сряда, 29 юли 2009 г.

Цветето, когато е ненужно

Често намирам цветя на пътя или под някой балкон, захвърлени като отпадък.

Не зная защо става така. Може би защото аз ги «виждам». Или защото винаги ги вземам.


Обикновено те са измъчени – счупени, смачкани, полуувехнали...

Жал ми е за тези цветя. За начина, по който са се отнесли с тях. Носили са радост, а когато са загубили красотата си, са станали ненужни.

Е, аз се опитвам да удължа живота им. И да продължа тяхната мисия.

Имала съм толкова растения, захванати от полуизсъхнало коренче.
Радвала съм се на толкова цветя, обречени на смърт.

Разбира се, предпочитам растенията живи.
Тук се сещам за една история по истински случай. В началото на демокрацията някъде около Варна бяха открили частно училище, което възпитаваше децата в зелен начин на живот. Та в това училище идват от Министерството на образованието да проверяват нивото на децата. Дават им диктовка. Нещо от сорта на: „Беше прекрасен летен ден. Отидохме на разходка в гората. Набрахме цветя и клонки ...” Децата стоят и не пишат. Проверяващите са озадачени. Учителките обясняват. Инспекторите с изумление научават, че да береш цветя и клони е неразбираемо и непростимо действие в очите на тези деца.

Така или иначе обаче милиони цветя се отглеждат и убиват само заради нашето удоволствие. И това става смисълът на съществуването на тези култивирани цветя. Тази мисъл поне ме утешава и ми позволява да им се радвам. Винаги имам и такива цветя вкъщи.

Но да се върна към темата за изоставените цветя.
Много често купувам цветя, които вече преминават. Продавачите ми ги дават с радост , понякога дори с отстъпка от намалението, което те си имат и така. Обикновено им плащам малко повече, за да запазя някак си достойнството на горките нежелани цветя.

Те не са грозни. Напротив, разтворени са в целия си блясък, но единственото обещание, което дават оттук нататък е за заник.

Това не ме плаши, аз виждам красотата и във вехнещото.


Е, има си и начини да поддържаш по-дълго съществуването, да подчертаеш характера на всеки етап по пътя към края, да оставиш нещо приглушено – само като намек...


Ето един прекрасен пример със слънчоглед, който след седмица от купуването изглеждаше жалък и унил – с пожълтели листа, с увехнали венчелистчета, с полуизгнила дръжка. Жалко, че не съм направила снимка от този момент, за да има „преди” и „след”:) Върнах го към живота с малко икебана и сега е прелестен.

А това са гладиолите, които отгоре на всичко бяха пълни с допълнителни разклонения и пъпки. Всеки ден имам нова картина!

3 коментара:

Unknown каза...

Познавам и други, които спасяват изоставени цветя :) И ти ги познаваш... :)))

luly каза...

Да! При това имаме две идентични спасения на фикуси... от чувствителни съпрузи. Какви огромни дървета станаха! За това говорим, нали?

Unknown каза...

именно