Немара

Това е почти забравена дума в българския език. Макар че е все по-потребна, ако тръгнем да описваме живота си днес. (http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=327647) И не само заради езика, не само заради това, което става (или по-скоро, не става) в обществен план. Просто сякаш е ударил нейният час.

Защо живеем автоматично?

Вършим някакви действия само защото е прието, че така се прави. Научени сме на нещо и го възпроизвеждаме, дори без да се замислим дали това е нашият път или най-добрият начин. И естествено, изобщо не сме вътре в това, което правим. Нямаме отношение към него, нито желание. И нито резултатът е като хората, нито същността на извършеното минава през нас и оставя отпечатъка си.

Защо пълним главите си с готовите образи, които ни се поднасят, и се примиряваме с тях?

Консумирането на тъпи изкуствени продукти е превърнато в същността на делника ни.

Производството на още, по- и най- все повече ни води към самоцел.

Сякаш това ще ни направи по-щастливи.

Втълпяват ни се някакви крайности, родени от чужди грешки или идеали.

Доверието е риск или наивност.

Любовта – невъзможна мисия или романтична приказка.

Отстояването на каузи – блъскане на главата в стена.

Остарявам – НОРМАЛНО е да съм болен и немощен, да изглеждам и да се чувствам зле.

И разбира се зад всяка от тези аксиоми стои очакваното поведение, което да облечем като униформа.

А не може ли просто да се вслушаме във вътрешния си глас? И да опитаме по наш си начин на собствения си гръб. Да сътворим собствен образ на това каква точно да бъде историята на нашия живот и да действаме така, че да „се случи”.

Защо приемаме нещата за даденост?

Мога да ходя, мога да виждам, мога да чувам... Замисляли ли сме се какво би станало, ако загубим тези способности? Осъзнали ли сме, че всяка от тях е дар – толкова безценен и едновременно толкова крехък? Ако съхраняваме тази мисъл, не само ще се загрижим малко повече за тялото си – единственото нещо, което действително притежаваме, но ще изпитваме наслада, когато вървим, гледаме, слушаме... Да правиш нещата с пълно съзнание е динамична медитация. Толкова да се проникнеш от тях, че да се слееш и да ги преживяваш всеки път – пак и пак, поемайки ги изцяло.

Преди няколко дни в часа по йога отчетох две неща.

Лошата вест: След дългия застой /неходене на йога и мързел вкъщи/ редица пози правя по-лошо.

Извод: Когато не полагаш грижи за нещата, които притежаваш, те посърват, униват, губят сили, вехнат, загиват.

Добрата вест: Когато си се научил да правиш нещо, но дълго не си го практикувал, не си си губил времето, защото много по-бързо си връщаш предишната форма от някой, който тепърва започва.

Извод: Всяко усилие има смисъл. Колкото по-системно е, толкова по-добре.

Нищо ново. Но важното е тези истини да стигнат именно до твоето собствено съзнание и да останат там за постоянно. А после да се разширят – преди всичко върху отношенията с хората, после – работата, нещата, които стават наоколо и твоя малък, но съществен дял за това, нещо да се промени. Тъй като злото съществува, защото добрите хора не правят нищо, за да го спрат.