Моят Великден

Виж ти, не съм писала повече от половин месец! Но то е като с децата – като не те зоват, значи са добре. Иначе, като те търсят спешно, значи има проблем. И трябва да бършеш сълзи, да цункаш рани, а като поотраснат – основно да пратиш париJ

Та животът зад кадър продължава да е наситен. Зает си да го живееш, а не да го описваш.

Все пак... къде се губя толкова време?

За работата няма да говоря. Тя е безкрайна. А както би казал мъжът ми, дори да няма, аз съм била в състояние да измисля такава колкото за целия китайски народ.

Празникът.

Този Великден беше различен. Интимен, интернационален и не типично български.

В събота бях уредена от Жоро с гостенка от Македония. Дипломантка от Гньезно, дошла за вечерната служба, защото там няма православна църква. В Лодз има три. Момичето е доста набожно за възрастта си – носеше си постна храна и спазваше в църквата всички ритуали. Всъщност, не знам. По тая логика аз, дето постих 40 дни, а не като нея – три, ще изляза много религиозна.

Това, че никога не се кръстя, вероятно е наследство от характера на религиозното ми възпитание. Баба ми, словачката, и дядо ми, от които го имам (и слава Богу за това, в ония времена на върл атеизъм), бяха адвентисти. Те не се кръстят и нямат икони. Аз обаче, като неосъществен художник, иконите си ги обичам. Да не говорим, че те помагат на вярващия да материализира обекта, с когото общува. Да приемаш обаче самата икона за обект на обожествяване е примитивизъм. Определено не смятам, че трябва да се целуват, да им се оставят пари и подобни. Що за обичаи? Битовизиране на вярата.

Катедралният храм “Св. Александър Невски” е най-голямата православна църква в Лодз. Естествено, руска. Както и останалите. В този момент обаче тя бе средище за всички вярващи от източноправославното вероизповедание. Беше прекрасно да видиш руснаци, украинци, белоруси, българи, сърби, гърци, грузинци, поляци (има и такива), а може би и други, но с тях не съм се запознавала. А, забравихме и македонката.

Когато влязох, бях поразена от католическото влияние. Всичко друго си е същото – стенописите, иконите, свещите, олтарът. Но пред стълбите на олтара, в центъра, имаше някакъв постамент с нещо като саркофаг и подобно на външния католически олтар (който е открит и си е на практика като дълга покрита маса). Това всичкото – обградено с множество огромни топчести бели изкуствени цветя.

Жоро, който преподава палеография, изясни. Било символичният гроб на Христос, откъдето после вдигат ковчега, покрит с плащеницата, и в полунощ го изнасят. За плащеницата знаех. И у нас тя е задължителен елемент, но присъства деликатно и честно казано на службите никога не съм я забелязвала къде е и какво става с нея. Би трябвало да я изнасят. Тука обаче, в сюблимния миг на изнасянето част от народа се тръшна на земята на колене с наведена глава. Жоро обясни, че това са поляците. Вероятно пак католическо влияние. Виждала съм снимки, включително и в един филм за Йоан Павел ІІ, където лежат по корем и така се молят (включително той самият преди да стане папа).

Останалите си държахме свещите. Преди това си ги бяхме запалили един от друг. Нормално. Бях забравила да си взема на входа картонче и си държах свещта така, че да ми капе в шепата. Не капна нито веднъж. Свещите им са доста тъмни, от чист восък и скъпи. Най-малката е на стойност един лев.

После си обикаляхме църквата, както си му е реда. Около оградата се насъбраха поляци да гледат сеира и вероятно се питаха “Какво е това?” и защо го правим.

Не видях обаче никой да извади яйце. Представяте ли си? Присъстваха обаче няколко от прословутите полски кошнички с храна за освещаване.

Върнахме се отново вътре. Едва не се разсмях, когато при думите на свещеника “Христос воскресе”, високо от двете страни върху самия олтар засвети съответният надпис в рубинен неон. Това нововъведение според мен придаде кичозен нюанс на церемонията, но хора – разни, обичаи – всякакви.

Пропуснах за хора. Зле. Верно, че надали имат голям избор от певци, които при това всеотдайно да озвучават всяка служба, но бяха изключително жени, с онова високо и със стиснато гърло пеене, пък и го правеха малко нестройно. Хилава работа. Къде са ония ми ти мъжки български гласове да огласят храма. Пък и църковните песнопения уж са ни общи – нищо познато не чух, а някакви мънкави такива – нямам обяснение.

Така или иначе, празникът за мен беше много вълнуващ. Той си е вътрешен празник, на душата, и церемонията само помага да го разбудиш и споделиш.

Върнахме се в къщи с Жоро, Бойка и македонката и си спретнахме у нас български Великден с чукане на яйца. Една украинка по молба на Жоро беше боядисала 5 яйчица и за нас. Та слушахме истински песнопения – имам на харда доволно, раздадохме Христова кръв и тяло и разговори на балкански и полски теми до 4-5 часа.

За жалост снимки нямам. То не че беше удобно да се снима в такъв момент, но нещо апаратът ми казва, че нямам карта. Сигурно някъде съм го ударила. Ще трябва да я извадя и да я поставя отново. Един вид да я рестартирам.

За жалост тука не се празнува Гергьовден, нямат интерес и към агнешкото. Тази грешка е поправима. Има сръбски ресторанти, а студентите вече разучават песента. Купонът е неминуем.