10 ноември, събота
Винаги съм обичала приказките. Сред безбройните приказки, които съм изчела, в този момент ясно се откроява една. Тя е от 5-6-томното издание “Приказки на славянските народи”, не помня точния й произход. История за един млад лечител, мисля, че името му беше Ян, който придобива невероятни умения, правейки договор със Смъртта. Тя обещава, че винаги ще се явява до леглото на болния – ако стои откъм краката му, той ще може да бъде излекуван, но ако е откъм главата му, ще го отнесе със себе си. Ян се съгласява с тези условия, но идва ден, когато заварва Смъртта до главата на болна жена с много деца. Сърце не му дава да остави децата без майка и завърта болната така, че краката й да сочат към Смъртта. Смъртта го предупреждава, че това не трябва да се повтаря. Той обаче още два пъти я лъже по същия начин – доколкото помня за едно дете и последният път за собствената си майка. Оттук нататък какво става, ми се губи. Вероятно Смъртта или е отвела него самия, или му е отнела уменията. Но сега се чувствам точно така – като човек, който е усетил дъха на Онази с косата и е успял някак да я излъже, вече за трети път.
На някого всичко това може да му се стори пресилено, но ей богу, не пожелавам на никого усещането, че вече си с единия крак отвъд. Живееш си спокойно, докато един ден изневиделица се стоварва нещо и докато се усетиш, вече береш душа в болница, на хирургичната маса. Не искам да се връщам към това, нито да мисля ще има ли четвърти път.
Както винаги, търся позитивното дори и в най-лошото. Има такова. В такъв момент всички житейски дребнавости се свличат от теб като непотребна кожа и оставаш оголен до същността си. Откриваш, че единственото, което те вълнува, са отношенията с любимите ти хора и нищо, ама нищо друго. Страхът е само в началото и той е по-скоро от болката. Има и жал за самия теб – докато подписваш всички документи, с които се разпореждаш кой да бъде уведомен за смъртта ти, кой да се погрижи за тялото ти – няма как, разплакваш се. Липсата на някого в този момент обаче те наранява много повече, както и съжалението за всичко, което не си му казал или направил.
Винаги съм обичала приказките. Сред безбройните приказки, които съм изчела, в този момент ясно се откроява една. Тя е от 5-6-томното издание “Приказки на славянските народи”, не помня точния й произход. История за един млад лечител, мисля, че името му беше Ян, който придобива невероятни умения, правейки договор със Смъртта. Тя обещава, че винаги ще се явява до леглото на болния – ако стои откъм краката му, той ще може да бъде излекуван, но ако е откъм главата му, ще го отнесе със себе си. Ян се съгласява с тези условия, но идва ден, когато заварва Смъртта до главата на болна жена с много деца. Сърце не му дава да остави децата без майка и завърта болната така, че краката й да сочат към Смъртта. Смъртта го предупреждава, че това не трябва да се повтаря. Той обаче още два пъти я лъже по същия начин – доколкото помня за едно дете и последният път за собствената си майка. Оттук нататък какво става, ми се губи. Вероятно Смъртта или е отвела него самия, или му е отнела уменията. Но сега се чувствам точно така – като човек, който е усетил дъха на Онази с косата и е успял някак да я излъже, вече за трети път.
На някого всичко това може да му се стори пресилено, но ей богу, не пожелавам на никого усещането, че вече си с единия крак отвъд. Живееш си спокойно, докато един ден изневиделица се стоварва нещо и докато се усетиш, вече береш душа в болница, на хирургичната маса. Не искам да се връщам към това, нито да мисля ще има ли четвърти път.
Както винаги, търся позитивното дори и в най-лошото. Има такова. В такъв момент всички житейски дребнавости се свличат от теб като непотребна кожа и оставаш оголен до същността си. Откриваш, че единственото, което те вълнува, са отношенията с любимите ти хора и нищо, ама нищо друго. Страхът е само в началото и той е по-скоро от болката. Има и жал за самия теб – докато подписваш всички документи, с които се разпореждаш кой да бъде уведомен за смъртта ти, кой да се погрижи за тялото ти – няма как, разплакваш се. Липсата на някого в този момент обаче те наранява много повече, както и съжалението за всичко, което не си му казал или направил.
В новия живот влизаш с изострени сетива и с ясно усещане за стойността на нещата. Това е, което печелиш. А всъщност загубил ли си изобщо нещо, ако си още цял и невредим?
Няма коментари:
Публикуване на коментар