Самурай

Пак гледах “Последният самурай”.

На всички ни се е случвало вещ, мелодия, аромат да ни върнат в отдавна отминал момент, който сякаш отключват, пускат на свобода от затвора на съзнанието и споменът оживява. Когато обаче тази машина на времето те връща към усещания за нещо, което си даваш сметка, че не се е случило в тази действителност, това е странно...

Бях скромно и дребничко дете и беше чудно как бях готова да се защитавам до последно, когато някой по-силен, обикновено момче, ме закачеше или проявеше несправедливост. В игрите не винаги съм искала да съм принцеса, далеч по-интересно ми беше да воювам. Незнайно защо мечтаех да се занимавам с фехтовка. Когато бях на село си правех лъкове и копия. Обожавам конете, а към мечовете имам култ. След като преди години прочетох книгата “Героят в теб”, направих и теста към нея. Той определя вътрешната ти същност чрез условни категории символи. Показа Воин с примес на Магьосник.

От доста време знам, че съм воин, че съм била воин. Но го преживях, когато за първи път гледах “Последният самурай”.

Предубедена съм към подобен род филми (“Троя”, “Александър Велики” и под.), които смятам че злоупотребяват с масови сцени и визуална екзотика, но малко от тях успяват да ми въздействат психически. Да не говорим за извращенията с историческата истина, като напр. негър в ролята на Орфей в сериала за златното руно по Hallmark. Мнението ми за Том Круз също не е високо, леко ми е лигав, което също допринесе за снижените ми очаквания към филма. Единствено японската тема поддържаше буден интереса ми. А и все пак нов филм, трябва да сме наясно с последните трендове в киното.

Разминаването с очакванията винаги те изхвърля от орбитата. Освен това филмът беше съдържателен и въздействащ. Но това, което беше различното, е че аз живях в този филм. На сцената с финалната битка бях толкова разтърсена, плачех и същевременно участвах в това клане. Бях част от всичко това, то ми беше толкова познато, събуди се, оживя. Конете, устремът, звънът на оръжието, кръвта, другарството, достойнството и честта като висша ценност, безсмислената жестокост и осмислената смърт...

Не, това не е синдромът на кака Гинка на представлението на “Многострадална Геновева”. Само аз знам, какво беше. Така, както във филма ”Контакт” Джоди Фостър (не помня името на героинята) не можеше да убеди скептиците, че е посетила друг свят и се е срещала с баща си, защото нямаше доказателства за това, освен собствените си преживявания.

Всичко си дойде на мястото. Мозайката се подреди. Сега знаех, защо в настоящия си живот съм лишена от агресия, защо тя ме отвращава.

Затова очаквах излъчването на филма с трепет. Сякаш пак исках да се върна към нещо, на което принадлежа.

Завърнах се.