вторник, 11 май 2010 г.

За структурата и символите

Гледах два филма. Един след друг. Даже в началото едновременно. Често ми се случва, защото много рядко преглеждам предварително програмата на телевизията. По-често някой от трейлърите ме заинтригува и тогава по възможност се зареждам в обявеното време.


Обикновено обаче, когато изобщо реша да гледам телевизия, практикувам цъкане по каналите, докато окото ми закачи нещо интересно, което си заслужава. Zapping-ът периодично продължава, за да не се е появило нещо по-примамливо. Освен ако филмът не е завладяващ и тогава просто забравям да превключвам.


Но думата беше за друго. Филмите, за които споменах, не бяха в никакъв случай нещо изключително, но не бяха лоши. Защо са предмет на коментар? Ами във всеки от тях имаше по един режисьорски похват, които променя въздействието на цялото послание.


За мен винаги е от по-голямо значение как се представя историята. Общо взето е трудно да кажеш нещо ново. Всичко се върти около драматични преживелици, които опират до едни и същи човешки чувства. Преставянето на съдържанието е тънката работа. То прави така, че идеята да резонира в душата, да събуди мислене. Ето защо във филма, книгата, пиесата, картината обръщам внимание на структурата и на символите. Колкото повече е работено върху тях, толкова по-фино, по-метафорично и дълбоко, въздейства произведението. И толкова повече ми харесва.


За какво иде реч.

Първият филм. Босненски? Сръбски? (имаше познати физионамии). Неизвестно заглавие, тъй като не е хванат от началото.


Малко градче в Босна 4 години след края на войната. Безпорядък, мафиоти, подкупни полицаи, контрабанда, трафик на проститутки и пр. Главният герой е честно момче на двайсет и няколко години, пожарникар. Пред очите му мина избухва и оставя без крака негова съученичка, току-що дошла си от гурбет в Германия. Брат му е убит през войната.


Но за градчето настъпва звезден миг – предстоящото посещение на Бил Клинтън включва посещение на това забутано място.


Целият подземен бизнес замря, за да отговорят на очакванията. Постараха се доста да позамажат следите от разрушенията в града (макар и по смешен начин) и в душите си (това вече не беше смешно – тоя-оня падна убит в битката на съвести).


Най-хубавото в целия филм, заради което именно разправям цялата история, беше лайтмотивът. Периодично даваха как бащата на момчето седи на масата в кухничката или под ореха навън, или под сайванта и разговаря с умрелия си син. Всъщност героят присъства и участва в разговора. Че е убит се разбира чак след някоя от тези сцени.


Разговорът с мъртвия син просто заковава целия филм. Е, точно това ми харесва.


Краят разбира се е трагикомичен, точно какъвто може да е в един балкански филм. При самото пристигане на височайшето величие бащата пусна газта и след като си поговори със сина си, си запали цигара. На площада естествено настъпи лудница. Наизскочиха от колите ония ми ти командоси и се разхвърчаха сред тичащите насам-натам паникьосани хора, ловейки „подозрителни” лица. Кметът си скубеше косите, загубил надежда за едрите хвалебствени заглавия във вестниците и за бленуваните инвестиции, които щяха да потекат...


Филмът завършва как нашето момче сяда на масата под ореха, край руините на изгорелия си дом, и слага 3 чашки и бутилка. Отсреща са брат му и баща му. Разменят приказки, пийват. После той казва, че ще замине – може би за Германия – и ги моли това да е последната им среща, да го оставят на мира временно, за да може да продължи живота си. Надигат се, стискат си ръцете усмихнати. Той си тръгва...


Вторият филм.

Американски. Заглавие – неизвестно.


Богата възрастна дама към 70-те, но много приветлива и жизнерадостна, живее сама. След инцидент тя е временно на инвалидна количка и има нужда от някой, който да й помага и прави компания (за домакинската работа си има специална жена). Тя наема не друг, а с помощта на социалното бюро – проститутка, която участва в изправителна програма да работи, вместо да лежи в затвора.


Момичето е на 22 години и цялото й лице е татуирано с черни орнаменти. Тя е сърдита на целия свят, гневна и се държи апатично и предизвикателно дори с тези, които се отнасят добре с нея. Това е последният човек, който би ви хрумнало да си вкарате в къщата и в живота.


Става ясно, че старата дама е искала да върши нещо смислено и усетила нараненото същество на момичето, е поела мисия, виждайки, че то най-силно се нуждае от помощ. Изключително трудно те се придвижват една към друга, момичето непрестанно се съпротивлява, но дамата не се отказва, въпреки отхвърлянето и душевните рани, които понася. Много бавно то започава да разкрива неща от живота си – майка и брат, загинали трагично пред очите му, баща, който сломен вътрешно, престава да я забелязва и проиграва всичко на комар, вуйчо-изнасилвач и пр.


Дамата го учи на урока на прошката, но и самата тя се учи – най-после прощава на себе си за провалената си сватба, изоставеното си някога дете. Момичето променя полека и мненията на околните и те започват да я приемат. Но идва краят на програмата и макар че може да остане, тя избира друг път. Отива на гороба на баща си, при вуйчо си в затвора...


Стигаме до момента.

След две години тя работи и усмихната разговаря с околните – весела и красива, с чисто лице. После я дават как разглежда старите си снимки от времето, когато е била при дамата. На снимките на лицето й няма татуировка.



Няма коментари: