29 октомври, понеделник
Смешно е, но не мислех, че това ще ми се случи. Общо взето винаги съм напомпана с оптимизъм, защото допускам в мен да се развиват само чувствата, които са градивни. За първи път обаче се почувствах изтръгната от истинското място, на което принадлежа. Вярно, че и денят ми донесе някои разочарования и това ме нарани, сякаш ме направи уязвима за пренебрегвани емоции, стаени някъде и очаквали своя час. Отгоре на всичко и физически не бях много добре, а няма кой да се погрижи за тебе.
Някак си изведнъж, както си пътувах в трамвая сред толкова хора, се промъкна нещо, което ме промени. Пространството стана пусто и аз си стоях самотно в него, усещайки нишки, които ме свързват с другаде. Запитах се какво правя тук и защо. Какво ми носи това приключение и каква е цената, която плащам за него.
И това в един свят, който изобщо не е толкова чужд, в страна, която е само през няколко граници. Жадувах за моите улици, за моите близки, за приятелите... Знаех, че ще се съвзема. Винаги го правя. Но сякаш исках да изпитам докрай това мъчително-сладко преживяване, едновременно спомен и блян за срещите с родното. Задълбочаването в такова чувство е опасно, но то те влече и ти му се отдаваш, и... тогава телефонът звънна. Най-радостният звън на света.
Смешно е, но не мислех, че това ще ми се случи. Общо взето винаги съм напомпана с оптимизъм, защото допускам в мен да се развиват само чувствата, които са градивни. За първи път обаче се почувствах изтръгната от истинското място, на което принадлежа. Вярно, че и денят ми донесе някои разочарования и това ме нарани, сякаш ме направи уязвима за пренебрегвани емоции, стаени някъде и очаквали своя час. Отгоре на всичко и физически не бях много добре, а няма кой да се погрижи за тебе.
Някак си изведнъж, както си пътувах в трамвая сред толкова хора, се промъкна нещо, което ме промени. Пространството стана пусто и аз си стоях самотно в него, усещайки нишки, които ме свързват с другаде. Запитах се какво правя тук и защо. Какво ми носи това приключение и каква е цената, която плащам за него.
И това в един свят, който изобщо не е толкова чужд, в страна, която е само през няколко граници. Жадувах за моите улици, за моите близки, за приятелите... Знаех, че ще се съвзема. Винаги го правя. Но сякаш исках да изпитам докрай това мъчително-сладко преживяване, едновременно спомен и блян за срещите с родното. Задълбочаването в такова чувство е опасно, но то те влече и ти му се отдаваш, и... тогава телефонът звънна. Най-радостният звън на света.
Няма коментари:
Публикуване на коментар