Образът – начинът да съществуваш

Как можем да накараме мислите да стигнат веднага до съзнанието? Да грабнат. Да бъдат схванати моментално и цялостно.

А да бъдат запомнени без да се разпилеят във всички възможни посоки? Но да бъдат запазени тези посоки, към които те са отворили път.

Нужно е нещо, което да ги обедини и да им придаде форма. Необходим е образ на мисълта, който да я закове и винаги да можем да я повикаме. Потребна е визуална (сетивна) метафора.

Така че, трябва да ги видим. Да си ги представим като нещо. При това, да накараме нещото да зазвучи! Да замирише. Пипнете го! Бъдете с него, в него, подръжте го и си поиграйте. Направете всичко, което може да се прави с него.

Това ще накара идеите да оживеят и да бъдат схванати изведнъж и тотално – просто чрез самия образ.

Образът структурира форма.

Придавайки образ на нещо, ние осъществяваме неговото раждане.

То се оформя и отделя от всичко останало и започва самостоятелно съществуване. Има свое Аз. Може да бъде идентифицирано.

Така че, давайки образ на дадена идея, ние я „познаваме”, означаваме и я „присвояваме”. Това е като да дадеш име на нещо – втората стъпка, която човекът прави – било след раждането, било след като е създал каквото и да е, дори елементарен файл. Защото ние работим със знаци за нещата в собствените си глави. Когато вече за нас съществува образ на нещо, подкрепяме го с дума, с която да го асоциираме.

Едно нещо може да има много образи. И всеки образ е действителен на дадено ниво на възприемане.

Така че, да играем с равнищата и гледните точки на възприемане и нещото ще ни разкрива все повече свои образи. А в тази игра и образите на нашето собствено Аз ще изгреят пред нас по невероятен начин.

Образът е сетивен.

А сетивата са връзката между нас и останалата действителност. Мостове между Аза и Не-Аза. Те са каналът, по който тече общуването. Съзнанието, с пакетите от мисли, е само потокът. И този поток е еднопосочният отговор, с който реагираме на възприетото.

А то цялото е усещания. При това много от тях достигат до нас, но ние не им обръщаме внимание и те остават заключени в бездните на подсъзнанието. За да се родят по-късно като чувства и предчувствия.

Твърде прибързано е да пускаме мислите си да летят в обратна посока, преди да поемем цялостно усещането за нещо. И то по-скоро интуитивно. Рациото – после.

Образът е тотален.

Действа като цяло, на всички сетива. Когато го възприемаме, включваме целия си физически, социален и мисловен опит, преживян с нещото, с негови конкретни прояви (като представител на категория, защото ние винаги категоризираме, нали) или подобия (ако не ни е познат).

Образът може да бъде знак.

Ние сме си знакови същества. Това е ясно. И това е свързано точно със стуктурирането на света в нас самите. Да означаваме, именуваме и разпределяме в чекмеджетата на категориите (измислени от нас) е начинът да сложим света в себе си и да го подредим, за да имаме там негова карта и да не се загубим.

Затова най-добре е идеите да се изразяват с визуални ключове или асоциативни котви. Те са едно и също, зависи върху какво ще акцентирате: върху това, че даден образ „облича” идеята във форма и така може да бъде схваната или върху това, че я „закотвя” в паметта в компресиран вид.

Колкото по-точно образът съответства на идеите, които изразява, толкова по-добре си върши работата.

Никога моят образ за нещо не е идентичен с вашия. Това е заради различния ни опит с нещата, за които (за да се разбираме всe пак в някаква степен;)) използваме едни и същи знаци.

Затова поне да се опитваме да откриваме най-точните знаци (обобщени образи), когато се изразяваме. Най-точните за себе си, за това, което мислим и чувстваме. Да намираме такъв образ, който дава най-подходящите асоциации, за да бъде посланието ни осмислено правилно (доколкото това е възможно). Така образът в ролята на знак става концептуален за нашата гледна точка, която ще бъде разглеждана обаче през очите на различни хора.

Колкото по-поливалентен е образът, толкова по-добър знак е.

Това, че образът трябва да бъде точен, не значи, че не може да бъде многоизмерен. Всъщност точността е главно въпрос на залагането на определена идея в образа, а поливалентността в най-висока степен се задейства при разчитането на заложената идея.

И естествено, зависи в каква степен на този, който застава пред образа, той нещо му говори. Дали е в състояние да тръгне по пътищата на всевъзможните асоциации и потенциални интерпретации... Склонен ли е на диалог върху споделения опит на друг (за който имаме намек) и собствените си изживявания. Или търси готови отговори? Или отстоява твърди позиции?

Бихме могли да актуализираме каквото си искаме от цялото богатство на образа, стига да сме способни и готови за това.

Боже, не използвах нито един образ в този текст! Кой ще го запомни?!

Е, това всеки да си го направи за домашно. На практика примерите са в отделните постове, особено последните. Пък и разберете ме все пак, какъв образ да избера за образа – той е толкова многообразен.

Опит да компенсирам недостатъка. Поне на Тати ще му хареса;)