката.
Ах, как помагат да изразим чувствата, които отекват в заключените ни, безмълвни души.

Иначе пробваш да вземеш на мерник точните думи, но те се разбягват из мъглата на колебанието, за да се скрият в храстите на страха.
Остават най-немощните, обикновените – тези, които са привързани, не! – които са приковани към сигурността на ежедневната размяна на реплики.

Опитах се да му кажа. Нищо не разбра. Естествено – аз не разбирах какво говоря...

И сега аз – един Лао Дзъ – стоя на брега на реката на живота, хипнотизирано взряна в потока на събитията... без да се опитвам да ги променя.

Те не са ми подвластни.
Оставям се да ме моделират.

Но нали дори само за миг да се потопиш във водата, вече оказваш съпротивление на течението!
И нито то е вече същото, нито ти.
Няма как да не се намокриш и да не запомниш какво е водата... която тече... тук и сега...