вторник, 27 април 2010 г.

Война и мир

Преди няколко дни си пътувам с трамвая.

На една от спирките се качват група запалянковци на един от водещите местни отбори на Лодз – „Видзев”. Позната картинка – шумна дружина, нагиздена с шалове в червено (цветът на любимия отбор), въоръжена с кутийки бира, явно не първите.

Народът в трамвая е леко притеснен – феновете подвикват (някои от изразите са нецензурни) и се държат доста свободно, незачитайки обществените норми за поведение. (В Полша пиенето на публични места, освен специално предназначените за това заведения, е забранено.)

Настроението се повишава. Хората гледат накриво. Смеховете и закачките продължават. Някаква жена апелира за приличие. Зпалянковците не обръщат внимание и запяват силно и с апломб. Никой не смее да се обади, но чувствам, че напрежението расте, чувам (или усещам) мърморене и вътрешен ропот. Слава богу младежите не се въвличат в единоборства – има само някакви реплики от двете страни, които увисват в пространството, което е заредено.

Идва време за моята спирка. Ставам и приближавам вратата, която е на метър от мен и е препречена от няколко едри момчета. Те се отдръпват почтително, а младежът, който през цялото време беше с лице към мен, казва весело:

- Да пропуснем Пани (г-жата/г-цата). Тя така хубаво се усмихваше, докато пеехме.

Дали трябва да войнстваме срещу лошото или да го опитомяваме с усмивка?

Тук си припомням едно стихотворение, по което има песен. Когато бях в гимназията обичах да я пея.

ПРИКАЗКА

Дамян Дамянов


Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга!
Самичък съм, а тъй ми се говори …
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди! Ще си отида скоро.
Дойдох аз тук на бурята с плача …
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носел зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дявола бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той - за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът! Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо -
ни с обир скъп, ни с рязана глава …

Но ти заспа!…А тъй ми е студено!…
Туй приказно момиче - где е то?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?


Няма коментари: